надолу и се удиви на силата, с която Ашли се съпротивляваше.
— Мистър Смит, успокойте се! — извика д-р Наваз. — Всичко е наред!
— Махнете се от мен, извратени чудовища! — викна в отговор Ашли.
Звучеше като пияница и с всички сили се съпротивляваше на опитите да бъде укротен.
Стефани, Пол и Спенсър видяха, че нещо не е наред и дотърчаха в операционната, като пътьом наместваха маските на лицата си. Марджъри пристегна ремъка на китките му и помогна на Даниел да притисне краката му надолу. Д-р Нюхаус отново измери кръвното му налягане. Ритмичният звук, идващ от монитора, значително се бе учестил.
— Всичко е в границите на нормалното — повтори д-р Наваз и се взря в упоритото, гневно лице на пациента, аленочервено от напрежението.
— Трябва да се успокоите! Ще затворим малкия разрез и край. Тогава ще можете да станете. Разбирате ли ме?
— Вие сте банда извратени гадняри. Махнете мръсните си ръце от мен!
Фактът, че употребява такъв непристоен и груб език в операционната, потресе всички почти толкова, колкото и внезапният изблик на физическа сила. За миг млъкнаха и застинаха на място.
След това забелязаха, че Ашли бе получил силна ерекция, която бе надигнала операционното платно като палатка.
— Моля ви, махнете се от ръцете и краката ми! — внезапно захленчи през сълзи Ашли. — Те кървят.
Всички впериха очи в ръцете и краката му, включително и Даниел, който продължаваше да притиска с ръце глезените му, докато Марджъри ги пристягаше с ремъците.
— Няма никаква кръв — обърна се към присъстващите Пол. — Какво говори той?
— Джон, чуй ме! — обади се д-р Наваз — ръцете и краката ти не кървят. Всичко е наред. Трябва само да останеш спокоен през следващите няколко минути, за да мога да свърша.
— Името ми не е Джон — отвърна тихо Ашли.
Сълзите му бяха изчезнали със същата скорост, с която се бяха появили. Макар в гласа му да се долавяше безпокойство, той се бе усмирил.
— Като не е Джон, какво е? — попита д-р Наваз.
Даниел разтревожено погледна към Стефани, която бе отстъпила встрани от операционната маса. Не стигаше всичко останало, ами сега Даниел се тревожеше, че както е упоен, Ашли ще разкрие истинската си самоличност. Нямаше представа как това щеше да се отрази на проекта като цяло, но във всеки случай нямаше да е добре.
— Името ми е Иисус — тихо проговори Ашли и блажено затвори очи.
Присъстващите в операционната смаяно се спогледаха, но не и д-р Наваз. В отговор той попита д-р Нюхаус какво успокоително му е дал преди процедурата.
— Диазепам и фентанил венозно — отговори анестезиологът.
— Възможно ли е да му сложите още една доза?
— Разбира се — каза д-р Нюхаус. — Искате ли?
— Моля ви — отвърна д-р Наваз.
Д-р Нюхаус дръпна чекмеджето на количката си с упойки, извади нова спринцовка и разкъса опаковката. Умело изсмука с иглата лекарството и го вкара във физиологичния разтвор, който се стичаше във вената на пациента.
— Прости им, отче — изрече Ашли със затворени очи, — те не знаят какво вършат.
— Какво става тук? — попита със силен шепот Пол. — Нима мисли, че е Иисус Христос на кръста?
— Да не би това да е някаква странна реакция от упойващите средства? — попита Спенсър.
— Едва ли — отвърна д-р Наваз. — Но каквато и да е причината, това е пристъп!
— Пристъп? — недоверчиво попита Пол. — Не прилича на пристъпите, които съм наблюдавал.
— Това е особен вид пристъп — обясни д-р Наваз, — известен като темпорален.
— Ако не е медикаментозен, тогава какво го е причинило? — попита Пол. — Вкарването на иглата в мозъка му ли?
— Ако беше от иглата, щеше да се появи много по-рано — отговори д-р Наваз. — Тъй като се случи към края на имплантацията, мисля, че е друго.
Той се обърна към д-р Нюхаус и го попита:
— Проверихте ли дали е заспал?
Д-р Нюхаус леко стисна Ашли. После попита д-р Наваз:
— Реагира ли?
Д-р Наваз поклати глава. Въздъхна под маската си и се обърна към Даниел. Стоеше и не помръдваше, скръстил ръце в стерилни ръкавици на гърдите си.
Когато черните немигащи очи на неврохирурга се взряха в Даниел, той усети, че краката му омекват като гума. Забеляза, че д-р Наваз е дълбоко разтревожен и това разклати самоувереността, която с всички сили се стараеше да покаже. Страхът от усложнения, който човъркаше съзнанието му; откакто Ашли бе усетил вонята, напираше да изригне като мощен вулкан.
— Мисля, че вече можете да пуснете глезените на пациента — каза д-р Наваз.
Даниел ги пусна. Несъзнателно ги беше стискал, дори след като Марджъри ги бе завързала.
— Този пристъп ме тревожи — продължи д-р Наваз. — Не вярвам да е причинен от медикаментите, но смятам, че имаме налице особено мощно фокално огнище.
— Защо да не може да е свързано с упойващите средства? — попита Даниел, като се опираше повече на надеждата, отколкото на разума. — Не би ли могло да бъде сън под въздействието на медикаментите? Имам предвид, че диазепамът в комбинация с фентанил действа силно успокояващо. Като прибавим и емоционалния фактор, че сме използвали фрагменти от торинската плащеница, възможно е да се появят най-различни фантазии при пациента.
— Какво общо има торинската плащеница? — попита д-р Наваз.
— Има общо с лековитите клетки — отвърна Даниел. — Това е дълга история. Ще ви кажа само, че преди да клонираме клетките, заменихме някои от гените на пациента с генен материал, извлечен от кръвта върху торинската плащеница. Това бе специалното изискване на пациента, който вярва, че плащеницата е автентична. Дори заяви, че се надявал да получи част от божественото начало…
— Мисля, че това би могло да повлияе на халюцинациите му — кимна д-р Наваз. — Но не може да се отрече, фактът, че пристъпът се случи по време на имплантацията.
— Защо сте толкова сигурен? — попита Даниел.
— Поради съвпадението във времето и обонятелните халюцинации — отговори д-р Наваз. — Миризмата, за която говореше, представлява аура, а характерното за темпоралния припадък е, че започва с аура. Другите характеристики са хиперрелигиозност, рязка промяна в настроението, силно либидо и агресивно поведение. За краткото време, през което бе буден, пациентът прояви всички признаци. Класически случай.
— Какво трябва да направим? — попита Даниел, макар че се страхуваше от отговора.
— Да се молим това да е изолирано явление — отвърна д-р Наваз. — За жалост, интензивността на огнището е мощна и ще се изненадам, ако пациентът впоследствие не развие темпорална епилепсия.
— Не можем ли да вземем профилактични мерки? — намеси се Стефани.
— Онова, което искам да направя, но не ми е възможно, е да визуализирам лековитите клетки — каза д-р Наваз. — Искам да знам къде точно са попаднали. Може би тогава ще можем да направим нещо.
— А вие какво мислите? Къде са попаднали? — попита Даниел. — Споменахте, че в богатия си опит със стереотаксичната рамка, винаги сте улучвали право в целта.
— Така е. И не ми се е случвало пациентът да получи пристъп по време на подобна процедура — каза д-р Наваз. — Тук нещо не е наред.
— Да не би да намеквате, че клетките биха могли да не се намират в
— Вижте! — тутакси опонира д-р Наваз. — Вие ме окуражихте да продължа процедурата, без да ползвам рентген.
— Да не спорим — намеси се Стефани. — Можем да визуализираме клетките и да уточним
