— За това ще питате своята лекарка — отвърна сестрата. — Ей сега ще отида да я информирам, че се събудихте…
Терез се оплака от сухата си уста. Сестрата й даде да смуче няколко бучки лед, чувството беше чудесно.
Затвори очи и вероятно беше задрямала, тъй като изведнъж чу гласа на доктор Карол Гланц, която се беше изправила до леглото.
— Как се чувствате?
Терез я увери, че се чувства добре, благодари за ледените бучки, после отново попита за бебето.
Доктор Гланц въздъхна и сложи ръка на рамото й.
— Страхувам се, че имам лоши новини — рече тя.
Терез замръзна.
— Типичен случай на извънматочно забременяване — продължи лекарката. — Бяхме принудени да прекратим бременността… Плодът, разбира се, нямаше признаци на живот…
Терез замаяно кимна с глава. Беше очаквала нещо подобно и направи опит да го приеме. Но за втората лоша новина се оказа напълно неподготвена.
— За съжаление операцията беше много трудна — продължи доктор Гланц. — Имахте сериозни проблеми, именно на тях се дължеше и обилния кръвоизлив… Наложи се да отстраним матката…
В първия момент Терез не разбра за какво става въпрос. Тя кимна и погледна въпросително жената с бяла престилка до леглото, сякаш очакваше някакво продължение.
— Зная, че тази новина е тежка за вас — въздъхна доктор Гланц. — Но мога да ви уверя, че направихме абсолютно всичко, което беше по силите ни…
И Терез разбра. От устата й излетя вопъл на отчаяние.
— Не!
— Зная какво ви е — отново въздъхна доктор Гланц и състрадателно я стисна за рамото. — Това щеше да бъде първото ви дете… Съжалявам много!
Терез тихо простена. Новината беше толкова ужасна, че в първия момент тя не можеше дори да се разплаче. Тялото й изведнъж се скова. Цял живот беше живяла с мисълта, че ще има много деца. Това беше част от същността й. Просто не можеше да повярва, че ще живее по друг начин.
— Мъжът ми? — успя да прошепне тя. — Той знае ли?
— Да — кимна доктор Гланц. — Говорих с него веднага след операцията. Чака ви долу в стаята, в която веднага ще ви преместим…
Това беше целият разговор с доктор Гланц, но Терез почти не запомни съдържанието му. Мисълта, че е загубила детето си и никога няма да има друго, беше прекалено тежка за възприемане.
Четвърт час по-късно напусна реанимацията. Един санитар подкара леглото й към асансьора и я свали на етажа с обикновените болнични стаи. В главата й цареше пълно объркване, изпитваше остра нужда от съчувствие и подкрепа.
Матю говореше по мобифона си. Никога не се разделяше с него — това изискваше професията му на борсов брокер.
Дежурната сестра на етажа ловко я прехвърли от количката на леглото и закачи системата с глюкоза над главата й. После я увери, че всичко е наред и излезе от стаята.
Матю беше приключил с телефона и гледаше встрани. Терез изпита остро чувство на тревога. Бяха женени едва три месеца и тя не беше сигурна за начина, по който той ще приеме катастрофата.
Капачето остро изщрака, телефончето потъна в джобчето на сакото му. Матю се обърна и я изгледа. Яката на ризата му беше разкопчана, а вратовръзката — разхлабена.
Тя направи безуспешен опит да отгатне настроението му.
— Как се чувстваш? — попита най-сетне той. Гласът му прозвуча небрежно.
— Както може да се очаква — успя да отвърне Терез. Страшно много й се искаше Матю да дойде до леглото и да я прегърне, но той остана в далечния ъгъл на помещението.
— Много любопитен развой на събитията — изръмжа той.
— Не съм сигурна, че те разбирам…
— Основната причина за нашия брак току-що се изпари — поясни хладно той. — Бих казал, че плановете ти окончателно се объркаха…
Терез смаяна зяпна. Наложи се да употреби доста усилия, за да проговори.
— Не ми харесват намеците ти — рече тя. — Не съм забременяла нарочно…
— Е, това си е твоя работа — сви рамене Матю. — Въпросът е какво ще правим отсега нататък…
Терез безсилно затвори очи. Имаше чувството, че Матю е забил нож право в сърцето й. После разбра, че вече не го обича и никога не би могла да го обича. Всъщност, изпитваше към него пламтяща омраза…
ПЪРВА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 година, 7:15 часа, Ню Йорк
Джак Степълтън се надвеси над прозорчето на таксито и приближи глава към мургавия пакистанец зад волана.
— Бихте ли слезли от колата, моля? — попита с фалшива учтивост той. — Така ще имаме възможност да обсъдим проблема си…
Проблемът беше, че пакистанецът го беше засякъл на пресечката на Шейсет и шеста улица и Второ авеню. За отмъщение Джак изрита вратата на таксито в момента, в който спряха един до друг на светофара на Шейсет и четвърта. Отиваше на работа с очукания си велосипед „Канъндейл“, както винаги.
Тазсутрешната конфронтация не беше нещо необичайно. Ежедневният маршрут на Джак включваше смразяващ кръвта слалом по Второ авеню, в отсечката между Петдесет и девета и Тридесета — разстояние, което изминаваше с огромна за натовареното движение скорост. Разминаваше се на косъм с камиони и таксита, после следваха неизбежните спорове и ругатни. Всеки друг би окачествил подобно придвижване като самоубийство, но Джак много го обичаше. Помагало на кръвообращението, както твърдеше пред колегите си…
Пакистанецът зад волана на таксито предпочете да запази неутралитет до зелената светлина на светофара, след което се обърна, тегли една сочна ругатня по посока на Джак и рязко натисна газта.
— И на теб! — изрева подире му Джак и се изправи на педалите. Скоро достигна средната скорост на движението, отпусна се на седалката и продължи да върти. Не след дълго отново се изравни с грубияна, но вече беше забравил за него. Велосипедът се мушна между таксито и някакъв микробус, размина се на косъм с броните им и продължи да се носи напред.
На Тридесета зави на изток, пресече Първо авеню и рязко свърна към товарния отсек на нюйоркския Патологически център. Постъпи тук преди пет месеца, веднага след като приключи стажа си по патология, последван от едногодишен курс по съдебна медицина.
Велосипедът се плъзна край будката на охраната, Джак махна с ръка на човека вътре. Зави надясно, профуча покрай приемната и влезе под навеса, който водеше към самата морга. Зави наляво, към отделението с хладилните камери, в които съхраняваха чакащите аутопсия трупове. Спря чак в ъгъла, при купчината прости дървени ковчези, с които извозваха неидентифицираните покойници до Харт Айлънд. Слезе от колелото и внимателно го заключи с няколко куки от здрава легирана стомана.
Асансьорът го отведе до първия етаж. Още нямаше осем, коридорите бяха почти пусти. Дори будката на сержант Мърфи беше празна. Сержант Мърфи беше от полицията и работеше само дневна смяна.
Прекоси приемната и влезе в помещението за идентификация. Каза здрасти на Вини Амендола, който му отвърна без да вдига очи от сутрешния вестник. Вини беше един от санитарите в моргата, с когото често работеха заедно.
Каза добро утро и на Лори Монтгомъри, колежка от екипа по съдебна медицина. Всички се въртяха да дават дежурства в приемната, днес беше нейният ред. Лори работеше в Главната патология от четири години и половина и обичаше да идва рано, също като Джак.
— Виждам, че пак си успял да се добереш дотук, без да те вкарат с краката напред — закачливо отбеляза тя, имайки предвид опасните му всекидневни упражнения с велосипеда.
— Днес се отърках само в едно такси, вместо в обичайните три-четири — усмихна се той. — Имах
