Робин Кук
Заплаха
Нашите политици не бива да прилагат пазарните принципи в областта на здравеопазването, което трябва да остане встрани от колебанията на пазарната конюнктура.
ПРОЛОГ
12 юни 1991 година се очертаваше като един прекрасен ден в началото на лятото. Лъчите на току-що изгрялото слънце позлатяваха източното крайбрежие на северноамериканския континент. Небето над по- голямата част от Съединените щати, Канада и Мексико беше синьо и безоблачно. Според метеорологичната прогноза лошо време се очакваше единствено в района на Тенеси, където имаше вероятност от гръмотевични бури, а дъждове можеше да има над Беринговия проток и полуостров Сюърд в Аляска.
В останалото дванадесети юни приличаше на всички подобни дни от годината, с изключение на три любопитни събития, които, макар и без никаква връзка помежду си, щяха да свържат по трагичен начин съдбите на три човешки същества.
— Хей, Дик, насам! — извика Рон Халвъртън и размаха ръце, за да привлече вниманието на някогашния си състудент. Не смееше да слезе от джипа и да го изостави на произвола на съдбата сред пълния хаос, който цареше на малкия аеродрум. Току-що се беше приземил първият за деня Боинг-737 от Анкъридж и охраната на летището проявяваше традиционната си бдителност по отношение на всички коли без шофьори, които се намираха в близост до пистата. На паркинга имаше няколко микробуса и джипове, които очакваха туристите и служителите на петролните компании, завръщащи се от отпуск.
Чул името си, Дик огледа тълпата, махна на приятеля си и започна да си пробива път към него.
Рон го наблюдаваше от седалката. Не беше го виждал цяла година след дипломирането, но Дик си беше все същият — един младеж с нормален външен вид, облечен в джинси „Гес“, скъпа маркова риза „Ралф Лорен“ и тънко яке. На рамото му се поклащаше малък сак. Но Рон го познаваше добре и знаеше, че зад тази външност се крие един изключително амбициозен микробиолог, който без колебание скача в самолета от Атланта за Аляска с единствената надежда да открие някой нов микроб. Този човек беше влюбен до полуда в бактериите и вирусите и ги колекционираше с онази страст, с която обикновените младежи на негова възраст колекционират бейзболни картички. Рон се усмихна и поклати глава, спомнил си как приятелят му пълнеше с епруветки дори хладилника в стаята им, докато двамата все още следваха в университета на Колорадо.
Запознаха се още през първата година на следването, но на Рон му трябваше доста време, за да свикне с характера на Дик. Беше верен приятел, но си имаше своите странности. Адски го биваше във всички спортове, които се практикуват на закрито, в негова компания човек се чувстваше сигурен дори и в най- опасните квартали на града. Но в същото време беше толкова жалостив, че не можеше да отнеме живота дори на една лабораторна жаба…
Спомнил си една странна случка с приятеля си, Рон неволно се усмихна и отново поклати глава. Беше последната им година в университета, компанията им се натика като сардели в една кола и потегли на ски- пътешествие. Зад волана беше Дик. В един момент пред колата изскочи заек и приятелят му не успя да го избегне. После натисна спирачката и цял се обля в сълзи. Никой от компанията не знаеше как да реагира. След този инцидент много младежи започнаха да шушукат зад гърба му, а когато стана известно, че той редовно изнася хлебарките от съблекалните на стадиона и ги пуска на свобода вместо да ги размаже с ток като всеки друг, славата му на особняк преля извън стените на факултета.
Дик стигна до джипа, хвърли раницата си на задната седалка и пое протегнатата ръка на Рон.
— Не мога да повярвам! — гледаше го с усмивка приятелят му. — Ти си тук, в Арктика!
— Никога не бих пропуснал подобен шанс — тръсна глава Дик. — Далече ли е тази ескимоска колиба?
Рон нервно се огледа, очите му се спряха на неколцина мъже от охраната, които се въртяха наблизо.
— По-тихо — промърмори той. — Предупредих те, че тукашните хора са особено чувствителни на тази тема…
— Стига де, това е несериозно! — изгледа го озадачено Дик.
— Напротив, много е сериозно — поклати глава Рон. — Разберат ли, че съм споделил тази информация с теб, като нищо ще ме уволнят! Затова или действаме тихичко, или изобщо не действаме! Не забравяй какво ми обеща — да не казваш на никого!…
— Добре, добре — засмя се Дик. — Прав си, че обещах. Но мислех, че всичко това не е Бог знае колко голяма работа…
— Голяма е! — мрачно отвърна Рон. — Много голяма! — Изведнъж изпита чувството, че ще съжалява за хрумването да покани Дик, въпреки удоволствието да види стария си приятел…
— Ти си шефът! — ухили се Дик и стовари ръка върху рамото му. — Успокой се, няма да отворя уста! — Скочи в джипа, изпъна дългите си крака и добави: — Но това не ни пречи да отскочим направо до мястото, нали?
— Не искаш ли да видиш къде живея? — попита Рон.
— Има време — ухили се Дик. — Сигурен съм, че квартирата ти ще ми омръзне.
— В такъв случай да вървим — кимна приятелят му. — Сега е най-подходящото време, тъй като всички са на летището и се мотаят около новопристигналите туристи… — Протегна ръка и завъртя ключа на стартера.
Напуснаха летището и поеха на североизток по единствения път, покрит с едър чакъл. Трябваше да крещят, за да се чуват през грохота на мотора.
— До Прудху Бей са около дванадесет километра — извика Рон. — Оттам поемаме на запад и изминаваме още два… Не забравяй, че ако някой ни спре, отиваме да ти покажа новооткритите петролни кладенци…
Дик кимна. Все още не разбираше защо приятелят му проявява такава загриженост относно запазване на мисията им в тайна. Очите му пробягаха по равната като тепсия тундра и оловното небе над тях. Може би му се отразява климатът, рече си. Животът в Аляска едва ли е от най-лесните, особено тук, в безкрайната пустош на северните равнини.
— Времето не е лошо — подхвърли преднамерено весело той. — Каква е температурата?
— По отношение на температурата си късметлия — отвърна Рон. — Днес грееше слънце и тя е някъде към три-четири градуса над нулата — максималните стойности за тези места. Радвай се, докато е такава, защото надвечер положително ще започне да прехвръква сняг. А това ще накара хората да си спомнят за един стар виц и да се питат дали става въпрос за последния сняг от отминаващата зима, или за първия на настъпващата…
Дик се усмихна и кимна с глава. Ако местните хора считат подобно нещо за виц, те положително са
