ще бъда принуден да те уволня! Ясно ли е?
— Напълно — кимна Джак.
— Тогава се връщай на работа, защото скоро ще започне редовното ни седмично заседание!
Джак не чака втора покана и побърза да изчезне. За момент Бингъм и Калвин запазиха мълчание, всеки потънал в мислите си.
— Странна птица — промърмори най-сетне директорът. — Не мога да го разбера…
— Аз също — въздъхна Калвин. — Спасява го единствено фактът, че работи като вол и има мозък в главата си. Страшно всеотдаен тип. Винаги е готов за допълнителна аутопсия, независимо колко натоварен е бил…
— Тъкмо по тази причина се въздържах да не го уволня моментално — кимна Бингъм. — Но откъде идва този невероятен хъс? Положително си дава сметка, че обижда и унижава ред хора, но явно не му пука от това. У него има нещо саморазрушително, нали?
— Така е — рече Калвин. — Понякога имам чувството, че това е гняв. Но какво го е породило, към кого е насочен този гняв? Нямам никаква представа. Няколко пъти опитвам откровен разговор, но без никакъв успех. Все едно да стиснеш камъка и той да пусне вода…
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 20:30 ч.
Терез и Колийн слязоха от таксито на пресечката между Осемдесет и осма и Осемдесет и девета улица и се насочиха към входа на ресторант „Илейнс“. Шофьорът им не успя да спре точно отпред поради няколкото лимузини, паркирани на втори ред върху платното.
Колийн забави крачка под брезентовия навес, свали връхната си дреха и се завъртя на високите си токчета:
— Как ти изглеждам?
— Страхотно! — съвсем искрено отвърна Терез. Приятелката й най-сетне се беше разделила с тениската и джинсите, на тяхно място бе облякла черна рокля с изчистена линия, която подчертаваше великолепния й бюст. В сравнение с нея Терез се чувстваше като някаква смотана чиновничка, тъй като не намери време да се преоблече и беше с костюмчето, с което ходеше на работа.
— Нещо съм нервна — призна с несигурна усмивка Колийн.
— Отпусни се — рече Терез. — Зърне ли тази рокля, доктор Макгавърн положително ще изгуби ума и дума!
Влязоха в заведението и Колийн съобщи имената им на елегантния метр д’отел. Човекът кимна и им направи знак да го последват към дъното на салона.
Всички маси бяха заети, между тях щъкаха забързани келнери. Терез изпита чувството, че се е потопила в аквариум. Посетителите ги оглеждаха бегло, но внимателно.
Двамата доктори едновременно станаха на крака. Бяха заели малка масичка в дъното. Чет издърпа стола на Колийн, Джак стори същото със стола на Терез. Преди да седнат, жените преметнаха връхните си дрехи на облегалките.
— Сигурно познавате собственика — подхвърли Терез. — Иначе едва ли бихте могли да запазите такава хубава маса…
Явно приел тези думи като комплимент, Чет гордо обясни, че познава съдържателката на заведението вече цяла година и махна с ръка по посока на едра жена, настанила се зад касовия апарат на бара.
— Отказахме маса в предната част на салона, защото там става течение — добави Джак.
— Много разумно — похвали го Терез. — Обстановката тук е далеч по-интимна.
— Наистина ли мислиш така? — светна лицето на Чет. Явно изобщо не му минаваше през ума, че са ги натъпкали в ъгъла като сардини.
— Излишно е да питаш, защото отдалеч личи, че е искрена — подхвърли Джак.
— Добре де, стига толкова — добродушно се усмихна Чет. — Знам, че е малко тесничко, но все пак успяхме да си намерим маса, нали?
Поръчаха вино и сухо мезе на келнера, който безшумно се беше изправил до масата. После Колийн и Чет се впуснаха в непринуден разговор, докато Терез и Джак си подхвърляха къси, наситени със сарказъм реплики. След втората чаша вино обаче започнаха да се отпускат и когато сервираха вечерята, вече разговаряха съвсем човешки.
— Нещо ново за чумата? — попита Терез.
— Само един от двата смъртни случая в „Манхатън Дженеръл“ със сигурност е причинен от чума — отвърна Джак. — Другият носи всички клинични белези на заболяването, но според мен е нещо по- различно…
— Така ли? — погледна го с интерес Терез, а вилицата със спагети спря на сантиметър от устата й. — Какво е тогава?
— Много бих искал да знам — сви рамене Джак. — Но лабораторните анализи все още не са готови…
— Радвам се, че не съм пациент на „Манхатън Дженерал“ — рече тя. — В момента там сигурно е истинска лудница! Човек като мен се чувства зле дори и в най-добрата болница, да не говорим за такива, в които има чума…
— Управата действително е много разтревожена — кимна Джак. — Ако подозренията ни се окажат верни, „Манхатън Дженерал“ ще бъде първата съвременна болница, позволила развитие на чумния бацил… Нозокомиалните инфекции са твърде неприятно явление.
— Преди да чуя за него от вас, изобщо не бях се замисляла за съществуването му — призна Терез. — Всички болници ли се изправят пред подобен проблем?
— Абсолютно — кимна Джак. — Малцина знаят, че средно между пет и десет процента от болничните пациенти стават жертва на инфекциозни заболявания по време на престоя си в съответното здравно заведение…
— Господи! — прошепна с удивление Терез. — Нямах представа, че това е толкова често срещано явление!
— Факт от ежедневието, за съжаление — обади се Чет. — Среща се в абсолютно всяка болница, независимо дали става въпрос за академична кула от слонова кост, или за малък провинциален лазарет… И нещата стават още по-лоши поради факта, че в болнични условия бактериите обикновено са резистентни на антибиотици…
— Страхотно! — иронично се усмихна Терез, помълча малко, после попита: — Все пак има ли разлика в процента на нозокомиални зарази в различните болници?
— Разбира се — кимна Чет.
— А те известни ли са на специалистите?
— И да, и не — отвърна Чет. — Според изискванията на закона, всяка болница трябва да представя отчет за процента на вътрешноболничните зарази, но тази информация рядко достига до широката публика.
— Това е цинизъм! — отсече Терез, обърна се и скрито намигна на Колийн.
— Не всичко е загубено — успокои я Чет. — Ако въпросния процент надхвърли определени граници, болницата автоматично губи акредитация и трябва да бъде затворена.
— Не е честно по отношение на обществото — поясни Терез. — Скриването на тези данни пречи на хората да правят правилен избор по отношение на здравното заведение, в което да се лекуват.
— Това е то политиката — разпери ръце Чет.
— Ужасно! — поклати глава младата жена.
— В живота няма справедливост — обади се Джак.
След десерта и кафето Чет и Колийн подхвърлиха идеята да сменят заведението и да отидат някъде, където може да се танцува. И двамата бяха единодушни, че „Чайна Клъб“ е най-доброто място в това отношение. Но Терез и Джак бяха категорично против.
— Вие вървете — подхвърли Терез, след като стана ясно, че нито тя, нито Джак ще позволят да бъдат убедени.
— Сигурна ли си? — продължително я изгледа Колийн.
