твърдо решения да отнемат неговия? Освен това бяха виновни за смъртта на доста други хора… Нима им дължи състрадание, нима трябва да спази хипократовата клетва и да се бори за живота на коравосърдечни убийци?
Не изпитваше никакво злорадство от справедливото възмездие. Ситуацията беше такава, че ако сподели лекарството си с тях, имаше съвсем реална опасност те да му го отнемат и да го оставят под ударите на вируса. В крайна сметка щяха да получат точно това, което искат — той да умре, но не от техните ръце…
От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Всъщност, избор нямаше. Невземането на решение също беше решение, при това със съвсем конкретни последици…
Около девет дишането и на двамата стана трудно, прекъсвано от чести пристъпи на суха кашлица. Състоянието на Терез беше по-тежко от това на Ричард. Към десет тя се събуди, простена и повика брат си.
— Какво има? — замаяно попита Ричард.
— Чувствам се по-зле — прошепна. — Имам нужда от аспирин и малко вода…
Ричард стана и с олюляване се насочи към кухнята. Подритна краката на Джак, които препречваха пътя му, напълни една чаша с вода и се върна в стаята.
Терез се надигна до седнало положение, изпи водата и избърса устни с длан. В движенията й липсваше координация.
— При това положение, май ще е по-добре да се върнем в града още тази вечер — прошепна тя.
— Не става — поклати глава Ричард. — Трябва да изчакаме Туин. А и аз съм толкова сънлив, че не бих могъл да шофирам…
— Аз също — въздъхна Терез и легна обратно. — Тази кашлица буквално ми разкъсва дробовете…
— Опитай се да заспиш — посъветва я Ричард. — Ще оставя водата ей тук, до главата ти…
— Благодаря — промърмори Терез.
Ричард се просна на своя диван, придърпа одеалото до шията си и изпусна една дълбока въздишка.
Времето бавно се точеше. Дишането на двамата ставаше все по-трудно. Към десет и половина Джак отбеляза, че Терез си поема дъх с цената на огромни усилия. Посинелите й устни се виждаха дори от мястото му под мивката. Защо не се буди? — учуди се той. Вероятно аспиринът е свалил температурата й…
В крайна сметка чувството му за дълг победи. Вдигна глава и повика Ричард. Накара го да погледне сестра си, която ставаше все по-зле.
— Млъквай! — изкрещя между два пристъпа на кашлица лаборантът.
Джак се подчини и мълча още половин час. След това се появиха кратките пукащи звуци при всяко вдишване от страна на Терез — безспорен признак за остро нарушение на дихателната дейност.
— Ричард! — извика той. — Състоянието на Терез става опасно!
Отговор нямаше.
— Ричард!
— Какво? — замаяно се обади онзи.
— Сестра ти трябва да бъде закарана в болница, при това веднага!
Ричард не отговори.
— Предупреждавам те! — извика Джак. — Лекар съм и зная какво говоря! Ако не вземеш незабавни мерки, вината ще бъде изцяло твоя!
Това очевидно притисна някакъв нерв у Ричард и той скочи на крака, треперещ от гняв.
— Моя ли? — изкрещя той. — А кой ни натресе шибания бацил? — Очите му бясно зашариха наоколо. Явно търсеше револвера, оставен неизвестно къде след посещението на Джак в тоалетната.
Търсенето беше прекратено толкова рязко, колкото и започна. Ричард изведнъж стисна главата си с длани и простена от болка. После се олюля и падна на дивана.
Джак облекчено въздъхна. Този гневен изблик беше напълно неочакван за него. Изобщо не му се мислеше какво би станало, ако лаборантът бе открил оръжието…
Притихнал на пода, той се предаде. По неволя ставаше свидетел на действието на един изключително смъртоносен вирус. Бързо влошаващото се състояние на Терез и Ричард му напомни за ужасните истории, които се разказваха за грипната епидемия през 1918–1919 година. Хора с начални симптоми за настинка се качвали в метрото на спирка Бруклин, а на централната метростанция в Манхатън вече били мъртви… Винаги беше считал, че подобни истории са доста преувеличени, но сега, наблюдавайки състоянието на брата и сестрата, той изведнъж разбра, че истината е била именно такава. Състоянието им се влошаваше със светкавична бързина, заразата беше неумолима като самата смърт…
В един през нощта дишането на Ричард стана толкова мъчително, колкото това на Терез. Нейното състояние пък беше близо до комата, дишането й почти не се чуваше. В четири сутринта Ричард изпадна в кома, а Терез беше мъртва. В шест от гърдите на Ричард излетяха тихи гъргорещи звуци, после дишането му се прекрати…
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Петък, 29 март 1996 г., 8:00 часа
Утрото настъпваше бавно. Блед слънчев лъч се плъзна по ръба на порцелановия умивалник. От мястото си Джак виждаше оголените клони на някакво дърво, които бавно се очертаха на фона на просветлялото небе. Не беше мигнал дори за минута.
Когато светлината стана достатъчно силна, той извърна глава и погледна към похитителите си. Гледката не беше приятна. Терез и Ричард бяха мъртви, по сините им устни беше избила розова пяна. Телата им, особено това на Терез, вече бяха започнали да се подуват. Вероятно от топлината на огъня, който все още тлее в камината, помисли си Джак.
Очите му с отчаяние се спряха на канализационната тръба, която го държеше толкова здраво. Тя ще бъде причина и за моята смърт, мрачно си рече той. Туин и неговите бандити вероятно вече са на път и скоро ще бъдат тук. А те с положителност ще го убият, дори и без обещаната награда от три хиляди долара. Достатъчно беше да си спомнят, че Джак е причина за смъртта на двама от тях…
Отметна глава и започна да крещи за помощ. Спря да си поеме дъх, после поклати глава и се отказа. Никой нямаше да го чуе. Навря главата си под умивалника и огледа тръбните съединения. Бяха запечатани с олово, което дори не помръдна при опита да отлепи крайчето му с нокът.
Отпусна се с гръб към умивалника. Беше гладен, жаден и уморен, обзет от черно отчаяние. В подобно състояние беше трудно да разсъждава, но това беше задължително, тъй като времето му изтичаше.
Направи опит да си представи, че „Черните крале“ няма да се появят, също както вчера. Но дори и в този случай състоянието му не беше розово. Щеше да се окаже осъден на бавна и мъчителна смърт от жажда и глад. Естествено, ако преди това не го повали грипът, който със сигурност ще набере сили при липсата на римантадин…
Направи върховни усилия да прогони сълзите, които напираха в очите му. Каква глупост, Господи! Как можа да позволи тази невъзможна ситуация? Що за пубертетски напъни да се покаже герой? Поведението му по време на тази афера едва ли се отличаваше по нещо от безразсъдното въртене на педалите сред оживения трафик на Второ авеню, където буквално си търсеше белята…
Изтекоха около два часа, после до слуха му достигна шум, който го накара да подскочи — скърцането на гуми върху ситния чакъл на алеята. „Черните крале“ бяха тук!
Обзет от животински ужас, Джак отново изрита тръбата. Резултат нямаше.
Спря и се ослуша. Колата се приближаваше. После в главата му изведнъж се появи една безумна идея, очите му пробягаха по умивалника. Беше огромен, с отделение да отцеждане на съдовете и положително тежеше стотина кила. Висеше от стената, подпрян отдолу от канализационната тръба.
Завъртя се така, че краката му да отидат под умивалника, а външната част да легне върху раменете му. После стегна мускули и се опита да го измести навън. Умивалникът помръдна, ситни парченца мазилка изтропаха в коритото.
Извъртял се като някакъв цирков акробат, Джак успя да подпре с крак издутината, която завършваше с тежката тръба. Колата навън спря в момента, в който той рязко ритна стената. Разнесе се остро пропукване, краката му светкавично заеха нова позиция, подпирайки дъното. Напрегна мускулите си до крайност, жилите
