Опасявам се, че вече живея дните си на заем и едва скривам дегенеративните прояви на болестта от медиите.
— В такъв случай от общ интерес е да извършим имплантирането още утре.
— Надявам се, че сте успели да завършите трудния процес и да получите лековитите клетки, за които ми споменахте миналия месец.
— Успяхме — отговори Даниел. — Благодарение на уменията на доктор Д’Агостино — уточни той и леко я стисна за коляното.
Стефани се опита да се усмихне малко по-широко.
— Всъщност — продължи Даниел, — последната седмица създадохме четири отделни линии от допаминергични неврони, клонирани от вашите клетки.
— Четири? — почуди се Ашли, този път без сянка от акцент; гледаше Даниел, без да мигне. — Защо толкова много?
— За всеки случай. Искаме да сме абсолютно сигурни, че поне една ще се задейства. Сега можем да избираме, тъй като всяка от тях е достатъчно ефикасна, за да ви излекува.
— Има ли нещо, което трябва да направя утре сутринта, освен да се вдигна и да отида в клиника „Уингейт“?
— Обичайните предоперационни инструкции, като например да поемате само течна храна след полунощ. За предпочитане е да не пиете лекарствата си утре сутринта, ако е възможно. При опитите с мишки след имплантацията получихме сериозни терапевтични резултати, които очакваме да получим и при вас. А медикаментите ще замъглят картината.
— Добре — съгласи се Ашли. — Последното нещо, което искам е да объркам нещата. Разбира се. Каръл ще има грижата да ме облече и да ме закара до лимузината.
— Сигурна съм, че хотелът разполага с количка за пациенти — отвърна Каръл.
— Щом ми предписвате само течна храна след полунощ, значи ще бъда под упойка, прав ли съм? — попита Ашли, без да обърне внимание на репликата на Каръл.
— Казаха ми, че упойката ще е местна, но много ефикасна — каза Даниел. — Ще имаме на разположение анестезиолог, в случай че ще е необходима по-силна упойка. Трябва да ви кажа, че наехме и местен неврохирург с опит в имплантирането на клетки, макар и не клонирани. Името му е д-р Рашид Наваз. Познава ви като Джон Смит, както и цялата клиника. Убедил съм всички действащи лица в необходимостта от поверителност и те спазват условието.
— Погрижили сте се за всичко.
— Това бе нашата задача — отвърна Даниел. — Препоръчваме ви да останете на легло в клиниката, за да ви наблюдаваме.
— Така ли? — попита Ашли, сякаш се изненада. — Колко време?
— Първата нощ. Клиничното ви състояние ще покаже как да постъпим по-нататък.
— Мислех, че ще се върна в хотела — каза Ашли. — Затова уредих и вие да отседнете тук. В хотела ще ме наблюдавате, колкото си искате.
— Но тук няма медицинска апаратура за диагностициране.
— Каква например?
— Каквато има в болниците: лаборатория и рентген.
— Рентген ли? Защо пък рентген? Усложнения ли очаквате?
— Разбира се, че не, но трябва да внимаваме. Не забравяйте, че онова, което ще извършим утре, е експериментиране. Няма друга дума.
Даниел хвърли поглед към Стефани, за да разбере дали не иска да добави нещо. Тя погледна към тавана.
Чувствителен и към най-слабите нюанси на поведението им, Ашли улови реакцията й.
— Имате ли предвид някоя по-подходяща дума, доктор Д’Агостино? — попита я той.
Стефани се поколеба, после отвърна:
— Не. Мисля, че думата „експериментиране“ е точна — отговори тя, като мислеше, че всъщност трябва да употребят друга дума и тя е
— Надявам се, че в реакциите ви няма песимизъм — каза Ашли, като местеше поглед от Даниел към Стефани и обратно. — За мен е важно вие, учените, да сте толкова сигурни в действията си, колкото бяхте на слушането в сенатската подкомисия.
— Разбира се — заяви Даниел. — Опитът ни с мишките бе удивителен. Горим от желание да приложим това тъй ефикасно средство върху хора. Утре сутринта ви очакваме.
— Добре — каза той, без да сваля немигащия си поглед от Стефани. — А вие, доктор Д’Агостино? И вие ли мислите по същия начин? Доста сте мълчалива.
В стаята настъпи тишина. Отвън, трийсет и два етажа по-долу, долитаха веселите гласове на спускащите се по водната пързалка деца.
— Да — отвърна най-после тя и си пое дълбоко въздух, докато обмисляше всяка своя дума. — Извинете ме, че досега нищо не казах. Предполагам, че е от изтощение. Създаването на лековитите клетки изискваше много работа. Но, за да отговоря на въпроса ви, трябва да заявя, че аз също очаквам с нетърпение завършването на проекта и много се вълнувам.
— Думите ви ме успокоиха — кимна Ашли. — Това означава ли, че сте щастлива, задето сте създали четирите линии клонирани клетки от материала, който взехте от кожата ми?
— Така е — отвърна Стефани. — Тези неврони наистина произвеждат допамин и са… — Стефани млъкна, сякаш търсеше подходяща дума, после завърши изречението си: — … много мощни.
— Мощни ли? — попита Ашли. — Хм… Предполагам, че това е добре, макар да ми звучи твърде двусмислено. Кажете ми: и четирите ли съдържат ДНК от Торинската плащеница?
— Разбира се! — отговори Даниел. — Беше ни изключително трудно да извлечем ДНК и от фрагментите да реконструираме необходимите гени. Но успяхме.
— Искам да съм сигурен в това — заяви Ашли. — Знам, че няма как да проверя, но искам да съм сигурен. За мен е много важно.
— Гените, които използвахме за НХТСК са от кървавите петна по Торинската плащеница — увери го Даниел. — Заклевам ви се най-тържествено.
— Вярвам на думата ви на джентълмен — каза Ашли и акцентът му внезапно се върна.
Той с видимо усилие надигна обемистото си схванато тяло от дивана и се изправи. Протегна ръка на Даниел, който също бе станал. Двамата отново се ръкуваха.
— До края на живота си ще ви бъда благодарен за усилията и съзидателния ви труд — заяви Ашли.
— Както и аз на вас за проявения политически гений, когато не забранихте НХТСК — заяви в ответ Даниел.
По устните на Ашли заигра лукава усмивка и оживи безизразното му лице.
— Хората с чувство за хумор много ми допадат.
Той пусна ръката на Даниел и протегна десницата си към Стефани, която също стоеше на крака.
Загледа ръката на Ашли, сякаш се колебаеше дали да я поеме, или не. Най-после и тя протегна ръка и Ашли я сграбчи с изненадваща сила. След дългото ръкостискане и след като се взря за миг в немигащите очи на сенатора, тя се опита да издърпа ръката си от неговата, но безуспешно. Ашли силно я стискаше. Макар да се досещаше, че това е следствие от паркинсоновата болест на сенатора, внезапно усети и гняв, и страх едновременно. Прие жеста като метафора на невъзможността да се отскубне от капана, в който сама бе попаднала.
— Приемете най-сърдечните ми благодарности за работата ви, доктор Д’Агостино — рече Ашли. — А като истински джентълмен знам, че трябва да изразя възхищението си и от изключителната ви хубост, която ме удиви в мига, в който имах удоволствието да ви видя за първи път.
Едва тогава месестите му пръсти се отпуснаха и той пусна ръката й.
Стефани я сви в юмрук и я дръпна, да не би на Ашли да му хрумне отново да я стисне. Все още беше ядосана, но нищо не можеше да направи. Кимна с глава и леко се усмихна на комплимента на сенатора в знак на благодарност.
— А сега — заяви Ашли, — искам добре да се наспите през нощта. Трябва да сте отпочинали за утрешната процедура, която, както разбрах от вас, няма да отнеме много време. Така ли е?
