така, тъкмо сега нямам никакво намерение да се забърквам с полицията. При това не изпитвам и капка съжаление към потърпевшия, а подозирам, че и ти не го съжаляваш. Той не само ме преби, а ме заплаши и с убийство, за бога! Вероятно щеше и теб да убие. Опасявам се, че ако се замесим в разследване на убийство, в което не можем да помогнем по никакъв начин, ще застрашим операцията „Бътлър“, а сме толкова близо до края! Ще подложим всичко на риск и то за нищо.
Стефани нервно прокара пръсти през косата си.
— Мисля, че започвам да те разбирам — насили се да каже тя. — Но искам да те попитам: нали беше на мнение, че брат ми има пръст в нападението над теб? Смяташ ли, че и в този случай е замесен?
— В нападението — да. Но сега имам известни съмнения, тъй като бандитът насочи пистолета пред очите ти, а не ме спипа насаме, както първия път. Но кой знае…
Стефани се взираше в далечината. Отново се запита как да постъпи, защото чувството й за вина я объркваше. Отговорността лежеше на нейните плещи, защото тя бе въвлякла брат си, а той — братята Кастиляно.
— Хайде! — побутна я Даниел. — Да влезем и да се почистим. Можем да си говорим, колкото искаш, но трябва да ти заявя, че вече съм решил.
Стефани отново се остави той да я води. Макар да не бе светица, никога не бе нарушавала закона съзнателно. Чувстваше се странно — почти като престъпница. Мисълта, че брат й бе свързан с хора, способни на убийство, поставяше в съвсем нова светлина факта, че бе обвинен в рекет. Към това трябваше да се добави и психологическият ефект от току-що извършеното убийство. Усещаше, че трепери и стомахът й се свива.
Тръсна глава, за да пропъди световъртежа при мисълта за злощастната случка. Щеше й се да не бе попадала на онова място. От първия миг, когато Даниел предложи да лекуват Бътлър тайно, тя си бе помислила, че идеята не е добра, но дори в най-необузданите си предположения не й бе хрумвало, че нещата ще са толкова лоши. Сякаш бе попаднала върху подвижни пясъци, които я дърпаха все по-надолу и все по-навътре и тя нямаше сили да се измъкне от смъртоносната им прегръдка.
След като взе решението си, Даниел се почувства по-спокоен. От самото начало си бе дал дума, че няма да си позволи да се провали и за да избегне неуспеха, трябваше на всяка цена да се заеме с лечението на Бътлър, което пък означаваше, че не бива в никакъв случай да се забърква с полицията. Тъй като двамата със Стефани бяха единствените свидетели на убийството, можеха дори да ги заподозрат. Във всеки случай и най-малкото разследване щеше да ги доведе до въпроса какво нравят в Насо. Оттам, в хода на следствието, щяха да разберат за участието на Бътлър, а медиите щяха да раздухат случая. При заплахата от подобен сценарий Даниел дълбоко се съмняваше, че Бътлър изобщо ще дойде.
Стигнаха до апартамента и Даниел отключи вратата. Първа влезе Стефани и включи осветлението. Камериерките бяха почистили и бяха оправили леглата. Вътре беше спокойно и тихо. Завесите бяха дръпнати, от радиото долиташе тиха музика, върху възглавниците им имаше бонбони. Даниел заключи всички допълнителни ключалки на вратата.
Стефани погледна коляното си. С облекчение видя, че раната не бе толкова сериозна, колкото предполагаше количеството кръв, изтекло в обувката й.
— Ужасно съм изнервен — призна Даниел.
Той протегна ръката си. Тя трепереше, сякаш цялото му тяло се тресеше.
— Вероятно е от адреналина след преживяното. Да си отворим бутилка вино и да напълним ваната. Ще промием охлузванията. Виното и горещата вана ще ни поуспокоят.
— Добре — отвърна Стефани и си помисли, че една вана наистина ще й помогне да разсъждава по- трезво. — Ще напълня ваната. Ти отвори виното.
Тя отвори крана за горещата вода и добави солите в нея. Помещението се изпълни с пара. След няколко минути Стефани усети успокояващия ефект от ароматите и от шума на течаща вода. Когато излезе, облечена в хотелския хавлиен халат, за да съобщи на Даниел, че е готово, вече се чувстваше доста по- добре. Той седеше на дивана с разтворено списание в скута си. На масичката имаше две чаши с вино. Стефани взе едната и отпи.
— Хрумна ми нещо — каза Даниел. — Очевидно, братята Кастиляно не са се впечатлили от онова, което си казала на майка си по телефона.
— Не можем да сме сигурни, че брат ми им е предал онова, което искахме.
— Както и да е — махна с ръка Даниел. — Въпросът е, че са изпратили бандита да ме пречука, а вероятно и теб. Не знаем колко време ще измине, преди братята да разберат, че техният човек няма да се върне. Нито пък каква ще е реакцията им, когато го разберат. Знаем само едно — ще си помислят, че ние сме го убили. А ние и представа нямаме кой го стори и защо. Това означава, че сме били следени!
— Какво искаш да кажеш?
— Да използваме част от парите на Бътлър, за да си наемем денонощна охрана. Мисля, че разходът е разумен. При това ще продължи само седмица и половина, най-много две.
— Има ли подобни фирми в телефонния указател? — попита примирено Стефани.
— Има доста. За какво си мислиш?
— Объркана съм — призна тя.
— Нужна ни е професионална помощ.
— Както кажеш — отвърна Стефани. — Но смятам, че занапред трябва да сме по-внимателни. Никакви нощни разходки. Как изобщо ни хрумна?
— Сега ми изглежда много глупаво, като имам предвид, че вече ме биха и ме предупредиха.
— Искаш ли да влезеш пръв във ваната? Готова е.
— Не още, влез ти. Искам първо да опитам да се свържа с някоя от фирмите. Колкото по-скоро наемем охрана, толкова по-добре ще се почувствам.
Десет минути по-късно той влезе в банята и седна на ръба на ваната. Отпиваше от чашата с вино. Стефани бе потънала до шията в пяна, а чашата й беше празна.
— По-добре ли си? — попита я той.
— Да, слава Богу. Какво стана, свърза ли се?
— Да. След половин час ще дойде един кандидат. Фирмата се нарича „Фърст Секюрити“. Препоръчаха ми я от хотела.
— Питам се кой все пак го застреля. Кой ни спаси?
Стефани се изправи, покри се с пухкавата хавлия и излезе от ваната.
— Сигурно е някой дяволски добър стрелец. Но как се е озовал там тъкмо навреме?
— Сещаш ли се за някого?
— Само за един, но той е твърде далеч.
— Целият съм в слух.
Даниел опита с пръст водата и пусна още гореща вода.
— Бътлър. Може би е накарал ФБР да ни пази.
— Каква ирония на съдбата! — тъжно се изсмя Даниел и влезе във ваната.
— Имаш ли някакви предположения?
— Нито едно — призна Даниел. — Освен ако не се е намесил брат ти. Може да е изпратил някого да те пази.
Без да ще, Стефани също се изсмя:
— Твоето предположение е още по-странно.
Нощният охранител Бруно Дебианко бе свикнал шефа му, Кърт Хърман, да му звъни по всяко време. Началникът на безопасността в клиника „Уингейт“ нямаше личен живот и тъй като обитаваше жилище в района на клиниката, непрекъснато товареше Бруно с най-различни задачи и му даваше какви ли не заповеди. Някои бяха необикновени и дори абсурдни, но тази вечер Кърт надмина себе си. Малко след десет шефът го бе потърсил на мобилния телефон и го бе инструктирал да вземе един от черните пикапи на „Уингейт“ и да отиде на остров Парадайз, където се намира манастирът „Хънтингтън Хартфърд“. Трябвало да спре само ако на шосето няма никой и когато намали, да загаси светлините на фаровете. Като спре, трябвало да слезе от автомобила и да се приближи до манастира, но да избягва осветените места. Тогава Кърт щял да го посрещне.
