Мерилин Степълтън погледна мъжа, за когото беше омъжена от дванадесет години, и се почувства зле. Отлично знаеше, че трусовете в семейството се бяха отразили много по-силно на Джон, но трябваше да се мисли и за децата. Стрелна с поглед двете момиченца, които седяха на един диван в залата за заминаващи пътници и нервно гледаха насам. Изпита странното чувство, че промените в досегашния им начин на живот са неминуеми. Джон настояваше да се преместят в Чикаго, където бе получил назначение като резидент- патолог.
Очите й се върнаха към лицето на мъжа й, върху което се беше запечатало умолително изражение. През последните няколко години доста се беше променил. Самоувереният и сдържан мъж, с когото преди години беше свързала живота си, отдавна го нямаше. Мястото му бе заето от един раздразнителен и несигурен съпруг, отслабнал с тринадесет кила. Някога издутите му червендалести бузи се бяха стопили и той бе придобил вид на уморен и неуверен в себе си човек.
Мерилин неволно поклати глава. Все още не можеше да повярва, че само преди две години семейството им беше за пример. Джон имаше процъфтяваща практика като офталмолог, а тя — твърдо и добре платено място като преподавател по английска литература в университета на Илинойс. Но после на хоризонта се появи огромния конгломерат в областта на здравеопазването „АмериКеър“, който връхлетя като ураган не само върху Шампейн, Илинойс, но и върху още редица малки и големи населени места в щата, поглъщайки не само практикуващите в тях лекари, но и цели болници. Джон направи опит да се задържи на повърхността, но в крайна сметка изгуби пациентите си. Възможностите пред него бяха само две: да се предаде, или да побегне. Той избра втората. Първоначално търсеше място на офталмолог, но след като стана ясно, че в щата има прекалено много лекари с тази специализация и пак ще трябва да работи за „АмериКеър“ или някоя от дъщерните й фирми, той взе решение за нова специализация.
— Мисля, че животът в Чикаго ще ти хареса — промълви умолително той. — Много ще ми липсвате!
— И ти ще ни липсваш — въздъхна Мерилин. — Но въпросът не е в това. Ако напусна работата си, децата ще трябва да се прехвърлят в някое от градските обществени училища. Не можем да си позволим частно училище с твоята заплата на резидент.
Високоговорителят над главите им пропука и женски глас обяви последно повикване за пътниците с билети за Шампейн.
— Трябва да вървим, защото ще изпуснем самолета — изправи се Мерилин.
Джон кимна с глава, избърса една сълза от окото си и прошепна:
— Ще си помислиш, нали?
— Естествено! — остро отвърна Мерилин, после се овладя и вече по-меко добави: — И без това не мога да мисля за нищо Друго…
Пристъпи крачка напред и прегърна мъжа си. Той я притисна към себе си с отчаяна сила.
— По-полека — изпъшка тя. — Ще ми счупиш ребрата!
— Обичам те! — прошепна той и заби нос в рамото й.
Мерилин най-сетне се откъсна от прегръдката му и направи знак на Лидия и Тамара. Подаде бордните карти на служителката от наземния контрол и побутна децата към рампата. На завоя се спря, откри фигурата на Джон зад стъклената стена и махна с ръка. Все още не знаеше, че това е последният й поздрав към света…
— Май ще се наложи да се местим, а? — обади се Лидия. Беше в пети клас, току-що навършила десет години.
— Аз не мърдам никъде! — отсече Тамара. Тя беше на единадесет, с изключително опърничав характер. — Ще се преместя да живея при Кони. Тя вече ме покани…
— Като преди това е съгласувала поканата с майка си, нали? — саркастично подхвърли Мерилин. Гледаше встрани, тъй като не искаше децата да забележат насълзените й очи.
Влязоха във вътрешността на малкия витлов самолет. Мерилин откри местата, след което трябваше да бъде арбитър на малък спор — кое от момичетата да седне самостоятелно, тъй като креслата бяха по двойки. На въпросите им относно бъдещето отговаряше с общи приказки, тъй като всъщност не знаеше какво ще е най-добро за семейството.
От затруднението я извади грохотът на моторите, който направи всякакви разговори невъзможни. Залепила нос за илюминатора, Мерилин гледаше как се смаляват сградите на летището и се питаше дали ще има достатъчно сила, за да вземе правилното решение.
Проблясъкът на ярка светкавица от югозапад я изтръгна от вцепенението и я накара да потръпне. По принцип мразеше да лети със самолет, да не говорим за тези малки витлови машинки, които изпълняваха краткотрайните чартърни полети. Механично затегна колана през кръста си, после се наведе и провери коланите на момичетата.
По време на излитането стискаше ръчките на креслото с всичка сила, сякаш това щеше да помогне на самолетчето да набере височина. Пое си дъх едва когато земята остана далеч под тях.
— Татко колко време ще живее в Чикаго? — извика през пътечката Лидия.
— Пет години — отвърна Мерилин. — Толкова трае обучението му по новата специалност.
— Казах ли ти? — извърна се към Тамара по-малката сестра. — Дотогава ще сме остаряли!
Самолетът внезапно се разтресе и Мерилин отново се вкопчи в ръчките на креслото. Очите й пробягаха по вътрешността на салона. Фактът, че никой не изглеждаше разтревожен, мъничко я успокои. Извърна поглед към илюминатора, но навън не се виждаше нищо. Бяха навлезли в плътен слой облаци, сред които заплашително проблясваха мълнии.
Движеха се в южна посока, турбуленцията и светкавиците ставаха все по-чести. Радиоуредбата се включи, пилотът кратко съобщи, че ще се опитат да намерят по-спокоен коридор на друга височина. Но Мерилин не изпита очакваното успокоение. Искаше й се този полет вече да е приключил.
Салонът изведнъж се изпълни от странна светлина — първият признак за реална опасност. После корпусът силно се разтресе и започна да вибрира. Неколцина от пътниците нададоха уплашени писъци, а Мерилин усети как кръвта в жилите й изстива. Ръцете й инстинктивно се протегнаха към Тамара.
Вибрацията се усили, машината започна да завива надясно с пронизителен вой на моторите. Напълно объркана и притисната към седалката, Мерилин погледна през прозорчето. Отначало виждаше само плътната пелена на облаците, после сърцето й изведнъж се качи в гърлото. Падаха! Земята се носеше срещу тях с главозамайваща скорост!…
Терез Хейгън направи опит да преглътне, но устата й се оказа суха. Секунди по-късно клепачите й потрепнаха. За миг изпита чувството на мъчителна дезориентация, после си спомни всичко. Намираше се в реанимацията.
Проблемът възникна изведнъж, без никакво предупреждение. Двамата с Матю се готвеха да вечерят навън, когато тя изведнъж усети някаква странна мокрота от вътрешната страна на бедрото си. Болка нямаше. Влезе в банята и с изненада установи, че има обилно кръвотечение. Изненадата веднага се смени от тревога, тъй като беше бременна в петия месец и знаеше какво означава подобно нещо.
След това събитията се развиха с главозамайваща бързина. Успя да хване по телефона личната си лекарка Карол Гланц, която каза, че ще я чака в спешното отделение на Манхатънската общинска болница. Там подозренията на Терез се потвърдиха. Дежурният акушер-гинеколог каза, че става въпрос за извънматочна бременност и операцията е неизбежна.
Секунди след като се върна в съзнание до леглото й се изправи една от дежурните сестри, която с усмивка я увери, че всичко е минало успешно.
— Бебето? — шепнешком попита Терез, усетила дебелите превръзки върху странно плоския се корем.
