— Мисля, че няма защо да се връщаме на този въпрос — заяви Стефани. — Не тъкмо сега, пък и в бъдеще.
— Извини ме за думите, които ти казах в ресторанта. Но от друга страна, като се замисля, май предпочитам да ме опипат, отколкото да ме пребият. Не твърдя, че да те опипат е по-приятно; просто се понася по-лесно.
— Да не би да е някакво състезание? — с горчивина в гласа попита Стефани. — Не ми отговаряй! Не желая да разговаряме повече за това!
Даниел тъкмо се канеше да й отвърне, но прехапа език и се закова на място.
На пътя им бе изскочила едра, тромава фигура с насочен към тях пистолет. Под дулото светеше малка, червена точка. Мъжът бавно се приближаваше към тях. Широкото му, с плоски черти лице се разтегна в подобие на усмивка. Даниел потръпна. Беше го разпознал. Гаетано стоеше на по-малко от два метра от слисаната двойка.
— Ти ме накара да се върна, копеле! — изръмжа мъжът. — Братята Кастиляно са страшно разочаровани, че не дойде в Бостън и не им върна парите. Мислех, че си разбрал предупреждението ми, но очевидно не си, а това ме прави зъл. Така че, сбогом!
Изстрелът прозвуча оглушително в покоя на влажната нощ. Ръката с пистолета се отпусна бавно встрани, а тялото се олюля и рухна тежко на земята. Даниел отстъпи назад, като повлече и Стефани със себе си. Мускулите на италианеца се свиха в предсмъртен гърч и после всичко застина.
ГЛАВА 22
Няколко секунди Даниел и Стефани стояха като заковани, втренчили очи в падналия пред краката им мъж. По лицата им бяха изписани потрес, ужас и объркване. Без да промълвят и дума и без да осъзнават кой кого води, те прескочиха ниската стена и хукнаха по обратния път.
Пътеката, осветена от прожекторите, блестеше като златна змия между камъните и храстите, и не им позволяваше да се отклонят. Но щом навлязоха сред високите дървета започнаха да се лутат като слепци и да се спъват в коренища и камъни.
Ужасените им мозъци ги пришпорваха и ги караха да тичат, да не спират. След няколко минути стигнаха до стъпала, водещи надолу към шосето.
— Накъде? — задъхано прошепна Стефани, когато стъпиха на асфалта.
— Да се върнем по пътя, по който дойдохме — отвърна също така шепнешком Даниел.
Уловени за ръце, те изтичаха през шосето и заслизаха по каменните стъпала толкова бързо, колкото им позволяваха платнените обувки, с които бяха обути. Колкото повече се отдалечаваха от осветения манастир, толкова по-тъмно ставаше наоколо, ала очите им постепенно се приспособиха.
Бяха останали без дъх, и когато най-после излязоха при осветения басейн и се почувстваха в безопасност, Даниел спря. Наведе се и запъхтян подпря ръце на коленете си. От изтощение не можеше дори да говори.
Стефани уплашено се обърна назад. Струваше й се, че всички демони на света тичат след тях и ги гонят, ала пейзажът си оставаше все тъй спокоен и идиличен на лунната светлина. Поуспокоена, тя се обърна към Даниел.
— Добре ли си?
Той кимна с глава. Още не можеше да говори.
— Да се прибираме в хотела — предложи тя.
Заобиколиха басейна и се заизкачваха по каменните стъпала към бароковата балюстрада.
— Същият мъж ли беше, който те нападна и в магазина за дрехи? — попита Стефани, все още задъхана.
Даниел кимна.
Минаха покрай вилите и влязоха в пустия коридор на отделението за балнеопроцедури, който водеше във вътрешността на хотела. След страховитото убийството в полуразрушения манастир и преживяния ужас, спокойната атмосфера в сградата, чистотата и тишината, които царяха в нея им изглеждаха нереални. В английския двор сред елегантно облечените гости, нежната музика и издокараните в смокинги келнери, те се почувстваха още по-самотни. Без да промълвят и дума, преминаха във вътрешността на хотела.
Когато се озоваха в приемната, Стефани дръпна Даниел да спре. Вдясно бе просторната всекидневна, където гостите спокойно разговаряха и от време на време се чуваше приглушен смях. Вляво беше входът на хотела, от който се излизаше в сводестото преддверие. Там стояха портиери в ливреи. Пред тях беше гишето на рецепцията, зад което имаше само един служител. Над главите им лениво се въртяха перките на вентилатора.
— На кого да кажем? — попита Стефани.
— Не знам.
— Да говорим с дежурния управител.
Но преди Даниел да има възможност да отговори, до тях се приближи един от портиерите.
— Извинете — обърна се той към Стефани, — добре ли сте?
— Добре сме — отвърна тя.
— Знаете ли, че левият ви крак кърви? — посочи с пръст той.
Стефани погледна към крака си и за първи път осъзна, колко окаян вид има. При падането бе изцапала роклята си и подгъвът й висеше. Забеляза, че дясната й длан е здраво ожулена, а по нараненото място бяха полепнали парченца от счупени мидени черупки.
И Даниел не изглеждаше по-добре. Панталоните под дясното му коляно бяха скъсани. Виждаха се засъхнали капки кръв, а десният джоб на сакото му липсваше.
— Няма нищо — увери портиера тя. — Дори не знаех, че съм се наранила. Спънах се докато се разхождахме.
— Да ви придружа ли до стаята ви?
— Мисля, че ще се оправим сами — отклони предложението Даниел. — Но ви благодаря за вниманието.
Той хвана Стефани за ръката и я побутна към вратата.
Отначало тя се остави той да я води, но когато влязоха, отскубна ръката си от неговата.
— Почакай малко! Няма ли да говорим с някого?
— По-тихо! Хайде! Да си отидем в стаята и да се почистим. Там ще говорим.
Объркана от поведението му, тя се остави да я изведе навън, но като тръгнаха по алеята, спря и тръсна глава.
— Не разбирам. Пред очите ни простреляха човек, който сигурно е тежко ранен. Трябва да съобщим, да повикаме линейка и полиция.
— Говори по-тихо! — посъветва я Даниел, огледа се и с облекчение видя, че наоколо няма никой. — Онзи бандит е мъртъв. Нали видя дупката в главата му? Никой на негово място не би оживял.
— Още една причина да повикаме полицията. Бяхме свидетели на убийство, за бога! Стана пред очите ни!
— Така е, но не видяхме кой го извърши и нямаме ни най-малка представа кой може да е. Видяхме само жертвата да пада. Нямаше нито хора, нито превозни средства наблизо! Бяхме свидетели единствено на факта, че стрелят по мъжа, което полицията ще разбере и без нас.
— Все пак сме свидетели! Освен това ние бяхме мишени на убития. Този, който го застреля, спаси нашия живот. Но защо? Боже мой, нищо не разбирам, НО ме е страх.
— Нима можем да дадем показания, които да помогнат? Не можем. Това е главното. Помисли малко.
— Спри! — сопна му се Стефани, опитвайки се да подреди хаотичните си мисли. — Може и да си прав, но доколкото знам, да не съобщиш за видяно престъпление, също е престъпление, а ние го видяхме.
— Нямам никаква представа дали тук, на Бахамите, това се смята за престъпление, или не. Но дори да е
