— Да, бихме искали да чуем — додаде Лу, без да прекъсва играта си. — Особено след като тъкмо ти ни накара да дадем сто бона на сестра ти.
Леко сепнат от неочаквано хладното посрещане, Тони се облегна назад. Стана му горещо и се разкопча.
— Никого не съм карал насила — ядоса се той, но като чу думите да излизат от устата му, усети се уязвим и усещането го прониза целия. Започнаха да го гризат съмнения: умно ли беше да дойде в отдалечения склад на братята без придружител и без защита? Винаги ходеше сам и близнаците го знаеха. Ала от друга страна не беше слабак и разчиташе на мускулите си.
— Не ни каза защо си объркан — продължи Сал, без да обръща внимание на думите му.
Тони отново се прокашля. Безпокойството му растеше и той реши да не проявява гнева си пред двамата Кастиляно.
— Объркан съм, защото не знам какви ги е свършил Гаетано при второто си посещение в Насо. Преди седмица майка ми се оплака, че не може да хване сестра ми на телефона. Когато най-после се свързала, сестра ми била унила и й намекнала, че нещо се било случило, но щяла да го сподели, едва когато се върне у дома, което щяло да стане скоро. С право си помислих, че Гаетано е свършил работата и професорът е вече история. Е, снощи майка ми отново се свърза със сестра ми. Не се бяха чували от доста време. Този път тя „приличала пак на себе си“, както твърди майка ми. Двамата с професора били още в Насо, но след няколко дни щели да се приберат. Какво става?
Настъпи напрегната тишина. Никой не продумваше. Единственият шум в стаята идваше откъм Лу, който продължаваше да шляпа с картите по бюрото, и откъм блатото, в което крякаха чайки.
Тони се огледа. Въпреки ранния час в офиса беше полутъмно.
— Но къде е Гаетано?
Последното нещо, което желаеше, бе насилникът да го изненада.
— И ние се питаме същото — отвърна Сал.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Гаетано още не се е върнал от Насо — заяви Сал. — Изчезна. Нямаме ни вест, ни кост от него от последния път, когато и ти беше тук. Брат му и снаха му, с които поддържа близки отношения, също не са го виждали. Няма никаква следа от него. Нищо.
Когато влезе, Тони бе наистина объркан, но сега остана с отворена уста. Макар, че напоследък Гаетано доста го дразнеше, всъщност го уважаваше като опитен професионалист и вярваше, че е безусловно лоялен. Изчезването му бе необяснимо.
— Няма защо да ти казвам, че и ние сме доста смутени — добави Сал.
— Разследвахте ли случая? — попита Тони.
— Да го разследваме ли? — най-после вдигна поглед от картите Лу. — Че защо да правим такова неразумно нещо? Не, по дяволите! Седим си тук по цял ден, гризем си ноктите и го чакаме да позвъни.
— Обадихме се на фамилията Сприано в Ню Йорк — продължи Сал, без да обръща внимание на сарказма на брат си. — За твое сведение със Сприано сме далечни родственици. Те проверяват вместо нас. Междувременно ще ни изпратят друг помощник, който ще пристигне след ден-два. Те ни намериха и Гаетано.
По гърба на Тони полазиха тръпки. Знаеше, че Сприано е една от най-влиятелните и безмилостни фамилии на източния бряг. Нямаше представа, че братята са свързани с нея, което коренно променяше ситуацията и я правеше още по-тежка и тревожна.
— Ами колумбийците от Маями, които трябваше да му осигурят оръжието? — попита той, за да смени темата на разговора.
— И на тях се обадихме — отвърна Сал. — Както знаеш, не са много сговорчиви, но обещаха да проверят нещата. Така че и там се работи по въпроса. Искаме да разберем къде се е заврял този идиот и защо.
— Да са ви изчезнали пари? — попита Тони.
— Нищо, което Гаетано да е взел — каза тайнствено Сат.
— Много странно! — забеляза Тони, тъй като не знаеше, какво да каже; не разбра намека на Сал, но не искаше да задава въпроси. — Съжалявам, че имате такъв проблем.
Той се раздвижи, сякаш искаше да стане от дивана.
— Повече от странно — озъби се Лу. — И съжаленията ти няма да помогнат. През последните дни говорим само за това и трябва да знаеш, че се чувстваме много гадно. Мислим, че ти си отговорен за бъркотията с Гаетано и за нашите сто бона, които искаме да ни върнеш с лихвите. Знаеш лихвения процент, кой го обикновено вземаме, и няма да се пазарим. Има още нещо: смятаме заема за просрочен.
Тони рязко се изправи. Когато чу забележките на Лу и прикритата му заплаха, безпокойството му достигна своя връх.
— Съобщете ми, ако узнаете нещо — каза той и се запъти към вратата. — В това време и аз ще направя някои проучвания.
— По-добре мисли откъде ще вземеш сто бона да ни върнеш — посъветва го Сал, — защото търпението ни се изчерпа.
Забравил за дъжда, Тони побърза да излезе от склада въпреки студа от него се стичаше пот. Едва когато влезе в колата, се сети, че е забравил чадъра.
— Майната му! — изруга гласно той.
Включи двигателя на кадилака и с ръка на облегалката до себе си се извърна, за да погледне през задното стъкло, после форсира мотора. Изпод колелата захвърчаха камъчета и колата се изстреля на улицата. След миг летеше към града със сто километра в час.
Тони се поотпусна и избърса потните си длани в крачолите на панталоните. Непосредствената опасност бе отминала, но интуицията му подсказваше, че на хоризонта се събират черни облаци. Всичко бе крайно обезпокоително, дори страшно. Тъкмо когато събра сили да се отбранява срещу обвиненията, трябваше да се изправи лице в лице с истинска война.
— Джон! Чуваш ли ме? — извика д-р Наваз.
Беше се надвесил над него и повдигаше стерилните кърпи върху лицето му. По-голямата част от стереотаксичната рамка върху главата на Ашли, както и самият Ашли, беше покрита с кърпи, които оставяха на показ само част от челото на сенатора. На това място д-р Наваз бе направил малък разрез.
Като разкри костта, той използва специална бормашина, за да пробие малка краниотомична дупка и пред очите му се появи сиво-бялата обвивка на мозъка отпред. Здраво прикрепена към стереотаксичната рамка, имплантационната игла бе на една линия с отвора. Д-р Наваз бе определил големината на ъглите върху рентгеновите снимки и иглата вече пробиваше обвивката на мозъка и навлизаше във външната част на самия мозък. Нужно беше само да вкара иглата на точната, предварително определена дълбочина.
— Д-р Нюхаус, бихте ли поддържали пациента буден — помоли д-р Наваз с напевния си акцент на човек от Изтока. — Предпочитам да е буден, докато извършвам процедурата.
— Разбира се — отвърна д-р Нюхаус и стисна леко рамото на сенатора.
Ашли повдигна тежките си клепачи.
— Чувате ли ме сега, Джон? — попита отново д-р Наваз. — Имам нужда от помощта ви.
— Разбира се, че ви чувам — отвърна Ашли с глух, сънен глас.
— Ако през следващите няколко минути получите някакво усещане, обадете се. Ще можете ли?
— Какво имате предвид под „усещане“?
— Например видения, звуци, миризми или усещане за движение: каквото и да е.
— Много ми се спи.
— Знам, по се опитайте да останете буден само няколко минути. Както споменах, имам нужда от помощта ви.
— Ще се опитам.
— Много ви моля — каза д-р Наваз.
Той спусна обратно стерилната кърпа върху лицето на Ашли. С вдигнат нагоре палец, направи знак на групата зад стъклото. После, с помощта на микроманипулатора, който държеше в облечените си в ръкавицата пръсти, насочи иглата и съвсем бавно, милиметър по милиметър, започна да я придвижва в
