— Мистър Холпърн — извика мис Кори от стаята. — Всичко е наред. Оставих електронните карти върху писалището и смятам да се връщам на рецепцията.
— И аз тръгвам — присъедини се мистър Биърдсли. — Сенаторе, ако имате нужда от нещо, обадете се.
— Искам да ви благодаря за вниманието — впусна се в любезности Ашли. — Всички вие сте изумителни професионалисти.
— Оставям ви да се настаните — мистър Холпърн понечи да тръгне след другите двама.
Ашли леко го докосна по ръката.
— Дълбоко ще съм ви признателен, ако почакате още миг — каза по-тихо той.
— Разбира се.
Сенаторът махна с ръка на излизащите и отново обърна поглед към безбрежния океан.
— Мистър Холпърн, престоят ми в Насо не е тайна и не би могъл да е, тъй като пристигнах с обществения транспорт. Но това не означава, че не искам да бъда насаме със себе си. Затова предпочитам да регистрирате само мис Менинг.
— Както желаете, господине.
— Много съм ви задължен, мистър Холпърн. Разчитам на вашата дискретност. Не желая публичност. Бих искал да знам, че спокойно мога да се отдам на развлечения в казиното на вашия хотел, без да се опасявам, че ще нараня чувствата на по-консервативната част от избирателите ми.
— Давам ви дума, че ще направим всичко по силите си в тази насока. Но, както и по време на миналогодишния ви престой, не можем да гарантираме, че в казиното няма да попаднете на някои от многобройните ви почитатели.
— Молбата ми е да не допускате журналисти и да не казвате, че съм отседнал във вашия хотел, ако ви попитат по телефона.
— Уверявам ви, че ще направим всичко възможно, за да не ви безпокоят — отвърна мистър Холпърн. — А сега ви оставям да разопаковате багажа си и да си отдъхнете. Ще ви донесат шампанско за добре дошли. Приемете и пожеланията ни за приятно прекарване в комплекса.
— Само още един въпрос — продължи Ашли. — Направих резервация и за наши приятели. Да ви се е обаждал доктор Лоуъл или доктор Д’Агостино?
— Разбира се! Вече са тук. Регистрираха се преди около час. Настанени са в 3208, един от най- луксозните ни апартаменти. Намира се в дъното на коридора.
— Колко удобно! Погрижили сте се за всичко.
— Правим, каквото можем — отвърна мистър Холпърн и леко се поклони, преди да се върне в стаята и да излезе в коридора.
Ашли хвърли поглед към служителката си, която очевидно бе престанала да се плаши от височината и стоеше хипнотизирана от гледката.
— Скъпа Каръл! Ще бъдеш ли така добра да провериш дали двамата доктори са в стаята си и ако са там, дали ще имат нещо против да дойдат при нас?
Каръл се обърна и примига неразбиращо, сякаш се отърсваше от транс.
— Разбира се — отзова се бързо тя, като си припомни задълженията си.
— Може би трябва да влезеш без мен — предложи Стефани.
Двамата стояха в коридора пред вратата с русалките, която водеше в посейдоновия апартамент. Ръката на Даниел беше вече върху дръжката.
Той отпусна ръце встрани.
— Сега пък какво има?
— Не искам да виждам Ашли. Още от първия ден не възприех идеята му, а след всичко, което ни се случи, желанието ми съвсем се изпари.
— Вече сме към края. Лековитите клетки са готови. Остава само да ги имплантираме, което никак не е трудно.
— Това е твое мнение и вероятно си прав. Но още от самото начало не споделях оптимизма ти и не мога да си представя как моят негативизъм ще послужи за нещо конструктивно.
— Ти не вярваше, че само за месец ще получим лековити клетки, но ето че вече ги имаме.
— Така е, но единственото, което вървеше като по вода в тази история, бе работата с клетките.
Даниел завъртя глава, за да отпусне внезапно появилото се напрежение. Вбеси се.
— Защо го правиш? — попита риторично той; пое си дълбоко въздух и я погледна. — Опитваш се да саботираш целия проект, нали?
Стефани престорено се изсмя и страните й пламнаха.
— Тъкмо обратното! След всичките ми усилия, не бих желала работата да се провали. Но не искам да се преструвам. Това е! Затова предлагам да влезеш сам.
— Каръл Менинг изрично подчерта, че Ашли иска да види и двама ни и аз обещах, че тръгваме веднага. За бога! Ако не влезеш с мен, той ще си помисли, че нещо не е наред. Моля те! Няма да говориш. Само се усмихвай и бъди любезна. Не искам кой знае какво!
Стефани се колебаеше. Поклати глава и въздъхна. После изви очи към охранителя, който се бе опрял на стената пред тяхната врата. Той й напомняше за всичко, което бяха преживели в Насо. Лошите й предчувствия отново се бяха върнали и я влудяваха. От друга страна Даниел бе нрав — имплантирането нямаше да е трудно. При опитите с мишки тази част от лечението беше безпроблемна.
— Добре! — примири се Стефани. — Да влизаме, но ти ще говориш.
— Браво на момичето! — отвърна Даниел и натисна звънеца.
Сега беше ред на Стефани да завърти глава. При нормални обстоятелства не би търпяла подобно снизходително и сексистко отношение.
Отвори им Каръл Менинг. Макар да се усмихваше и да проявяваше изключително дружелюбие, Стефани усети в усмивката й определено безпокойство и колебание, сякаш в настоящата ситуация споделяйте собствените й чувства.
Ашли седеше на единия диван и отначало Даниел и Стефани едва го познаха. Беше свалил тъмния си костюм, простата бяла риза и старомодната вратовръзка. Бе захвърлил дори очилата си с тежките рамки. Носеше светлозелена бахамска риза с къси ръкави, жълти панталони и леки бели обувки. С меките си космати ръце той представляваше истинска карикатура на турист. Модните слънчеви очила със сини стъкла обгръщаха лицето му като на професионален велосипедист. Бе променил дори израза на лицето си, което им се стори уникално.
— Добре дошли, мои най-скъпи приятели — произнесе той с характерния си акцент, ала с не толкова напевен глас. — Вие сте празник за очите ми и идвате тъкмо навреме. Нямам думи да изразя радостта си при вида на красивите ви и умни лица. Извинете, че не скочих на крака, за да ви посрещна както трябва, както диктуват чувствата ми. За жалост, клиничната картина на заболяването ми, откакто се видяхме последния път, значително се влоши.
— Не ставайте — възпря го Даниел. — И ние се радваме да ви видим.
Той се ръкува с Ашли и седна на дивана срещу него.
След кратко колебание Стефани се настани до Даниел и се опита да се усмихне. Каръл Менинг предпочете да остане настрана и седеше на стола пред писалището, който бе обърнала към тях.
— През последния месец контактите ни бяха твърде ограничени, затова предполагам, че появата ви тук говори главно за вашата увереност — призна Ашли. — Единственото обнадеждаващо нещо, което ми говореше за успех на начинанието беше, че парите от сметката, която ви предоставих, редовно се източваха.
— Усилията ни бяха херкулесовски в много отношения, които не бих искал да описвам сега — отвърна Даниел.
— Надявам се, че бихте искали да продължавате все тъй.
— Определено — заяви Даниел. — Всъщност, подготвихме всичко за имплантирането, което ще извършим утре в десет часа сутринта в клиника „Уингейт“. Надяваме се, че и вие сте готов, нищо че може да ви се струва твърде скоро.
— Що се отнася до мен, не ми се струва скоро — отвърна Ашли напълно сериозно и почти без акцент. —
