С помощта на лакътя си опипа солидната цицина, изникнала току под линията на косата. После призна пред себе си, че това е най-подходящото място за удар, който е предназначен не да убива, а само да го лиши от съзнание. Там черепът е най-дебел.
Примигна няколко пъти, погледът му бавно се фокусира. Стрелките на ръчния му часовник показваха четири — факт, който се потвърждаваше и от анемичните лъчи на следобедното слънце, плъзнали по умивалника.
Обърна се към онази част от хола, която можеше да види изпод краката на кухненската маса. Огънят в камината беше почти угаснал, а Терез и Ричард лежаха на диваните.
Промени положението на тялото си, кракът му докосна едно шише с Препарат за почистване на прозорци.
— Какво прави тоя? — недоволно изръмжа Ричард.
— На кого му пука? — въздъхна Терез. — Колко е часът?
— Минава четири…
— Къде още се губят твоите приятелчета? — нетърпеливо повиши тон тя. — С велосипеди ли ще пристигнат?
— Мога да им завъртя един телефон…
— Недей, по-добре да ги почакаме до края на седмицата! — сопнато отвърна Терез.
Ричард сложи телефонния апарат на гърдите си и започна да набира. Насреща вдигнаха веднага и той помоли да го свържат с Туин. Наложи му се да чака доста време.
— Ало…
— Защо си още там, по дяволите? — викна Ричард. — Цял ден те чакаме!
— Няма да дойда, човече — рече Туин.
— Но ти обеща!
— Не мога, човече…
— Дори за хиляда долара?
— Тц…
— Но защо? — попита с отчаяние в гласа Ричард.
— Защото съм дал дума — отвърна Туин.
— Това пък какво означава?
— Каквото чу. Не разбираш ли английски?
— Но това е смешно!
— Купонът си е твой, приятел — изгуби търпение Туин. — Прави каквото щеш!
Ричард погледна с недоумение утихналата слушалка, после ядно я тръшна върху вилката.
— Не мога да повярвам! — смаяно прошепна той. — Проклетото копеле се отказа!
— Значи край на илюзиите! — надигна се Терез. — Връщаме се на изходните позиции!
— Хич не ме гледай, защото няма да го направя! — пронизително изпищя Ричард. — Това е твоя работа, сестричке! Ще трябва да сърбаш това, което си забъркала!
— Как не! — повиши тон и Терез. — Нима забрави за перверзното удоволствие, което изпита? Най-сетне намери приложение на шибаните бацили, с които цял живот си играеш! А сега не искаш да свършиш най- простото нещо на света! Ти си… Ти си един дегенерат!
— И ти не си Снежанка! — кресна Ричард. — Неслучайно те напусна оня тъпак, мъжа ти!…
Терез зяпна от изненада, лицето й стана мораво. Понечи да каже нещо, после изведнъж скочи към револвера на масата.
Обзет от разкаяние за изричането на тези думи-табу, Ричард направи крачка назад. В един момент не беше сигурен дали Терез няма да използва оръжието срещу него. Но тя профуча покрай него и влетя в кухнята, зареждайки в движение.
— Обърни се! — изкрещя тя, насочвайки дулото в окървавеното лице на Джак.
Той усети как сърцето му спира. Очите му се местеха от тъмната дупка на дулото към леденосините очи на жената срещу себе си. Не беше в състояние дори да се помръдне.
— Проклет да си! — проплака внезапно Терез, спусна ударника на револвера и го захвърли встрани. После се втурна обратно към дивана, стиснала глава с две ръце.
Ричард се почувства виновен за това, което каза. Загубата на бебе и съпруг беше ахилесовата пета на сестра му. Пристъпи към дивана и седна на ръба.
— Извинявай — погали я по гърба той. — Не мисля това, което казах. Просто не съм на себе си…
Терез вдигна глава и изтри очите си с юмрук.
— Аз също не съм на себе си… Не мога да повярвам, че се разревах като малко дете! На всичкото отгоре май се разболявам. Гърлото ми е ужасно възпалено…
— Искаш ли още един аспирин? — попита Ричард.
— Не — поклати глава Терез. — Защо Туин каза, че е дал дума на някого?
— Не знам — посърна Ричард.
— А защо не му предложи повече пари?
— Нямах време, защото той прекъсна разговора…
— Тогава му позвъни отново! — тръсна глава Терез. — Крайно време е да се махаме оттук!
— Колко да му предложа? — попита Ричард. — Знаеш, че не разполагам с толкова пари, с колкото разполагаш ти…
— Колкото поиска — отвърна Терез. — На този етап не можем да се ограничаваме в разходите.
Ричард вдигна слушалката. Насреща го осведомиха, че Туин го няма и ще се върне най-рано след един час.
— Налага се да чакаме — въздъхна Ричард, след като остави слушалката.
— Нищо ново под слънцето — беше коментарът на Терез, която се просна на дивана и придърпа вълненото одеало върху себе си. — По-студено ли става, или имам треска?
— Аз също треперя — промърмори Ричард и отиде да хвърли нови пънове в огъня. После също легна на дивана с одеало върху гърдите си. Взе една книга и направи опит да чете, след което я захвърли и въздъхна: — На всичкото отгоре започвам да се тревожа и от нещо друго…
— Какво? — попита със затворени очи Терез.
— Джак кашля и киха непрекъснато…Мисля, че може би е лепнал един от моите вируси, които пуснах в овлажнителите на въздуха…
Стана от дивана, уви одеалото около себе си и се прехвърли в кухнята. Джак обаче отказа да отговори на въпроса му.
— Хайде, докторе — подкани го с раздразнителен глас той. — Не ме карай да те удрям отново!
— Какво значение има това? — подвикна откъм дневната Терез.
— Огромно — отвърна Ричард. — Моите вируси имат всички шансове да се окажат щамът, който е предизвикал тежката епидемия пред 1918 година. Пробите взех от двама замръзнали ескимоси в Аляска, починали от вирусна бронхопневмония точно по онова време…
— И аз започвам да се тревожа — промърмори Терез, появила се на вратата на кухнята. — Наистина ли мислиш, че може да е пипнал тези вируси, а ние да сме се заразили от него?
— Напълно възможно — кимна Ричард.
— Но това е ужасно! — пребледня Терез и сведе очи към Джак: — Наистина ли си се заразил?
Джак не знаеше дали трябва да отговори положително. Просто защото не беше сигурен кое ще ги ядоса повече — истината, или мълчанието.
— Не ми харесва, че не отговаря — промърмори Ричард.
— Той е съдебен патолог и вероятно е бил изложен на заразата — рече с въздишка Терез. — Сам ми каза по телефона, че починалите от грип са били закарани в техния институт…
— Те не са страшни — поклати глава Ричард. — Страшни са живите болни — онези, които кихат и кашлят…
— Но съдебните патолози нямат контакт с живи хора — възрази Терез. — Техните пациенти са мъртви…
— Вярно е — кимна Ричард.
— Освен това Джак не е чак толкова болен. Има настинка и нищо повече… Ако беше пипнал твоя
