— Защо го провокираш? — тихо попита тя. — Не разбирам защо си усложняваш живота…
— Той ме провокира пръв — отвърна Джак.
— Но той е заместник-директор и може да си го позволи — обади се Чет. — Освен това диагнозата ти ми се струва малко прибързана. На твое място бих я поставил доста по-надолу в списъка на вероятностите…
— Убеден ли си в това? — стрелна го с поглед Джак. — А защо не погледнеш още веднъж тези почернели пръсти? Нима не помниш, че през XIV век са наричали тази болест „Черната смърт“?
— Но през XX век вече знаем, че този тромбозен ефект може да бъде причинен от още куп заболявания — контрира Чет.
— Правилно — кимна Джак. — Затова бях близо до мисълта за туларемия…
— А какво те накара да се откажеш от нея? — погледна го с любопитство Лори. Вътре в себе си тя беше убедена, че туларемията е точно толкова невъзможна, колкото и чумата.
— Чумата ми звучи по-драматично — усмихна се зад маската си Джак.
— Никога не съм сигурна кога говориш сериозно и кога се майтапиш — намуси се Лори.
— И аз — отвърна Джак.
Лори поклати глава. Имаше моменти, в които изобщо не можеше да понася този човек.
— Добре — рече с въздишка тя. — Ако си приключил с Нодълман, залавяй се със следващия…
— Още не съм обработил мозъка — отвърна Джак.
— Тогава почвай, какво чакаш?
Лори се обърна и тръгна към масата си.
ВТОРА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 г. 9:45 ч. Ню Йорк
Терез Хейгън спря и погледна затворената врата на голямата заседателна зала, която наричаха „хижата“. Това необичайно название отговаряше на необичайното подреждане на помещението зад затворената врата — точно копие на извънградската къща на Тейлър Хийт, изградена на брега на едно езеро в Ню Хемпшайър. А Тейлър Хийт беше ГИД — главен изпълнителен директор на динамичната и бързо разрастваща се рекламна агенция „Уилоу и Хийт“, която имаше всички шансове да заеме място сред първите десет в страната.
Уверила се, че никой не я вижда, Терез се наведе и долепи ухо до ключалката. Отвътре се чуваха гласове.
Изправи се и с ускорен пулс се насочи към кабинета си, който се намираше в дъното на коридора. Както винаги, възбудата я обзе бързо. Пет минути в службата бяха достатъчни, за да усети ускоряване на пулса. Никак не й хареса фактът, че в „хижата“ — обичайното работно място на ГИД, се провежда заседание, за което не е уведомена. Терез беше директор по творческите въпроси на агенцията и беше убедена, че трябва да знае всичко, което става тук.
Но тук ставаха много неща. Миналият месец Тейлър Хийт изненадващо обяви, че възнамерява да се оттегли и да отстъпи мястото си на Брайън Уилсън, президента на компанията. Това автоматически повдигна въпроса кой ще заеме поста на Уилсън. Основни кандидати бяха Терез и Робърт Баркър — финансовият директор на компанията. Но никой не знаеше дали Тейлър няма да покани някой човек отвън.
Терез свали палтото си и го закачи в гардероба. Секретарката й Марша Девънс говореше по телефона и тя бързо огледа бюрото си за някое извънредно съобщение. Но върху плота лежеше обичайната купчина с листчета за телефонни обаждания и нищо друго.
— В „хижата“ има заседание — подвикна от стаята си Марша, приключила с телефона. Беше дребна жена с гарваново-черна коса. Терез я ценеше заради особената й интелигентност, ефикасност и интуитивност — качества, които липсваха напълно у четирите предишни секретарки, които беше сменила само за една година. Имаше изключително високи изисквания към своите сътрудници, които трябваше да бъдат неуморни и всеотдайни като самата нея.
— Защо не ми позвъни у дома? — попита Терез.
— Направих го, но вече бяхте тръгнала — отвърна Марша.
— Кои са участниците в заседанието?
— Не зная. Обади се секретарката на господин Хийт и каза, че вашето присъствие е желателно.
— Някаква идея за темата на съвещанието?
— Нямам представа — простичко отвърна Марша.
— Кога е започнало?
— Позвъниха ми в девет.
Терез вдигна слушалката и набра номера на Колийн Андерсън — една от подчинените й в художествения отдел, с която поддържаше доста близки отношения. Колийн ръководеше екип от дизайнери, които работеха по проблемите на „Нешънъл Хелт Кеър“.
— Да знаеш нещо за съвещанието в „хижата“? — рязко попита тя.
Колийн отвърна отрицателно.
— По дяволите! — изръмжа Терез и затръшна слушалката.
— Има ли някакъв проблем? — загрижено попита Марша.
— Има и то голям! Особено ако Робърт Баркър е останал насаме с Тейлър! Проклетото копеле не пропуска да му дрънка небивалици по мой адрес!
Терез грабна слушалката и отново набра Колийн.
— Докъде стигнахте с „Нешънъл Хелт“? Имам ли някакви разработки, които мога да покажа?
— Страхувам се, че не — отвърна Колийн. — Работим на максимални обороти, но все още нямаме нищо във вида, който би те задоволил…
— Натисни хората си! — заповяда Терез. — Имам гадното предчувствие, че слабото ми място е именно „Нешънъл Хелт“!
— Мога да те уверя, че екипът работи здраво — отвърна Колийн.
Терез затвори без да каже дочуване, грабна чантичката си и хукна към дамската тоалетна. Изправи се пред огледалото, огледа придирчиво прическата си на ситни къдрици, а след това си сложи малко свеж руж и червило.
Отстъпи крачка назад и огледа резултата от работата си. За късмет днес беше с едно от любимите си костюмчета от тъмносин габардин, което отлично подчертаваше стройната й стегната фигура.
Доволна от външния си вид, Терез се насочи към „хижата“, изпусна въздуха от дробовете си и решително завъртя топката на бравата.
— А, ето ви и вас, госпожице Хейгън — рече Брайън Уилсън и хвърли поглед на часовника си. Беше седнал на председателското място на голямата маса от умишлено грубо сковани дъски, която заемаше основната част от помещението. — Виждам, че вече сте свикнала с работното време на банкерите…
Брайън беше нисък мъж с оредяла коса, който напразно се опитваше да прикрие плешивината си със смешна прическа на път. Беше облечен в бяла риза и разхлабен възел на вратовръзката и приличаше на отрупан с работа вестникарски издател. Журналистическият му вид се подчертаваше от навитите ръкави на ризата и жълтия молив „Диксън“, затъкнат зад дясното ухо.
Въпреки хапливата забележка Терез се усмихна. Харесваше и уважаваше Брайън — един наистина способен администратор. Стилът му беше малко рязък и груб, но тя прекрасно знаеше, че този човек не се жали и е крайно взискателен към себе си.
— Снощи до един бях в кабинета си — каза тя. — Ако някой си беше направил труда да ме уведоми за това съвещание, положително щях да съм сред първите…
— Събрахме се по спешност — обади се Тейлър. Изправен до прозореца, той излъчваше обичайната си тежест и авторитет. Обичаше да стои прав и да гледа подчинените си отвисоко — като олимпийски бог, издигнал се над суетнята на простосмъртните.
Двамата с Брайън бяха пълна противоположност. Брайън беше нисък и плешив, а Тейлър — висок и с гъста прошарена коса. Брайън приличаше на вечно притеснен от липсата на време журналист, докато Тейлър беше олицетворение на спокойствието и сдържаното превъзходство. Но това излъчване не заблуждаваше никого — Тейлър притежаваше енциклопедични познания за бизнеса и рядко срещаното качество да води кораба към главните стратегически цели, въпреки ежедневните противоречия и дребни
