Хелт“… Тя е вицепрезидент по маркетинга, бяхме съученички в колежа „Смит“. Бях решила да използвам връзките й, за да получа предварителна подкрепа на своята кампания. Тя обаче ми отряза квитанцията. Категорично заяви, че подобна кампания е напълно обречена!
— Но защо? — повтори Джак. Продължаваше да е против рекламата в областта на здравеопазването, но попаденията на Терез наистина бяха най-доброто, което беше виждал.
— Защото в „Нешънъл Хелт“ умират от страх само при споменаването на вътрешноболнични инфекции! — гневно отвърна Терез, после отново се приведе напред и прошепна: — Явно си имат проблеми в това отношение…
— Какви проблеми?
— Не такива, каквито има „Манхатън Дженерал“, но очевидно доста сериозни. При тях също има смъртни случаи. Но тук става въпрос за друго — хората от финансовия отдел на моята фирма отдавна са знаели за тези проблеми, но не ми казаха нищо. Говоря за Хелън Робинсън и шефът й, Робърт Паркър…
— Но това е непродуктивно — учудено вдигна вежди Джак. — Мислех, че хората в корпоративния бизнес винаги работят в синхрон…
— Непродуктивно ли? — извика Терез. Високият й глас привлече погледите на хората от околните маси. Тя замълча за момент, овладя се и вече по-тихо добави: — Не бих използвала точно този термин. Много ми се иска да използвам един друг, от който дори моряк би се изчервил! Но тук не става въпрос за различни мнения. Става въпрос за умишлено дискредитиране!
— Съжалявам да го чуя — въздъхна Джак. — Виждам, че си много разстроена…
— Разстроена е меко казано. Ако до два дни не предложа алтернативно решение, това ще означава край на мечтите ми за президентското кресло!
— Два дни? — сбърчи вежди Джак. — Съдейки по това, което ми показа в лабораторията, май ще ти трябва доста повече време!
— Точно по тази причина имам нужда от теб. Разчитам на някое ново хрумване, на нещо, около което мога да изградя рекламна кампания. Отчаяна съм, Джак, моля те за помощ!
Той отклони поглед от нейния и се опита да мисли. По ирония на съдбата го караха да си напъва мозъка в областта на медицинската реклама — област, която ненавиждаше. В същото време искрено желаеше да помогне на Терез.
— Мисля, че рекламата в тази област е чиста загуба на време, защото малко или повече тя опира до свръхестественото — промърмори той. — А елиминираме ли качеството на услугите, между различните рекламодатели почти не остава разлика. Няма значение дали става въпрос за „АмериКеър“, „Нешънъл Хелт“ или някой друг конгломерат…
— В момента това изобщо не ме тревожи — тръсна глава Терез. — Дай ми нещо, което мога да използвам!
— Чакането е единственото, което ми хрумва в момента — въздъхна Джак.
— Чакането ли?
— Никой не обича да чака пред лекарския кабинет, но всички го правят — поясни той. — Едно от неприятните неща в нашето всекидневие…
— Страхотно! — грейна лицето на Терез. — Вече виждам надписа ПРИ НАС НИКОЙ НЕ ЧАКА, или: ТУК ЧАКАМЕ НИЕ, А НЕ ВИЕ!…Господи, ама теб наистина си те бива! Случайно да си търсиш работа?
— О, не! — размаха ръце Джак. — Нека първо се оправя с тази, която имам!
— Как вървят нещата при вас? — погледна го със загриженост Терез. — По телефона спомена нещо за спешни случаи…
— Пак „Манхатън Дженерал“ — унило отвърна Джак. — Този път става въпрос за болест, причинена от менингококова бактерия. Изключително опасна, с висок процент на смъртност…
— Колко са жертвите?
— Осем, включително едно дете…
— Ужасно! — пребледня Терез. — Мислиш ли, че става въпрос за епидемия?
— В началото да — кимна той. — Но после заразата спря. Останаха само тези първи случаи…
— Надявам се този път нещата да не бъдат потулени, както стана в „Нешънъл Хелт“ — въздъхна Терез.
— Доколкото съм осведомен, такава опасност няма. В болницата е истинска лудница. Все пак искам да проверя на място и всъщност бях тръгнал натам…
— О, не! — отсече тя. — Не вярвам, че паметта ти е толкова къса! Нима забрави какво ти се случи в петък?
— Същото ме попитаха и някои колеги — усмихна се Джак. — Благодаря за загрижеността, но не издържам. Не ме оставя на мира чувството, че всички случаи са предизвикани нарочно. Как бих могъл да стоя настрана след като знам това?
— Ами онези, които те пребиха?
— Ще внимавам — обеща той.
— Това ми звучи направо несериозно — сбърчи вежди тя. — Особено на фона на описанието на петъчните ти „гости“!
— Налага се да рискувам — въздъхна Джак. — И никой не може да промени решението ми.
— Не разбирам само едно: защо тези инфекции те вълнуват толкова много? Някъде четох, че в страната се наблюдава общ бум на инфекциозните заболявания…
— Това е вярно, но причините са други: безразсъдно предписване на антибиотици, урбанизацията, настъплението на уж ликвидирани болести…
— О, моля те! — прекъсна го Терез. — Аз се тревожа за твоята безопасност, а ти ми изнасяш лекции!
Джак сви рамене, помълча малко и добави:
— Все пак не мога да не отида в „Дженерал“…
— Много добре! — стана от мястото си Терез. — Върви! Троши си главата като си решил да се правиш на герой… — После тонът й изведнъж се смекчи: — Прави това, което намираш за правилно… Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
— Благодаря — промърмори Джак.
Проследи я с очи как си пробива път към изхода. У тази жена съществува една странна смесица от амбиция и самота, рече си той. Нищо чудно, че в нейно присъствие се чувствам объркан. В един момент ме привлича, в следващия кротко, но решително ме поставя на мястото ми…
Допи кафето си и също стана. Остави бакшиш на масата и излезе.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Понеделник, 25 март 1996 г. 14:30 часа
Вървеше с едри крачки към „Дженерал“. След разговора с Терез имаше нужда от малко чист въздух. Винаги му действаше така. Но в случая не ставаше въпрос само за обичайното емоционално объркване, а и за „Черните крале“. Беше наясно, че заплахите на бандитите съвсем не са празни приказки. Въпросът е кой ги изпраща. Кой има интерес да прекрати разследването му. За съжаление отговор нямаше. На Терез обеща да внимава, но практически не знаеше как ще стане това, от кого трябва да се пази. В съзнанието му механично се появиха имената на хората, които беше раздразнил: Кели, Цимърман, Шевю, Ейбълард… Значи тях трябва да избягва на всяка цена.
Свърна зад ъгъла и веднага забеляза необичайното оживление, което цареше пред „Манхатън Дженерал“. Тротоарът беше препречен от полицейски заграждения, главният вход се охраняваше от двама униформени. Спря да се ориентира в обстановката. Ченгетата на входа небрежно си бъбреха.
Каква ли е ролята им тук? Реши да попита и с решителна крачка се насочи към тях.
— Трябва да отклоняваме посетителите — поясни единият полицай. — Отначало забраната беше пълна, но впоследствие се оказа, че епидемията в болницата е овладяна…
— На практика ни повикаха още сутринта, когато имаше идея за запечатване — добави другият. — Но положението вече е под контрол.
— Слава Богу — рече Джак и се насочи към вратата.
— Сигурен ли сте, че искате да влезете? — спря го едното от ченгетата.
