лишени от чувство за хумор, рече си той.
Няколко минути по-късно Рон свърна на северозапад по един тесен път с наскоро поставена настилка.
— А как откри това изоставено иглу? — попита Дик.
— Не е иглу — поклати глава Рон. — Става въпрос за къща от торфени блокчета, подсилени с китови кости. Иглу са били използвани за временен подслон, най-често когато хората са излизали на лов по вечните ледове. Но ескимосите-инупиати са живеели в къщи от торф.
— Приемам поправката — кимна Дик. — Та, как я откри?
— Абсолютно случайно — отвърна Рон. — Булдозерът, който прокарваше този път, се навря право във входния тунел.
— Всичко ли си е на мястото? В самолета постоянно си задавах този въпрос, защото не ми се иска да вярвам, че бия толкова път напразно…
— Бъди спокоен — усмихна се Рон. — Мога да те уверя, че нищо не е пипано.
— Може би има и други къщи в района — подхвърли Дик. — Може би ще се окаже цяло селище…
— Дори да е така, никой не проявява желание да го открие — сви рамене Рон. — Ако новината стигне до щатските власти, те положително ще спрат строителството на тръбопровода до новото петролно находище. А това ще означава катастрофа за нас, тъй като трябва да прокараме тези тръби преди настъпването на зимата, която тук започва през август…
Джипът намали скоростта си, Рон извърна глава към банкета и напрегна взор. След стотина метра спря в близост до малка купчина камъни, предупреди Дик да остане на мястото си с леко докосване по рамото и се извърна да огледа пътя, по който бяха дошли. Уверил се, че никой не идва след тях, той слезе от джипа и направи знак на приятеля си да стори същото.
От задната седалка измъкна два изкаляни анорака и два чифта поизносени работни ръкавици, подаде единия комплект на Дик и промърмори:
— Ще ни трябват, тъй като слизаме под чертата на вечния лед…
В ръцете му се появи голямо електрическо фенерче, гласът му прозвуча нервно:
— Хайде… Не искам да се мотаем прекалено дълго на това място.
Прекрачи банкета и се насочи на север, следван по петите от Дик. Отнякъде се появи облак комари и безмилостно ги нападна. На около километър пред тях се виждаше замъглената от ситни водни капчици брегова линия на Северния ледовит океан. Всичко останало беше тундра — мрачна, равна като тепсия и безлична тундра, която стигаше чак до хоризонта. В небето над главите им пронизително пищяха гларуси.
Рон спря на двадесетина крачки от пътя. Огледа се за последен път, после се наведе към една боядисана с яркочервена боя дъска, която се виждаше отдалеч на фона на сивата тундра. Отдолу се разкри дълбока около метър дупка, в северната част на която се виждаше входът на малък тунел.
— Изглежда хижата е била погребана под леда — отбеляза Дик.
— Според нас огромната ледена маса се е стоварила тук под натиска на ураганните ветрове, които духат през зимата — кимна Рон.
— И е превърнала хижата в гробница — добави Дик.
— Сигурен ли си, че имаш желание за всичко това? — изгледа го Рон.
— Не ставай глупав — промърмори Дик, навлече анорака и започна да си слага ръкавиците. — За какво прелетях няколко хиляди мили? Хайде да влизаме…
Рон скочи в дупката, приклекна и пропълзя на четири крака във входа на тунела. Дик го последва. Почти веднага ги обви непрогледен мрак. Малко преди това Дик забеляза, че въздухът излиза от устата му на бели кълба и мислено благодари на Бога, че не страда от клаустрофобия.
Пропълзяха около два метра, после стените на тунела изведнъж се раздалечиха, долната му част се наклони. Разполагаха с пространство на ширина почти метър. Рон пропълзя встрани и Дик се изравни с него.
— Тук е по-студено от пазвата на вещица — отбеляза той.
Рон включи фенерчето и лъчът му пробяга по редица бели кости, забити вертикално в леда.
— Ледът ги е строшил като клечки за зъби, въпреки че са от кит — промърмори той.
— Къде са обитателите? — нетърпеливо попита Дик.
Рон насочи лъча на фенерчето към масивен леден стълб с триъгълна форма, който крепеше тавана на хижата.
— Оттатък — промърмори той и подаде фенерчето на приятеля си.
Дик го стисна в ръка и започна да пълзи. Душата му се сви, обзе го някаква странна подтиснатост.
— Сигурен ли си, че тук е безопасно? — попита против волята си той.
— В нищо не съм сигурен — мрачно отвърна Рон. — Зная само, че нищо не е пипано през последните седемдесет и пет години…
Дик с труд пропълзя покрай дебелата ледена колона. Включи фенерчето в момента, в който раменете му се показаха оттатък.
Макар и подготвен, той не успя да спре изненаданото си възклицание. Право насреща, на около два метра пред себе си, видя една наистина призрачна картина: едър бял мъж, облечен в кожи, го гледаше право в очите. Беше седнал изправен, гърбът му опираше в ледената стена. Ясносините му очи бяха широко отворени и гледаха предизвикателно. Около носа и устата му имаше розов скреж.
— Виждаш ли ги и тримата? — попита зад гърба му Рон.
Дик бавно насочи фенерчето към вътрешността на помещението. Второто тяло лежеше възнак, долната му част беше скрита в леда. Положението на третото беше близко до това на първото… И двамата бяха типични ескимоси с тъмни коси и очи, около устите им също имаше розов скреж…
Дик усети, че му прилошава и неволно потръпна. Не беше очаквал подобна реакция и изпита облекчение, когато прилошаването отмина.
— Обърни внимание на вестника — подвикна зад гърба му Рон.
— Все още не го виждам — промърмори Дик и насочи фенерчето към пода. Беше затрупан с най- различни боклуци, всичките замръзнали. Виждаха се птичи пера и животински кости.
— Близо до онзи с брадата — обади се отново Рон.
Лъчът на фенерчето освети замръзналите крака на белия мъж, до тях беше вестникът. Издание от Анкъридж, заглавията на първа страница бяха за войната в Европа, а датата се виждаше отдалеч: 17 април, 1918 година.
Дик се измъкна обратно в предверието. Ужасът го напусна, на негово място се появи вълнението.
— Според мен си прав — рече възбудено той. — И тримата са умрели от пневмония, а датата е изписана на вестника…
— Знаех, че ще проявиш интерес — усмихна се Рон.
— Тук става въпрос за нещо повече от интерес — извика Дик. — Такъв шанс се появява само веднъж в живота! Ще ми трябва трион…
— Трион ли? — пребледня Рон. — Май си правиш майтап…
— Никакъв майтап! — отвърна твърдо Дик. — Трябва да взема проба от дробовете им и нищо не може да ме спре!
— Господи, Исусе Христе! — прекръсти се Рон. — Май пак трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого за това, което видя…
— Вече ти обещах — нетърпеливо отвърна Дик. — Всичко, което открия, ще бъде за мое лично ползване. Не се безпокой, никой нищо няма да разбере.
Рон поклати глава.
— Отвреме навреме имам чувството, че си напълно откачен! — промърмори той.
— Да вървим да търсим трион! — тръсна глава Дик, подаде фенерчето на приятеля си и запълзя към изхода.
