почиваха в скута му, д-р Нюхаус освободи с крак спирачката на масата. После започна да я бута, докато Марджъри и Пол я дърпаха и така потеглиха по коридора. С изключение на сестрата, всички тръгнаха след масата с пациента. Макар и в полуседнало положение, Ашли спеше, без да усеща, че го местят. С футуристичната стереотаксична рамка на главата той приличаше на участник в научнофантастичен филм.
Д-р Наваз облече тежката оловна престилка, тъй като държеше лично да намести главата на Ашли за рентгеновите снимки. Останалите се оттеглиха в коридора. Ашли продължаваше да спи.
— Искам да проявите снимките бързо, и без това се забавихме много — каза д-р Наваз на лаборантката, когато тя дойде да вземе плаките.
— Веднага ще ги донеса — отвърна жената.
Д-р Нюхаус влезе при Ашли, за да провери жизнените му показатели. Пол и Спенсър придружиха рентгеновата лаборантка, за да я изчакат, докато прояви снимките. Даниел и Стефани останаха сами.
— Комедия от грешки, която никак не е смешна — прошепна Стефани и крадешком поклати глава.
— Стига! — прошепна в отговор Даниел. — Получи се недоразумение, което не е по ничия вина. Снимките са направени, така че можем да продължим с имплантирането.
— Не е важно дали е по нечия вина, или не — изсумтя Стефани. — От онази дъждовна вечер във Вашингтон, та до днес ни се случват все такива смахнати истории. Питам се какво ли още ще последва?
— Да се опитаме да бъдем повече оптимисти — отсече Даниел. — Вижда му се краят.
Пол и Спенсър излязоха в коридора, следвани от лаборантката. В ръцете си Пол държеше рентгеновите снимки.
— Изглеждат ми добри — забеляза той, когато мина покрай Даниел и Стефани, за да влезе в рентгена.
Другите го последваха. Пол прикрепи снимките към таблото, включи светлината и отстъпи встрани. Виждаше се черепът на Ашли, увенчан с тъмния обръч на стереотаксичната рамка.
Д-р Наваз се приближи, заби нос в снимките и внимателно ги проучи една по една, като се ориентираше главно по неясните сенки от пълните с течност мозъчни вентрикули. Всички мълчаха. Чуваше се само дълбокото дишане на Ашли, примесено с шума от помпането на апарата, с който д-р Нюхаус измерваше кръвното му налягане.
— Е? — попита Пол.
Д-р Наваз с неохота кимна.
— Изглеждат добри. Ще свършат работа.
Той взе един маркер, транспортир и тънка метална линийка. Много внимателно измери нещо върху всяка снимка и отбеляза местата със знак X.
— Ето целта ни: намира се в дясната страна на средния мозък. Сега ще отбележа координатите: X, Y и Z.
Той започна да нанася линии върху снимките и да измерва ъглите между тях.
— Тук ли ще го правиш? — попита Пол.
— Таблото е добре осветено — потънал в работата си, отговори д-р Наваз.
— Трябва да върнем пациента в операционната — обади се д-р Нюхаус. — Там ще е по-удобно да следя сърдечната му дейност на монитора.
— Няма проблеми — отвърна Пол и застана откъм краката на пациента, за да помага при местенето. Д-р Нюхаус освободи колелата на масата от спирачките.
Пол дърпаше операционната маса откъм главата, а д-р Нюхаус я буташе, докато я изкараха от рентгена. Д-р Нюхаус бе сложил едната си ръка върху рамото на Ашли, за да убие вибрациите от движението.
Продължиха по коридора, Марджъри вървеше отстрани с бутилката физиологичен разтвор, готова да подхване Ашли в случай на нужда. Най-отзад крачеше Спенсър и раздаваше заповеди, на които никой не обръщаше внимание.
— Цветът му не ми харесва — обади се д-р Нюхаус, като оглеждаше сенатора на силната флуоресцентна светлина. — По-живо!
— Цветът му си беше такъв, още когато пристигна — обади се Спенсър. — Според мен не се е променил.
— Искам да го включа в монитора — настоя д-р Нюхаус.
— Пристигнахме! — обяви Пол, отвори вратата на операционната и прекрачи. В този миг горният край на масата, която дърпаше след себе си се извъртя и се удари. Ремъците, които фиксираха гръдния кош, се опънаха. Поради инерцията на стереотаксичната рамка, главата му клюмна на гърдите. Д-р Нюхаус и Констанс мигновено реагираха и уловиха ръцете му, които увиснаха във въздуха.
— По дяволите! — изруга д-р Нюхаус.
— Точно това не биваше да става — прехапа устни Пол, тъй като отговорен за сблъсъка бе само той и никой друг.
— По-важното е дали рамката се удари в касата или не — каза д-р Нюхаус.
— Не, май не можа — отвърна Марджъри. — Мисля, че се разминахме на косъм.
— Да благодарим на Господ за малките услуги, които ни прави. Иначе трябваше да започнем всичко отначало. — Д-р Нюхаус беше успял да възвърне спокойствието си.
Констанс побърза да отиде до масичката с инструментите. Тъй като единствена бе останала с престилка и ръкавици, когато останалите тръгнаха към рентгена, тя хвана рамката, без да застрашава стерилността й, и я задържа неподвижна.
— Свършихте ли? — обади се внезапно Ашли.
Лекият сблъсък го бе извел от опиянението му. Опита се да отвори очи, ала не успя. Клепачите му само леко се повдигнаха. Усетил странна тежест върху главата си, той се напрегна да я докосне, но д-р Нюхаус улови вдигнатата му ръка, Марджъри притисна другата.
— Наместете масата — нареди д-р Нюхаус.
Пол я издърпа в средата на стаята. Помогна на д-р Нюхаус да постави предпазните колани на мястото им и след миг ръцете на Ашли бяха здраво завързани. Той тутакси потъна отново в сън. Д-р Нюхаус подаде краищата на електродите на Марджъри и тя ги свърза с апарата за ЕКГ. Скоро ритмичният и успокояващ звук от монитора замени напрегнатата тишина. След като измери кръвното му налягане, д-р Нюхаус свали слушалките на стетоскопа от ушите си.
— Всичко е наред — обяви той.
— Трябваше да съм по-внимателен — обади се Пол.
— Нищо не е станало — отвърна д-р Нюхаус. — Рамката не е изместена. Ще уведомим д-р Наваз за станалото, за да я провери. Стабилна ли е, Констанс?
— Като скала — отговори сестрата, като продължаваше да я подпира с ръце.
— Добре. Свободни сте. Благодаря ви за помощта.
Констанс внимателно отпусна пръсти. Положението на рамката не се промени.
— Мисля, че беше прав за цвета на пациента — извика д-р Нюхаус към Пол. — Няма промяна в сърдечния му статус. Според мен трябва да му поставим апаратче за измерване на пулса. Марджъри, би ли ми го донесла от стаята с упойки?
— Няма проблем — отвърна сестрата и изчезна в съседното помещение.
Някой се появи до прозореца в коридора и привлече вниманието на Пол. Макар да бе облечен в престилка и да носеше маска на лицето си, Пол тутакси разпозна в него Кърт Хърман. Едва се бе съвзел от инцидента с операционната маса и сърцето му отново заби лудо. Бе крайно необичайно за Кърт Хърман да влиза в останалите сгради на клиниката. Обитаваше единствено администрацията, където се намираше офисът му, и едва ли бе стъпвал в оперативното отделение до сега. Сигурно имаше нещо изключително сериозно, за да се появи чак тук.
— Какво има? — развълнувано попита той, вече в коридора.
— Трябва да говоря с теб и д-р Уингейт насаме.
— За какво се отнася?
— За самоличността на пациента. Не е свързан с мафията.
— Така ли? — с облекчение попита Пол; новината не бе лоша, както очакваше. — Кой е?
— Защо не повикаш и д-р Уингейт?
