— Дадено…
Джак остави слушалката и направи опит да се съсредоточи в четенето. Попречиха му спомените от предишната вечер, неусетно изплували в съзнанието му. Действително прекара приятно. Даже много по- приятно, отколкото беше очаквал и именно това го смущаваше. След петгодишно доброволно уединение изведнъж откри, че му харесва да бъде в компанията не на една, а на цели две жени, които имаха твърде малко общо помежду си.
У Лори харесваше непринудеността, компанията й му беше изключително приятна. Докато Терез мъничко го плашеше, особено след внезапната проява на загриженост преди два дни. В поведението й имаше нещо предизвикателно, което много му допадаше, вероятно защото влизаше в конфликт с общо взето занемарения му личен живот. Сега, след като бе получил възможност да контактува с Лори в компанията на нейните родители, той изведнъж започна да цени по нов начин откритото й, приятелски непринудено отношение. Особено когато отчиташе репутацията на баща й — известен в цялата страна кардиохирург…
След оттеглянето на възрастните Лори се беше опитала да го въвлече в разговор на по-лични теми, но той по навик се възпротиви, макар че изкушението бе доста силно. Предишната вечер опита подобен разговор с Терез и остана изненадан от приятното чувство, което остана в гърдите му. Но снощи не постъпи по същия начин, а ловко извъртя разговора към личните проблеми на Лори.
С изненада научи, че младата жена няма сериозна връзка. Винаги си беше представял, че съблазнително и чувствително създание като нея не може да остане без приятел. Но тя твърдеше, че много рядко излиза с мъже. За пример посочи връзката си с някакъв детектив, от която обаче не се получило нищо сериозно…
Джак въздъхна и насочи вниманието си към списанието. Чете дълго и спря едва когато червата му закуркаха от глад. Реши да отскочи до близкия деликатесен магазин, а на връщане забеляза, че на баскетболната площадка започват да се събират хора. Обзет от желание да се поразкърши, той изтича нагоре по стълбите, облече екипа и се присъедини към тях.
Игра в продължение на няколко часа, но този път далечните му удари не бяха толкова успешни като вчера. Забелязал това, Уорън, който този път му беше персонален пазач, го засипа с безмилостни подигравки. Вероятно искаше да си върне за загубата предишния ден.
Оттегли се в три следобед, след поредната загуба, която означаваше, че трябва да чака поне един час, за да му дойде редът. Прибра се у дома, взе един душ и отново се опита да почете. По някое време обаче усети, че мисли за Терез и това е причината нищо да не достига до съзнанието му.
Опасявайки се от повторен отказ, той се беше отказал от идеята да я търси. Промени решението си някъде около четири, след като се сети и за съответното оправдание — тя сама го беше помолила да се обади. Всъщност, причината беше далеч по-проста: искаше да говори с нея, да й разкаже и онази част от историята на живота си, която беше премълчал…
Набра служебния й телефон с потрепващи от нетърпение ръце. Този път тя беше в далеч по-добро настроение и очевидно се зарадва да го чуе.
— Снощи свършихме голяма работа! — похвали се гордо тя. — Днес изглаждаме последните детайли и утре ще шашнем изпълнителния директор на фирмата! Твоята идея за чистотата в болничните заведения се оказа наистина страхотна! Дори се изхитрихме да включим и част от онова, което ни подхвърли за стерилността. Стана много забавно…
Джак търпеливо изчака този водопад от думи, след което кротко я попита дали иска да изпият по едно кафе. Не пропусна да й напомни, че идеята беше нейна.
— С удоволствие! — веднага прие Терез. — Кога?
— Сега, стига да нямаш нищо против…
— Готово.
Определиха си среща в едно френско бистро на авеню Медисън, между Шейсет и първа и Шейсет и втора, съвсем близко до кантората на „Уилоу и Хийт“. Джак пристигна пръв, зае една от масичките до прозореца и си поръча еспресо.
Терез се появи няколко минути по-късно. Махна му с ръка през прозореца, влетя в заведението и му предложи познатия вече номер с отъркването на бузите. Поръча капучино без кофеин на безшумно появилия се келнер, изчака го да се отдалечи и сграбчи ръката на Джак:
— Как се чувстваш? — Приведе се над масата, взря се в очите му, после премести поглед върху леко подутата челюст:
— Зениците ти са нормални, а външният ти вид е изненадващо приличен. Очаквах да си оцветен в синьо и черно…
— Наистина съм по-добре, отколкото можех да допусна — кимна Джак.
След което Терез се впусна в забързан монолог. Нещата вървели много добре и всичко си попадало точно на мястото. Обясни значението на думата „рипоматика“ и му разказа колко сполучливо са включили кадри от предишни рекламни клипове. Получила се невероятно добра сплав, която оставяла много добро впечатление и не влизала в конфликт с „Не вреди“ — основният постулат в идеите на Хипократ…
Джак слушаше без да я прекъсва. Изчерпала новините около себе си, Терез отпи глътка капучино и го попита как я кара.
— Постоянно мисля за разговора, който проведохме в петък вечерта — призна с въздишка Джак. — И съм доста притеснен…
— Защо?
— Защото уж бяхме откровени един с друг, но аз не ти казах цялата истина… Може би защото не съм свикнал да говоря за личните си проблеми, но фактът си остава непроменен: аз не ти казах всичко…
Терез остави чашата си и изпитателно го погледна. В тъмносините му очи се долавяше напрежение, чертите на небръснатото му лице бяха свъсени. При други обстоятелства би изглеждал застрашително, помисли си тя.
— Жена ми не беше единственият човек, който почина — с мъка преглътна той. — При нещастието изгубих и двете си дъщери… Самолетна катастрофа…
Терез усети как гърлото й се свива от жал. Не беше очаквала да чуе подобно нещо.
— Проблемът е там, че винаги съм се чувствал отговорен — тихо продължи той. — Ако не бях аз, те нямаше да се качат на този самолет…
Терез помълча известно време, после тръсна глава.
— И аз не бях напълно откровена с теб — призна тя. — Казах, че съм изгубила детето си, но пропуснах да уточня, че става въпрос за още неродено дете… А заедно с него изгубих и надеждата да имам други… Като капак на всичко мъжът ми взе, че ме напусна…
Над масичката се възцари напрегнато мълчание. Погълнати от емоциите си, и двамата не бяха в състояние да отронят дори дума.
— Май ще излезе така, сякаш провеждаме надпревара по лични трагедии — обади се най-сетне Джак, а на лицето му изплува пресилена усмивка.
— Като двойка депресирани пациенти — кимна Терез. — Ако може да ни чуе отнякъде, психотерапевтът ми ще подскочи от удоволствие!
— Ти си първата, на която казвам тези неща — погледна я предупредително Джак.
— Не ставай глупав! — поруменя тя. — Нима мислиш, че ще тръгна да те разнасям? Моята история също не е известна на никого, с изключение на личния ми лекар…
— Аз пък не съм разказвал моята дори на терапевт — рече Джак.
Изпитали облекчение от изливането на душите си, двамата се прехвърлиха на други, по-жизнерадостни теми. Родена и израснала в Ню Йорк, Терез остана смаяна от факта, че Джак почти не познава града. После го накара да обещае, че ще я придружи в Клоистърс веднага след като се оправи времето.
— Ще ти хареса, ще видиш! — пламенно го увери тя.
— Сигурен съм в това — усмихнато отвърна той.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Понеделник 25 март 1996 г. 7:30 часа
Джак се ядосваше на себе си. В събота не си купи ново колело, макар че имаше достатъчно време за
