Огледа се. След като откри влюбените птички, започна да се чуди къде да се скрие и да дочака края на романтичната им вечеря. Щом свършат, най-вероятно ще се отправят към апартамента си по една от тъмните, изолирани алеи, които бяха изключително удобни за планирания удар. В най-лошия случай щяха да тръгнат да се разхождат по плажа, което също щеше да бъде удобно за Гаетано. Най-после всичко си идваше на мястото.
В открития коридор пред него имаше стълба. Тя водеше до минерална баня, поне така сочеше надписът. Гаетано погледна назад към оркестъра и реши, че е най-добре да се скрие тук. Вероятно нямаше да вижда професора и сестрата на Тони докато вечерят, защото олеандърът му пречеше, но пък щеше със сигурност да ги види, когато си тръгват, а това бе по-важно. Щеше да седи тук и да се прави, че слуша оркестъра, в случай че охраната се навърта наоколо.
Даниел потърка клепачи, за да успокои очите си. Примигна няколко пъти и отново погледна към Стефани; и тя изглеждаше вбесена като него.
— Казвам само, че шефът по безопасността твърди, че когато те е заловил в забранената зона, те е претърсил. Което не ми изглежда чак толкова странно.
— Казва се Кърт Хърман — изсъска Стефани. — И твърдя, че най-нахално ме опипа. Чувствах се унизена и изплашена до смърт и не съм сигурна кое от двете ме измъчи повече.
— Добре, опипал те е докато те е претърсил. Не знам къде свършва едното и откъде започва другото. Но каквото и да се е случило, не би трябвало да си в стаята с яйцеклетките. Сама си си го търсила!
Стефани бавно отвори уста. Бе ужасена от думите му. Това бе най-грубото нещо, което някога й бе казвал, а той нерядко я бе нагрубявал. Рязко отмести стола от ковано желязо назад и той издаде дразнещ шум, когато краката му застъргаха в бетонния под. Стана. Даниел мигновено реагира, като се наведе към нея и я стисна за ръката.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита той.
— Не знам — отвърна Стефани. — Засега искам само да се махна от тук.
Няколко секунди се гледаха през масата. Даниел не я пускаше и тя не се дърпаше. Осъзнаха, че хората около тях млъкнаха. Когато се огледаха, видяха, че всички са вперили очи в тях. Дори сервитьорите прекъснаха работата си и ги зяпнаха.
Въпреки, че беше бясна на Даниел, Стефани седна на мястото си. Той продължаваше да я стиска за ръката, макар да поотпусна пръсти.
— Не го мислех — каза Даниел. — Ядосан съм и не съзнавам какви ги говоря. Сигурен съм, че не си искала да те задяват.
От очите й хвърчаха искри.
— Говориш като онези, които смятат, че изнасилените сами са предизвикали нападателите си с облеклото или поведението си.
— Не е така — отвърна той. — Беше грешка на езика. Наистина съм бесен, че влезе в това помещение и причини такава суматоха. Обеща, че няма да правиш подобни неща.
— Не съм обещала — възпротиви се тя, вече с по-мек тон. — Казах, че ще се опитам. Но ме гризе съвестта. Влязох, защото се опитвах да докажа онова, от което се опасявах и го доказах. Заплождат жените и после предизвикват аборт, за да използват зародишите им.
— Откъде си толкова сигурна?
— Видях доказателствата със собствените си очи.
— Добре. Не можем ли да го обсъдим, без да си викаме един на друг?
Той се огледа. Хората се бяха върнали към разговорите си, а сервитьорите разнасяха поръчките.
— Не и докато говориш по такъв начин.
— Ще се опитам да не говоря по такъв начин.
Стефани го загледа, като се опитваше да разбере дали последните му думи са искрени, или повтаря репликата й, за да й се присмее. Но нито едното, нито другото можеше да я успокои — и двете бяха лош сигнал.
— Хайде! — каза Даниел. — Какво е това доказателство?
Тя продължаваше втренчено да го гледа. Опитваше се да разбере дали се е променил за последните шест месеца, или винаги е бил толкова безразличен относно всичко, което я засяга. Извърна очи, за да овладее чувствата си. Ако тя си тръгне, или двамата продължат да се карат, проблемът нямаше да се реши. Обърна се към него и си пое дълбоко въздух. После му описа всичко, което бе видяла, особено подробностите, вписани в регистъра черно на бяло. Когато свърши, двамата продължиха да се гледат над недовършената вечеря. Най-после Даниел наруши мълчанието:
— Е, била си права. Това удовлетворява ли те?
— Едва ли! — язвително се засмя тя. — Въпросът е можем ли да продължаваме отсега нататък, като знаем тези неща?
Даниел заби поглед в масата и разсеяно започна да върти сребърната вилица в ръката си.
— Виж: приехме яйцеклетките, преди да знаем подробности около произхода им.
— Ха! — презрително възкликна Стефани. — Страшно извинение, няма що. Колко удобно само!
Даниел я погледна в очите.
— Много сме близо — каза сериозно той, като наблягаше на всяка дума. — Утре започваме диференцирането на клетките. Няма да спра тъкмо сега заради нещата, които стават в клиника „Уингейт“. Съжалявам, че са се отнесли грубо с теб и са те унизили. Съжалявам и за това, че ме нападнаха. Не дойдохме за удоволствие. Предварително знаехме, че няма да ни е лесно. Знаехме също, че директорите на „Уингейт“ са неетични и подкупни идиоти, но въпреки това решихме да работим в тяхната клиника. Въпросът стои по следния начин: с мен ли си, или не.
— Нека и аз ти задам един въпрос — отвърна Стефани, като се наведе към Даниел и снижи глас. — След като излекуваме Бътлър и се приберем, а КЛЕЗА излезе от блатото и всичко останало се подреди както трябва, не можем ли по някакъв начин да уведомим бахамските власти какво става в „Уингейт“?
— Проблематично е — отговори Даниел. — За да те освободя от килията на Кърт Хърман, подписах договор за поверителност на сведенията, получени в клиниката, което прави предложението ти невъзможно. От „Уингейт“ може да са луди, но не са глупави. В документа е записано с какво се занимаваме и ние, което означава, че ако разкрием тайната им, те ще разкрият нашата, което ще обезсмисли всичките ни усилия.
Стефани разсеяно въртеше чашата с вино, което не бе докоснала.
— А какво ще кажеш да направим така — внезапно рече тя. — При положение, че Бътлър се излекува, едва ли ще настоява да продължим да пазим тайната му.
— Предполагам, че си права — каза Даниел.
— Не можем ли тогава да приемем, че въпросът остава открит и ще се решава в движение?
— Мисля, че и това е възможно — кимна Даниел. — Кой знае? Нещата могат да вземат неочакван обрат.
— Както цялата операция досега.
— Много смешно!
— Е, всичко се разви извън нашите планове, нали?
— Не е съвсем вярно. Благодарение на теб работата с клетките се разгърна така, както бяхме планирали. До пристигането на Бътлър ще разполагаме с десет линии клетки, всяка от които би могла да го излекува. Онова, което искам да знам е, ще останеш ли с мен, докато завършим операцията и напуснем Насо?
— Имам още едно изискване — погледна го Стефани.
— О!
— Искам ясно да заявиш на Спенсър Уингейт, че не ти е приятно да ме сваля. И докато не сме сменили темата, ще те попитам само едно нещо: защо оставаш безразличен към намеците му? Унизително е.
— Просто се старая да не вдигам много шум.
— Да не вдигаш шум!? Не разбирам! Ако Шийла Доналдсън се държеше по подобен начин с теб, със сигурност щях да ти помогна, независимо от желанието ти.
— Спенсър Уингейт е егоцентричен празноглавец, който си мисли, че прави благодеяние на всяка жена.
