чувството, че съм излязъл на разходка в полето…
— Сигурно — погледна го с недоверие Лори и сви рамене: — Лично аз продължавам да мисля, че си луд, за да караш колело в този град. Правила съм аутопсия на няколко такива като теб, обикновено хлапета от спешните куриерски служби. И зърна ли такова хлапе сред колите на улицата, неволно се питам кога ще го приемем в дупката…
„Дупката“ според болничния жаргон беше залата за аутопсии.
Джак си сипа кафе от машината и нехайно пристъпи към бюрото, зад което седеше Лори.
— Нещо интересно? — надвеси се над рамото й той.
— Обичайните огнестрелни рани, плюс един случай на свръхдоза…
— Аха…
— Май не обичаш свръхдозите, а?
— Всички са еднакви — кимна Джак. — А аз си падам по предизвикателствата…
— Имала съм и такива, пак свързани със здраво надрусване — каза Лори. — Повечето бяха през първата ми година тук…
— По-точно? — вдигна вежди Джак.
— Дълга история — избягна отговора Лори, после въздъхна и опря писалката си върху едно име от списъка, който лежеше разтворен на бюрото: — Този случай може да ти се стори интересен. Доналд Нодълман, починал от неизвестно инфекциозно заболяване…
— Решително го предпочитам пред свръхдозите — кимна Джак.
— Не бих казала същото — отново въздъхна Лори. — Но ако го искаш, вземи го. Никога не съм си падала по инфекциозните заболявания, още на държавните изпити ми призляваше от тях… Не знам какво точно е уморило този човек, но вирусчето си го е бивало. Докараха го тук с масивни подкожни кръвоизливи.
— Неизвестното предизвикателство — ухили се Джак и започна да рови в купчината папки. — С удоволствие ще го поема. Къде е умрял — у дома, или в болница?
— В болница, мисля че беше „Манхатън Дженерал“ — отвърна Лори. — Странното е, че е бил приет с диагноза диабет, а не някакво инфекциозно заболяване…
— Ако не ме лъже паметта, „Манхатън Дженерал“ е една от болниците на „АмериКеър“, нали? — подхвърли Джак.
— Не те лъже паметта — кимна Лори. — Защо питаш?
— Защото изгарям от желание да натрия носа на тази организация! Защото, ако имам късмет, може би ще докажа, че диагнозата им е нещо от сорта на „Легионерската болест“ и това ще ми даде възможност да ги натикам в миша дупка! Нямаш представа какво удоволствие ще ми достави!
— Защо им имаш зъб? — изгледа го Лори.
— Дълга история — отвърна със закачлива усмивка Джак. — Ако някой ден решим да изпием по едно питие, ти ще ми разкажеш за своите свръхдози, а аз — за отношението си към „АмериКеър“…
Лори не знаеше дали поканата на Джак Степълтън е сериозна. Поначало не знаеше за него почти нищо, също като останалите колеги. Въпреки, че беше завършил курса съвсем наскоро, той вече имаше репутацията на отличен съдебен патолог. Не беше особено общителен, ежедневните колегиални контакти не даваха почти никаква информация за личния му живот. Лори знаеше, че е на четиридесет и една години, неженен, хапливо остроумен, пристигнал в Ню Йорк от някакво градче на Средния запад. И толкоз…
— Ще те информирам за всичко, което открия — изправи се Джак, взе папката и тръгна към приемната.
— Почакай за момент, Джак — извика след него Лори. Той спря и се обърна. — Имаш ли нещо против един малък съвет? — Зададе въпроса си импулсивно, но харесваше този човек и се надяваше, че той още дълго време ще работи тук.
— Абсолютно нищо — направи крачка в обратна посока Джак и на лицето му отново се появи закачливата усмивка.
— Може би не трябва да ти се бъркам, но…
— Напротив — рече Джак. — Винаги съм ценил високо твоето мнение. За какво става въпрос?
— За отношенията ти с Калвин Уошингтън — въздъхна Лори. — Зная, че става въпрос за сблъсък на характери, но Калвин поддържа отлични връзки с „Манхатън Дженерал“, а „АмериКеър“ има голямо влияние в общината… По тази причина мисля, че трябва да бъдеш крайно внимателен…
— Това не е една от силните страни на характера ми, особено през последните пет години — призна Джак. — Изпитвам огромно уважение към заместник-шефа, но ние с него сме безкрайно различни. Той приема установените правила така, сякаш са издълбани в гранит, докато аз ги считам само за директиви. А що се отнася до „АмериКеър“, пет пари не давам за тях!
— Не ми е работа, но все пак искам да те предупредя, че Калвин те счита за индивидуалист, който трудно работи в екип…
— Тук е прав — кимна Джак. — Проблемът е там, че съм си изработил чувство на непоносимост към посредствеността. За мен е чест да работя с повечето от специалистите тук, особено с теб. Но не крия, че с неколцина колеги просто не мога да си пасна… Това е цялата работа.
— Това май беше комплимент — усмихна се Лори.
— Поне така исках да прозвучи — кимна Джак.
— Е, хубаво… Ще чакам да ме информираш за случая Нодълман. А след това ще се погрижа да ти създам още малко работа…
— Хайде, Вини — подвикна към санитаря Джак. — Чака ни работа.
Вини направи гримаса, но остави вестника и стана на крака. Миг по-късно почти се блъсна в Джак, спрял рязко пред кабинета на Джанис Джегър. Джанис работеше като изследовател-криминолог и обикновено я наричаха МА, тоест медицински асистент. Работното й време беше нощем — от единадесет вечерта до седем сутринта. По тази причина Джак се изненада, че още е тук. Беше дребничка жена с къса коса и тъмни очи, очевидно съсипана от умора.
— Защо не си в леглото? — попита Джак.
— Трябва да довърша един рапорт — отвърна Джанис.
— Кой обработи Нодълман? — размаха папката в ръката си Джак. — Ти, или Кърт?
— Аз — отвърна жената. — Защо питаш?
— Още не знам — усмихна се закачливо Джак. Всички в патологията знаеха, че Джанис е изключително съвестен работник и това я правеше идеален обект за шеги. — Случайно да си останала с впечатлението, че причината за смъртта е нозокомиална инфекция?
— Какво по дяволите е нозокомиална инфекция? — обади се Вини.
— Инфекция, получена в болнични условия — обясни Джак.
— По всичко личи, че е така — кимна Джанис. — Човекът е лежал в болницата пет дни за стабилизиране на диабета си, след което е показал признаци на инфекциозно заболяване. Тридесет и шест часа по-късно е починал…
— Охо! — с уважение подсвирна Джак. — Бива си го този вирус!
— Всички лекари, с които разговарях, са на същото мнение — отвърна Джанис.
— Някакви резултати от микробиологичната лаборатория?
— До четири часа̀ тази сутрин всички кръвни посявки бяха отрицателни. Като пряка причина за смъртта се сочи ОДН — остра дихателна недостатъчност, но в слюнчените проби са открити единствено грам-отрицателни бацили. Това навежда на мисълта за псевдомони1.
— Някакви подозрения за имунна недостатъчност? — вдигна вежди Джак. — СПИН, или лечение с антиметаболити?
— Аз поне не мога да твърдя такова нещо — поклати глава Джанис. — В картона му е отбелязан само диабет с някои от характерните за тази болест усложнения. Вътре е записано всичко, стига да имаш търпението да го прочетеш…
— Защо да го чета, след като разполагам с оригинала? — засмя се Джак, благодари на дребничката жена и се насочи към асансьорите.
— Надявам се да използваш скафандъра — промърмори зад гърба му Вини.
„Скафандър“ наричаха напълно стерилните хирургически доспехи с прозрачна маска за лицето, които
