му.
— Навлизането в забранена територия е голямо престъпление — презрително заговори Кърт, сякаш бе прочел мислите й.
Завиха под прав ъгъл и продължиха към една врата като онази, в която бе влязла, но в обратния край на помещението. Кърт натисна бутона и тежката като на сейф врата се плъзна със звук на компресор. Той бутна Стефани да мине и се озоваха в дълъг тесен коридор с гипсови стени, който извиваше. Аплиците по стените излъчваха оскъдна флуоресцентна светлина. Вътре беше задушно, явно липсваше климатична инсталация.
Стефани спря. Опита се да се обърне, но Кърт я бутна напред с такава сила, че тя изгуби равновесие и падна. Строполи се на една страна и охлузи бузата си в циментовия под. Той я сграбчи за бялата престилка отзад на гърба и я повдигна като парцалена кукла. Когато тя стъпи на краката си, той я задърпа да върви. В този миг Стефани осъзна, че всяка съпротива ще доведе до лоши последици.
Страховете й се задълбочаваха. Къде ли я водеше този изверг? По влажната топлина се досети, че са под земята.
— Настоявам да разговарям с д-р Уингейт и д-р Сондърс — отново се опита тя да придаде авторитетна нотка на гласа си.
— И това ще стане — отвърна Кърт с похотлив смях, който я накара да изтръпне.
Не след дълго разбра, че вървят под алеята с колони, отвеждаща към административната сграда. След няколко минути стигнаха до обикновена изолирана врата. Когато Кърт я отвори, тя видя, че предположението й е било правилно. Намираха се в мазето на административната сграда. Бяха идвали тук с Даниел, за да си вземат пропуските. С облекчение разбра, че отиват в офиса на Кърт и не след дълго се увери в това.
— Надолу по коридора! — изкомандва Кърт, когато влязоха в офиса му; стоеше зад нея и тя не можеше да го види.
Стефани премина през полуотворената врата и зърна стената с мониторите. Кърт я побутна да продължи. В края на коридора спря.
— Сега ще видиш, че си имаме и затворническа килия, и спалня — произнесе с насмешка той. — Направи избора си.
Стефани не отговори, а влезе направо в отворената килия. Кърт затвори решетъчната врата. Тя се заключи с прещракване, което зловещо проехтя между бетонните стени.
— А белезниците? — попита Стефани.
— По-добре да са на ръцете ти — каза той; жестоката усмивка отново се появи върху тънките му устни. — От съображения за сигурност. Управата не се церемони със затворници, които искат да се самоубият и взема предпазни мерки.
Отново се засмя. Явно се забавляваше. Тръгна по коридора, но се поколеба, върна се и се взря в Стефани.
— Там има тоалетна чиния, така че можеш да я използваш. Няма да те безпокоя.
Тя се обърна и погледна тоалетната чиния. Освен, че се виждаше отвсякъде, отгоре нямаше капак.
— Настоявам веднага да видя д-р Уингейт и д-р Сондърс — погледна го тя решително.
— Опасявам се, че не си в положение да настояваш, за каквото и да е — присмя се Кърт, преди да се отдалечи и да изчезне по коридора.
Стефани си пое дъх и се опита да се отпусне. Колко ли беше часът? Не можеше да погледне часовника си. Даниел щеше да се чуди къде е и щеше да я търси.
Кърт Хърман седна зад бюрото си и сложи ръце върху него. Силното желание го караше да потръпва. Стефани Д’Агостино го бе възбудила до такава степен, че не можеше да намери покой. За жалост, удоволствието, което изпита като опипваше стегнатите й, но меки женски форми, бе мимолетно и на него му се искаше преживяването да се повтори. Тя се държеше така, сякаш й бе неприятно, ала той бе убеден в противното. Такива са си жените: провокираха го, а в следващия миг се правеха, че не им харесва. Всичко бе игра за тях, преструвка, шега.
Кърт се опитваше да измисли нещо, за да отложи разговора си със Сондърс. Щеше му се изобщо да не му се обажда. Доктор Д’Агостино можеше просто да изчезне. По дяволите, точно това заслужаваше. Но Кърт знаеше, че това не може да стане. Сондърс щеше неминуемо да разбере, защото бе сигурен, че Кърт строго следеше кой влиза и кой излиза от комплекса. Ако докторката изчезнеше, Сондърс щеше да разбере. Кърт не можеше да не знае какво се е случило с нея.
Тъй като бе тренирал бойни изкуства, успя да постигне самоконтрол и да се поуспокои. Само след няколко минути мускулите му се отпуснаха и той спря да трепери. Дори пулсът му спадна до петдесет удара в минута. Знаеше го, защото често го мереше. Когато се овладя напълно, стана и влезе в стаята с мониторите.
Часовникът на стената показваше дванайсет часа и четирийсет и една минути. Значи, Спенсър Уингейт и Пол Сондърс са вече в столовата. Той седна и се вторачи в мониторите. Бяха точно дванайсет. С помощта на клавиатурата включи дистанционното на миникамера дванайсет и започна да оглежда помещението. Преди да открие шефовете си, той зърна Даниел Лоуъл. Приближи образа. Докато се хранеше, Даниел четеше научно списание и не забелязваше нищо около себе си. На отсрещната страна на масата видя недокоснатия обяд на Стефани. На лицето на Кърт се появи лека усмивка. На доктора и през ум не му минаваше, че бе опипал приятелката му и я беше заключил в частната си килия. Ама че тъп надут пуяк!
Отново натисна копчето и продължи да търси Спенсър и Пол. Откри ги на обичайната им маса, заобиколени от обичайното ято служителки. И те бяха пуяци и Кърт знаеше с кого се свалят; за Пол знаеше повече, отколкото за Спенсър, защото Пол спеше в комплекса. Кърт смяташе повечето мъже за пуяци. В това число влизаха и командирите му от армията. Но трябваше да ги понася.
Взе телефона и се обади в столовата. Когато чу гласа на домакинката, той й каза да съобщи на Спенсър и Пол, че случаят е спешен и че двамата трябва веднага да дойдат в офиса му. Посъветва я да използва израза „Има голям проблем“. Само след няколко секунди той видя жената на монитора. Беше обезумяла. Потупа първо Спенсър, после Пол по рамото и прошепна нещо на всеки поотделно. Двамата скочиха обезпокоени и бързо се отправиха към изхода. Спенсър вървеше с една крачка пред Пол, тъй като домакинката бе съобщила новината първо на него.
Кърт натисна копчето на дистанционното няколко пъти и на монитора се появи затворническата килия. Стефани крачеше напред-назад като котка в капан. Сякаш нарочно се движеше така, за да го дразни.
Не можеше повече да я гледа и рязко стана. След миг отново се отпусна на стола. Когато Спенсър Уингейт и Пол Сондърс пристигнаха задъхани, Кърт бе възвърнал равновесието си. Мълчаливо ги погледна, но не помръдна.
— И какъв е големият проблем? — попита Спенсър.
Кърт се зарадва да ги види обезумели. Така си връщаше за мижавата оценка, която му бяха дали за усилията при изграждането на системата за безопасност в новия комплекс. Направи им знак да мълчат и ги поведе към стаята с мониторите. Когато влязоха, затвори вратата. С жест ги покани да заемат двата стола, а той остана прав.
— Какво, по дяволите, е толкова спешно? — загубил търпение, попита Спенсър. — Хайде, изплюй камъчето!
— Регистрирах нахлуване в помещението с яйцеклетките — отвърна Кърт. — Попаднахме в ситуация, която компрометира програмата ни за доставка на яйцеклетки.
— О не! — извика Пол.
Той бе готов да скочи от мястото си. Програмата за доставка на яйцеклетки играеше основна роля в бъдещите планове на клиниката и нейната репутация.
Кърт кимна, доволен от реакцията му.
— Кой? — попита Пол. — Вътрешен ли е?
— И да, и не — без да преувеличава, отговори Кърт.
— Стига, де! — не издържа Спенсър. — Няма да си играем на гатанки.
— Шпионинът, който проучваше регистъра, е заловен.
— Слава богу! — изломоти Пол. — Тази персона наистина ли разлистваше регистъра?
