— Добре! Минутка!
Пол се върна в операционната и зашепна в ухото на Спенсър. Онзи въпросително повдигна вежди. Дори се извърна да погледне през стъклото към Кърт, сякаш не вярваше на думите на Пол. Пъргаво го последва навън. Кърт им махна да тръгнат след него към склада. Когато влязоха, той провери дали вратата е заключена добре и се обърна към шефовете си. Нямаше високо мнение за тях, особено като не беше съвсем сигурен кой от двамата контролира нещата.
— Е? — нетърпеливо попита Спенсър. — Ще ни кажеш ли най-сетне? Кой е той?
— Първо малко предистория — отвърна Кърт в обичайния си кратък военен стил. — От шофьора на лимузината му разбрах, че ги е взел, него и жената, която го придружава, от комплекс „Атлантис“. Отседнали са в посейдоновия апартамент, регистриран на името на Каръл Менинг от Вашингтон, окръг Колумбия.
— Каръл Менинг ли? — учуди се Спенсър. — Не съм го чувал. Кой е той, по дяволите?
— Каръл Менинг е жена — каза Кърт. — Проверихме я и се оказа, че е началник на канцеларията на сенатор Ашли Бътлър. Проверих и при бахамските имиграционни власти. Сенатор Бътлър е пристигнал на острова вчера. Мисля, че той е нашият пациент.
— Сенатор Бътлър! Разбира се! — шляпна се по челото Спенсър. — Сутринта ми се стори познат, но не можах да свържа физиономията му с никакво име поради идиотските дрехи, които е навлякъл.
— По дяволите! — изруга Пол. — Толкова труд, за да разберем кой е, а той да се окаже някакъв си шибан политик. Сбогом, мангизи!
— Да не избързваме — каза Спенсър.
— Че защо, дявол да го вземе? — ядоса се Пол. — Нали разчитахме на тайнствения пациент, за да станем богати и извести? Надявахме се да е някоя знаменитост, например филмова звезда, известен спортист, нещо от този род. Но не и политик!
— От политик до политик има разлика — присви очи Спенсър. — Говорят, че Бътлър има намерение да се кандидатира за президент от Демократическата партия.
— Но политиците нямат пари — каза Пол. — Говоря за собствени пари.
— Ала имат достъп до хора с много пари — погледна го красноречиво Спенсър. — Ето кое е важното, особено ако политикът е сериозен претендент. При положение, че демократите искат да имат свой президент, а можеш да бъдеш сигурен, че искат и то много, парите буквално ще завалят. Ако Бътлър се кандидатира и ако напредва добре в началото на кампанията, ще ударим кьоравото.
— В предположенията ти има много „ако“ — изкриви уста Пол. — Но независимо от това, доволен съм от резултата. Не знам дали ще ударим кьоравото, но аз научих доста от НХТСК. Тя ще добави още много към четирийсет и петте бона, което никак не е малко. Така че много съм доволен, особено след като накарахме доктор Лоуъл да подпише онзи документ. Няма да може да отрече онова, което направи в клиниката. Освен това имам намерение да включим и клауза относно Плащеницата от Торино. Публичността ще бъде онова, което дълго ще ни се изплаща, а в това отношение политикът е дори по-добър, от която и да е друга знаменитост.
— Връщам се на работа — обади се Кърт.
Нямаше намерение да стои и да слуша глупостите на двамата палячовци. Отиде до вратата и я отвори.
— Благодаря, че узна името му — каза Пол.
— Да, благодаря — присъедини се Спенсър. — Ще се опитаме да забравим, че ти отне цял месец и че дори се наложи да убиеш човек.
Кърт се обърна да го погледне и излезе. Вратата автоматично се затвори.
— Последната ти забележка не беше съвсем честна — изрече Пол.
— Знам — отвърна Спенсър и махна с ръка. — Приеми, че се опитвам да бъда забавен.
— Не оценяваш по достойнство дейността му.
— Сигурно — съгласи се Спенсър.
— Но когато се изправим на крака и заработим с пълен капацитет, ще го оцениш. Безопасността ще бъде нещото, на което ще разчитаме. Вярвай ми!
— Може и да си прав, но нека сега се върнем на имплантацията и да се помолим да завърши по-добре, отколкото започна.
Спенсър отвори вратата и тръгна да излиза.
— Почакай — дръпна го за ръката Пол. — Хрумна ми нещо. Именно Ашли Бътлър поде кампанията за забрана на НХТСК. Каква ирония на съдбата! Сега се възползва от нея.
— Ако питаш мен, не е ирония, а чисто лицемерие — отвърна Спенсър. — Двамата с Лоуъл сигурно са сключили тайна сделка.
— Така трябва да е станало и ако си прав, това означава повече пари за нас, защото и двамата ще искат да пазят тайната дълбоко.
— Мисля, че ние контролираме нещата — кимна с глава Спенсър. — А сега да се връщаме в операционната и да видим дали не е изникнал още някакъв проблем. Имахме дяволски късмет, че бяхме на място, когато стана онази бъркотия с рентгена.
— Трябва да си доставим портативен апарат.
— Ако нямаш нищо против, ще почакаме да получим някой и друг долар, пък тогава.
Пред вратата на операционната Спенсър се поколеба.
— Много е важно никой да не разбере, че знаем истинското име на пациента.
— Разбира се — съгласи се Пол. — Ясно е от само себе си.
ГЛАВА 25
За Тони Д’Агостино това беше като кошмар, от който не можеше да се събуди: отново прекосяваше двора на склада за водопроводни части на братята Кастиляно. На всичко отгоре неделната утрин бе студена и дъждовна и той имаше хиляди други по-приятни неща за вършене, като например да си пие капучиното в уютното кафене „Козенца“ на Хановър Стрийт.
Тони отвори вратата на колата, но най-напред извади чадъра и го разпъна. Едва тогава излезе навън. Уви, усилията му бяха напразни. Измокри се до кости. Вятърът шибаше струите от всички посоки. С мъка задържаше чадъра срещу вятъра, за да не го издърпа от ръката му.
Когато влезе, спря за миг, избърса чело с опакото на дланта си и подпря мокрия чадър до стената. Като мина покрай тезгяха, където обикновено стоеше Гаетано, Тони тихо изруга. Нямаше никакво съмнение, че онзи пак беше сгафил и силно се надяваше, че мухльото ще е тук, за да му даде да разбере.
Вратата на офиса не беше заключена и след като почука тихо, Тони се вмъкна вътре, без да дочака отговор. Братята седяха всеки на своето бюро, осветени от подходящи настолни лампи със зелени стъклени абажури. Навън бе облачно и през малкия мръсен прозорец, който гледаше към блатото, не влизаше почти никаква светлина.
Братята едновременно вдигнаха поглед към него. Сал преписваше данните от намачкани листи в старомоден тефтер. Лу редеше пасианс. За жалост Гаетано го нямаше.
Следвайки обичайния ритуал, Тони се ръкува с всеки поотделно и се тръшна на дивана. Дори не разкопча балтона си. Нямаше намерение да остане дълго. Прокашля се. Никой не каза и дума, което беше малко странно, като се имаше предвид, че именно той трябваше да бъде ядосан.
— Снощи майка ми е разговаряла със сестра ми — започна той. — Искам да ви кажа, че съм доста объркан.
— Нима? — попита Лу с нотка на презрение в гласа. — Добре дошъл в клуба на обърканите!
Тони местеше поглед от единия близнак към другия. Внезапно осъзна, че и двамата бяха в не по-добро настроение от самия него. Лу изрази неуважението си, като се върна към играта и ядно зашляпа картите върху бюрото. Тони погледна към Сал. Имаше по-зловещ вид от всякога. Лампата осветяваше лицето му отдолу с болезнена зелена светлина и той приличаше на мъртвец.
— Ще ни кажеш ли защо си объркан? — презрително попита Сал.
