дълбочина. Когато влезе наполовина, д-р Наваз отново повдигна края на кърпата. Със задоволство забеляза, че очите на Ашли са още отворени.
— Добре ли сте? — попита той.
— Прекрасно — изрече Ашли с южняшки акцент. — Като пет пари в кесия.
— Справяте се добре — похвали го д-р Наваз. — Още малко и ще свърша.
— Не бързайте. Важното е да го направите добре.
— И дума да няма — отвърна д-р Наваз.
Той се усмихна под маската и пусна края на стерилната кърпа. Отново съсредоточи вниманието си върху иглата. Бе изненадан от куража му и от чувството му за хумор. Няколко минути по-късно достигна определената дълбочина в мозъка. Провери състоянието на Ашли и нареди на Марджъри да повика доктор Лоуъл в операционната. В това време приготви спринцовката с лековитите клетки.
— Всичко наред ли е? — попита Даниел и в движение нахлузи маската на лицето си. С ръце на гърба, той се наведе да погледне краниотомичната дупчица с иглата.
— Напълно — отговори д-р Наваз. — Но на този етап е желателно да направим още една рентгенова снимка, за да сме съвсем сигурни в местоположението на върха на иглата. А в нашия случай това е невъзможно. Вече не можем да местим пациента.
— Питате ме дали да продължите ли?
— Точно така. Нали пациентът е ваш? В настоящата уникална ситуация аз съм само един наемник, както вие, американците, обичате да казвате.
— Доколко сте сигурен в точното положение на иглата?
— Много. Откакто използвам стереотаксичната рамка, винаги съм бил точен. В този случай имаме още нещо, което е в наша полза. Само вкарваме клетки, а не отстраняваме хирургически нищо, което би създало много повече проблеми.
— Как бих могъл да споря с човек, който има стопроцентово попадение? Сигурен съм, че пациентът е в добри ръце. Продължавайте!
— Прав сте! — отвърна д-р Наваз.
Той взе спринцовката с лековитите клетки. Отстрани троакара от лумена на имплантационната игла и прикрепи спринцовката към нея.
— Д-р Нюхаус, готов съм за имплантиране.
— Благодаря ви — отвърна д-р Нюхаус.
Той държеше да бъде информиран за критичните етапи на процедурата, за да проверява жизнените показатели на пациента. Когато свърши работата си и свали стетоскопа, направи знак на д-р Наваз да продължи.
След като повдигна кърпата от пациента и помоли д-р Нюхаус отново да го разбуди, д-р Наваз повтори инструкциите, които му бе дал, преди да вкара иглата. Едва тогава пристъпи към имплантацията, като с помощта на друг механизъм бавно и равномерно започна да вкарва съдържанието от спринцовката.
Докато гледаше процеса, Даниел усети, че го обзема силно вълнение. Наблюдаваше бавното навлизане в мозъка на Ашли на допаминергичните неврони, подсилени от гените, които бяха извлекли от Торинската плащеница със съзнанието, че пред очите му се твори история в областта на медицината. И стволовите клетки, и терапевтичното клониране, и НХТСК — всичко бе впрегнато за лечението на тежко дегенеративно заболяване и това ставаше за първи път. Обърна се към Стефани и победоносно вдигна палец нагоре. Тя неловко отвърна на жеста му, но не и на веселата му възбуда. Вероятно това се дължеше на факта, че трябва да стои в компанията на Пол Сондърс и Спенсър Уингейт и да разговаря с тях.
Д-р Наваз спря по средата на процедурата. Ашли отново бе потънал в сън.
— Искате ли да го събудя? — попита д-р Нюхаус.
— Моля ви — отвърна д-р Наваз. — И ако може, погрижете се да остане, буден през следващите няколко минути.
Ашли с мъка отвори очи, когато д-р Нюхаус го стисна за рамото.
— Добре ли сте, мистър Смит? — попита д-р Наваз.
— Отлично — измърмори Ашли. — Свършихте ли?
— Почти! Само още миг! — отговори д-р Наваз.
Той пусна края на кърпата и се обърна към д-р Нюхаус.
— Стабилно ли е състоянието му?
— Като скала е.
Д-р Наваз продължи да вкарва съдържанието от спринцовката бавно и равномерно. Беше готов да вкара и последната част от лековитите клетки, когато Ашли измърмори нещо неразбрано под стерилната кърпа. Д-р Назаз спря, погледна към д-р Нюхаус и го попита дали е разбрал думите на пациента.
— И аз не ги чух добре — призна д-р Нюхаус.
— Как е състоянието му?
— Без промяна — отвърна анестезиологът.
Постави слушалките на стетоскопа в ушите си, за да провери кръвното налягане. Д-р Наваз повдигна кърпата и се взря в лицето на пациента. То се бе променило напълно. Краищата на устните му се бяха извили нагоре и той бърчеше нос, сякаш изразяваше недоволство. Беше изненадващо, тъй като поради болестта лицето му досега изглеждаше безизразно.
— Нещо притеснява ли ви? — попита го той.
— Каква е тази ужасна воня? — попита Ашли едва разбрано, сякаш беше пиян.
— Вие ни кажете! — загрижено отвърна д-р Наваз. — На какво ви мирише?
— На свински лайна. Какво правите бе, хора?
Интуитивно почувствал надвисналата беда, д-р Наваз усети как по тялото му премина електрически ток, а в стомаха му се настани онази премала, която единствено хирурзите познават. Потърси успокоение в Даниел, но той сви рамене. Даниел нямаше голям опит като хирург и бе объркан.
— Свинска тор? За какво говори той? — пепита Даниел.
— Опасявам се, че има обонятелна халюцинация — ядосано отвърна д-р Назаз.
— Това проблем ли е?
— Да го кажем така — отсече д-р Наваз. — Обезпокоен съм. Да се надяваме, че не е важно, но предлагам да не инжектираме последната част от клетките. Съгласен ли сте? Дотук сме имплантирали над деветдесет процента от количеството.
— Добре — съгласи се Даниел.
Беше му все едно дали ще вкарат последните лековити клетки, или не. Бе определил количеството напълно произволно, като имаше предвид работата си е опитните мишки. Притесняваше го реакцията на д-р Наваз. Личеше си, че неврохирургът е загрижен, но нямаше представа защо лошата миризма ще го притесни до такава степен. Усложненията бяха последното нещо, което желаеше, още повече, че се намираха на крачка от успеха.
— Изтеглям иглата — съобщи неврохирургът и започна да я изважда със същото внимание, с което я бе вкарал. Когато върхът излезе от мозъка, провери дали има кървене. Слава богу, нямаше.
— Иглата е извън мозъка! — обяви той и я подаде в ръцете на Констанс.
Пое си дълбоко въздух и повдигна края на кърпата, за да види Ашли. Усещаше, че Даниел наднича зад рамото му. Изразът на Ашли се бе променил и сега имаше вид на ядосан човек. Беше свил устни и устата му приличаше на тънка линия. Очите му бяха още по-широко отворени.
— Добре ли сте, мистър Смит? — попита д-р Наваз.
— Искам веднага да се махна от тук, ясно ли е! — отсече гневно Ашли.
— Още ли усещате вонята?
— Каква воня?
— Преди малко се оплакахте, че ви мирише на лошо.
— Не знам за какво говорите, по дяволите! Знам само, че искам да се махна от тук!
Той напрегна мишци да се изправи и ремъците на гърдите и китките му се опънаха.
— Дръжте го! — извика д-р Наваз.
Той се надвеси над Ашли и с тяло притисна краката му към масата.
Даниел пъхна ръцете си под операционното платно и го улови за глезените. Опита се да ги дръпне
