— Не искаме да ви лишаваме от това удоволствие — обади се Джак.
Колийн премести очите си върху Чет, който сви рамене:
— Ами тогава да вървим…
Навън попаднаха на свободно такси. Чет и Колийн моментално скочиха в него, а Джак и Терез им помахаха за сбогом.
— Надявам се, че ще се забавляват — промърмори Терез след като колата потегли. — Аз самата не понасям подобни места. Жега, цигарен дим и оглушителна музика… Не, това решително няма нищо общо с представата ми за приятно прекарване!
— Ето първото нещо, по което между нас цари абсолютно единомислие — кимна Джак.
Терез се засмя. Вече започваше да цени малко странното чувство за хумор на този човек, което не беше чак толкова далеч от нейното собствено…
За момент останаха на ъгъла, обзети от нерешителност. Всеки гледаше в различна посока. Второ авеню беше изключително оживено, въпреки щипещия ветрец. По небето нямаше нито едно облаче, въздухът беше необичайно чист.
— Според мен синоптиците забравиха, че днес е първият ден на пролетта — промърмори Терез и тикна ръце в джобовете на палтото си.
— Ако искаш, можем до отскочим до вчерашния бар — предложи Джак. — Намира се съвсем наблизо, точно зад ъгъла.
— Имам по-добра идея — вдигна глава тя. — Моята агенция също е наблизо, на Медисън… Какво ще кажеш за едно кратко посещение там?
— Каниш ме в службата си, въпреки че знаеш мнението ми за рекламата? — вдигна вежди Джак.
— Мислех, че това мнение се отнася само за рекламата на медицински продукти…
— Фактически изобщо не си падам по рекламата — призна той. — Още снощи щях да ти го кажа, но Чет…
— Означава ли това, че я отхвърляш въобще?
— Не — поклати глава Джак. — Но вече ти обясних, че съм против нея в областта на медицината и здравеопазването…
— Тогава защо не отскочим до агенцията? Може би ще ти бъде интересно, тъй като правим и други неща…
Джак направи опит да разгадае какво се крие зад изведнъж омекналия поглед на тези бледосини очи и чувствената уста. Беше доста озадачен, тъй като долавяше някаква странна уязвимост, която не се връзваше с представата за хладна, целенасочена и делова жена…
Терез издържа погледа му, на лицето й се появи кокетна усмивка.
— Хайде, можеш да си позволиш една малка авантюра! — предизвика го тя.
— Защо имам чувството, че зад поканата ти се крие нещо друго? — изгледа я той.
— Може би защото наистина е така — отвърна без да се смущава Терез. — Искам да чуя мнението ти относно новата ни рекламна кампания. Бях решила да не ти казвам, че благодарение на теб в главата ми се роди една нова идея, но по време на вечерята промених намеренията си…
— Не знам как да се чувствам — използван, или поласкан — промърмори Джак. — Но с какво съм ти помогнал?
— Чумните случаи в „Манхатън Дженерал“ ме накараха да се замисля сериозно за нозокомиалните инфекции — поясни Терез. — Ти спомена, че си противник на рекламата в медицината, защото тя не засяга качеството. Е, добре. Това, което ми хрумна за нозокомиалните инфекции, със сигурност ще го засегне…
— Хм… — с недоверие поклати глава Джак.
— Ще видиш — тръсна коси Терез. — Ако дадена болница се гордее със своите достижения в тази област, защо да не го покаже пред обществеността?
— Добре, предавам се — въздъхна Джак. — Да вървим да видим тази твоя служба…
Решението беше взето, но възникна въпросът с колелото. В момента то беше прикачено към един от уличните стълбове. След кратък спор стигнаха до решението да го оставят на мястото му и да вземат такси, а после Джак да си го прибере.
Стигнаха до „Уилоу и Хийт“ за броени минути, главно поради слабото движение в този час на нощта и бясното шофиране на руснака-имигрант, който се оказа зад волана на таксито. Джак отвори задната врата, излезе на тротоара и леко се олюля.
— Господи! — промърмори той. — А някои хора ме смятат за луд, че карам колело в този град… Къде са сега, да видят какво значи да се возиш в компанията на истински маниак!
Сякаш за да потвърди думите му, руснакът даде газ и таксито изчезна в нощта с пронизително свирене на гумите.
В десет и половина офис-сградата изглеждаше тъмна и запусната. Терез извади ключ и отвори входната врата. Токчетата на обувките й звучно зачукаха по мраморния под на пустото фоайе. Дори свистенето на асансьора изглеждаше твърде шумно в плътната тишина на сградата.
— Често ли оставаш в извънработно време? — попита Джак.
— Често е меко казано — засмя се Терез. — Обикновено имам чувството, че живея тук…
Качиха се в кабината и потеглиха нагоре в мълчание. А когато вратите се плъзнаха встрани, Джак неволно подсвирна от изненада. По ярко осветените коридори кипеше трескава дейност, сякаш работният ден беше в разгара си. Зад остъклените стени на кабинетите се виждаха фигурите на хора, приведени над чертожни маси.
— Ама вие на смени ли работите? — озадачено попита той.
— Не, разбира се — отново се засмя Терез. — Тези хора са тук от ранните часове на деня. В света на рекламите конкуренцията е всичко. Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да му отделиш цялото си време. В момента ни притискат сроковете и трябва да представим няколко рекламни концепции едновременно…
Терез се извини и пристъпи към жената, която работеше на близката чертожна дъска. Джак бавно огледа просторната зала, разделена на изненадващо малко отделни помещения. На практика имаше само два-три кабинета, залепени за вътрешната стена на асансьорната шахта.
— Алис ще донесе материалите — върна се при него Терез. — Ела да отидем в кабинета на Колийн…
Влязоха в една от малките стаички в дъното и младата жена щракна електрическия ключ. Тук беше тясно, особено в сравнение с голямата обща зала. Навсякъде бяха разхвърляни книги, списания и видеокасети. В дъното имаше рафт с цяла бала чертожна хартия.
— Колийн едва ли ще се разсърди, ако разчистя част от бюрото й — промърмори Терез, грабна висока купчина книги и ги тръсна на пода. Същото стори и с рулото разграфена хартия. На прага се появи Алис Гърбър — жената, с която беше разговаряла преди малко.
Терез й представи Джак, после двамата изслушаха идеите, върху които беше работил екипът.
Джак откри, че се интересува не толкова от съдържанието им, колкото от механизма на работата. Отдавна си задаваше въпроса как се правят телевизионните реклами, но едва сега му се отдаде възможност да получи отговор.
За около четвърт час Алис успя да хвърли светлина върху работните проекти, които беше взела със себе си. После събра пръснатите върху бюрото скици и погледна очаквателно към шефката си. Терез я освободи с леко кимане на глава.
— Сега имаш обща представа за идеите, които ми даде с вчерашния разговор относно нозокомиалните инфекции — извърна се към Джак тя. — Бих се радвала да чуя мнението ти…
— Впечатлен съм от колосалния труд, който хвърляте — отвърна Джак.
— Но аз бих искала да чуя какво мислиш за съдържанието — тръсна глава Терез. — Как ти се струва сценката с Хипократ, който влиза в болницата и награждава персонала с медал за добре свършена работа?
Джак въздъхна и сви рамене:
— Не съм убеден, че имам качествата на критик…
— О, стига вече! — извъртя очи Терез. — Не ми трябва мнението на критик. Питам те като външен човек, който няма никаква представа от нашата работа… Не става въпрос за интелектуални способности, а
