— Предполагам, че ще продължи най-много час — час и нещо — отвърна Даниел.
— Дай боже! С помощта на съвременните биотехнологии за малко повече от час животът и кариерата ми ще бъдат в безопасност. Впечатляващо! Слава на всемогъщия Бог!
— През по-голямата част от времето ще фиксираме стереотаксичната рамка — обясни Даниел. — Имплантацията ще отнеме само няколко минути.
— Пак започнахте с неразбираемия медицински жаргон — комично се оплака Ашли. — Какво представлява тази стереотаксична рамка?
— Калибрирана рамка, която прилепва към главата като корона. Тя ще даде възможност на д-р Наваз да вкара лековитите клетки на точното място, където сте загубили собствените си клетки производители на допамин.
— Не знам дали трябва изобщо да питам — поколеба се Ашли. — Направо в мозъка ли ще ги инжектирате? Не във вената?
— В мозъка — отговори Даниел.
— Спрете дотук! — прекъсна го Ашли. — Боя се, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Признавам, че съм доста капризен пациент, особено когато не съм си доспал. Болката не е добър другар на съня.
— Няма да усетите никаква болка — увери го Даниел. — Самият мозък няма рецептори за болката.
— Но нали ще вкарате игла в главата ми? — с недоверие попита Ашли.
— Тъпа игла, за да се избегне евентуално нараняване.
— Как, за бога, вкарвате игли в нечий мозък?
— Ще пробием малка дупчица в костта. Във вашия случай ще навлезем фронтално.
— Какво значи фронтално? Още едно докторско клише, нали?
— Означава, че ще влезем през челото — обясни Даниел и посочи мястото над веждите си. — Запомнете: няма да ви заболи. Ще усетите само вибрациите, сякаш ви работят зъба с бормашина, и то, при положение че не сте заспали от упойката, което е твърде възможно.
— Защо не ме оставите да спя по време на цялата процедура?
— Неврохирургът държи да сте буден, когато имплантира клетките.
— Достатъчно! — въздъхна Ашли и вдигна треперещата си ръка, сякаш да се защити. — Чувствах се по-добре, като се заблуждавах, че имплантацията ще се извърши през вената, като при костния мозък.
— При невроните не може да стане по този начин.
— Това е лошо, но ще се справя. Под какво име, казахте, ще се подвизавам в клиниката?
— Джон Смит — отвърна Даниел.
— Вярно! Как можах да забравя? А вие, доктор Д’Агостино, ще бъдете моят ангел пазител.
Стефани се насили да се усмихне.
— А сега — въодушевено произнесе Ашли, — време е старото момче от провинцията да забрави за тревогите си и да се отправи към казиното. Чака ме важна среща.
Няколко минути по-късно Даниел и Стефани вървяха по коридора към своя апартамент. За разлика от Даниел Стефани кимна на охранителя до вратата. Очевидно Даниел бе ядосан, ако се съдеше по шумното затръшване на вратата. Техният апартамент бе на половината на апартамента, в който бе настанен сенаторът. Имаше същия изглед, но липсваше тераса.
— Мощни, няма що! — просъска той и спря пред вратата с ръце на бедрата. — Не можа ли да измислиш по-добра характеристика на лековитите клетки от „мощни“? Какво се опитваше да направиш? Да го накараш да отстъпи тъкмо сега ли? На всичко отгоре държеше се тъй, сякаш за нищо на света не искаш да му стиснеш ръката.
— Така е, не исках — отвърна Стефани, отиде до дивана и седна.
— И защо не искаше? Господи!
— Не го уважавам и ми втръсна да ти обяснявам едно и също нещо: предчувствам, че това няма да свърши добре.
— В поведението ти имаше скрита агресия. Правеше дълги паузи, преди да му отговориш на простите въпроси.
— Виж какво! Направих всичко, което трябва. Не исках да го лъжа. Забрави ли, че дори не исках да влизам при тях? Ти настоя.
Даниел шумно дишаше. Погледна я и каза:
— Понякога си непоносима.
— Съжалявам. Не мога да се преструвам. И ще ти кажа нещо. Никога повече не казвай: „Браво на доброто момиче!“. Ясно ли е?
ГЛАВА 24
Ако през годините ходенето на лекар бе за Ашли Бътлър неприятно преживяване, защото му напомняше за факта, че е смъртен, отиването в болница бе още по-лошо и необходимостта да легне в клиника „Уингейт“ не правеше изключение. Колкото и да се шегуваше по пътя с Каръл, колкото и да й разказваше как по време на процедура ще използва южняшкия си чар, за да предразположи сестрите и лаборантките, сенаторът изпитваше истински ужас. Привидното му безгрижие напълно се изпари, когато застана пред неврохирурга, д-р Рашид Наваз. Изобщо не изглеждаше така, както си го бе представял, макар да бе обърнал внимание на особеното му име. Беше си въобразил, че неврохирурзите са високи, сериозни и внушителни, нордически тип. А пред очите му стоеше нисък, дребен, тъмнокож, с още по-тъмни устни и очи. Положителното у него беше, че говореше с британски акцент, което предполагаше, че е получил образованието си в Оксфорд. Имаше и още нещо положително — той излъчваше доверие и професионализъм и бе проникнат от състрадание. Неврохирургът разбираше Ашли и му съчувстваше като на пациент, който се подлага на необикновено лечение и се опитваше да му вдъхне кураж, като го уверяваше, че процедурата не е никак трудна.
Д-р Карл Смит, анестезиологът, повече се покриваше с очакванията на Ашли. Пълничкият англичанин с румени страни му напомняше на лекарите от едно време. Носеше пълна екипировка с лекарска шапка и дори маска на лицето. Тя бе завързана на врата, но се мяташе на гърдите му. От шията му висеше стетоскоп, а от горния джоб на престилката стърчаха комплект химикалки. На колана имаше завит кафяв гумен турникет.
Д-р Нюхаус сне анамнезата му до най-малката подробност, като обърна особено внимание на алергиите, реакциите към медикаменти и упойващи средства. Докато преслушваше гърдите му, което бе част от общия преглед, д-р Нюхаус с такава лекота заби иглата във вената му, че Ашли не усети нищо. Увери го, че ще вкара в кръвта му толкова силен коктейл, че Ашли тутакси ще се успокои, ще се почувства на седмото небе, в еуфория и със сигурност ще му се доспи.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — тихо отвърна Ашли.
Беше готов да се отпусне. От притеснение предишната нощ не можа да спи, а на всичко отгоре и сутринта не бе от най-спокойните. По съвет на Даниел не бе изпил лекарствата си и последствията бяха по- тежки, отколкото очакваше. Дотогава не знаеше колко много състоянието му зависи от предписаните медикаменти. Пръстите му силно трепереха, сякаш се опитваше да търка ля предметите в дланите си. По- лошото беше, че не можеше да командва движенията си — струваше му се, че целият е потопен в желатин. Каръл бе принудена да помоли за инвалиден стол, с който го отведе до лимузината пред хотела, а двамата портиери едва го преместиха от стола в колата. Пристигането му в клиниката бе съпроводено със същите трудности и унижения. Единственото хубаво нещо бе, че никой не го позна в туристическите му одежди.
Д-р Нюхаус не бе преувеличил качествата на интравенозния коктейл. Не след дълго Ашли се почувства доволен и спокоен, сякаш бе гаврътнал няколко чашки от любимия си бърбън, нищо че не намираше в покритата с плочки операционна, полуседнал на операционната маса с разперени встрани и завързани ръце. Дори треморът му сякаш се поуспокои, но дори и да не беше така, на него вече му бе все едно. Бяха го облекли в къса болнична пижама и той виждаше яките си пепелявосиви крака, изпружени напред. Босите му, подути в ставите стъпала, сочеха нагоре към тавана. Едната му ръка бе пристегната с турникет, а на
