Зает да стреля от мястото за изпълнение на наказателни удари, той изобщо не забеляза появата на Уорън. Приключило със сложната процедура по намиране на място в играта, момчето бавно се приближи към него, грабна топката от ръцете му и я заби в коша. Отличен удар, право в мре-жичката.
— Какво става, докторе? — ухили се то.
— Нищо — даде правилния отговор Джак. Отдавна знаеше, че този въпрос всъщност не е нищо повече от обикновен поздрав.
В продължение на няколко минути обстрелваха коша по строго установен ред — топката преминаваше от единия в другия само ако не влезе в коша. Уорън рядко пропускаше, но и Джак не оставаше по- назад.
— Уорън, нека те питам нещо — внезапно рече Джак по време на една от своите серии. — Чувал ли си за „Черните крале“
— Май съм чувал — промърмори Уорън и подаде топката след един от специалитетите на Джак — стрелба с отскок от зоната на трите точки. — Банда тъпаци от околностите на Боуъри… Защо питаш?
— Ей така, от любопитство — отвърна Джак и изпъна ръце. Топката направи съвършена парабола и влезе в мрежичката. Чувстваше се много добре.
Уорън хвана отскочилата от таблото топка, но не му я подаде, а бавно тръгна към него.
— Какво значи от любопитство? — попита той и заби черните си като маслини очи в лицето на Джак. — Никога досега не си проявявал любопитство към разни банди…
Сред малкото неща, които знаеше за това момче, присъстваше един безспорен факт: Уорън беше изключително интелигентен. При друго стечение на обстоятелствата от него би излязъл превъзходен професионалист. Лекар, адвокат и Бог знае още какво…
— Видях татуировка с такъв надпис върху ръката на един човек — поясни той.
— Мъртъв? — попита Уорън. Беше запознат с начина, по който Джак си вадеше хляба.
— Още не — усмихна се Джак. Рядко си позволяваше ирония пред момчетата, с които играеше баскетбол, но този път не успя да се сдържи.
Стиснал топката в ръце, Уорън го гледаше с напрегнато внимание.
— Ташак ли си правиш с мен? — пожела да узнае той.
— Не, за Бога! — искрено се ужаси Джак. — Може да съм бял, но не съм глупав!
Уорън се усмихна, поклати глава и изведнъж изстреля следващия си въпрос:
— Кой ти разкраси ченето?
Това момче не пропуска нищо, рече си Джак, усмихна се и преднамерено небрежно отвърна:
— Стана случайно… Треснаха ми един лакът… По невнимание се оказах в неподходящо време на неподходящо място…
Уорън му подхвърли топката.
— Дай да загреем с малко пасове — предложи той. — Който я изпусне на земята — губи!…
Момчето се включи в играта преди Джак, но и той поигра, при това добре. За голямо съжаление на Уорън, който на няколко пъти беше играл срещу него, отборът на Плюнката отново се оказа непобедим. Някъде около шест Джак беше на прага на изтощението, потънал в пот.
Дочака края на мача с видимо облекчение и си тръгна заедно с цялата група, която, както обикновено, щеше да отседне накуп в близкия бар. Площадката щеше до остане празна чак до следващия следобед…
Продължителният горещ душ беше част от удоволствието. Приключил с него, Джак облече чисто бельо и надникна в хладилника. Картината вътре беше тъжна. „Черните крале“ бяха изпили всичката му бира, а храната се изчерпваше с парче изсъхнало сирене „Чедър“ и две яйца на съмнителна възраст. Въздъхна и затвори вратичката. Всъщност не беше Бог знае колко гладен…
Върна се в хола, взе едно медицинско списание от масичката и седна на протъркания диван. Обикновено четеше някъде до девет и половина-десет, после си лягаше. Но тази вечер се чувстваше някак превъзбуден, въпреки изтощителния мач.
Остави списанието и впери поглед в насрещната стена. Чувстваше се самотен. Това състояние не беше ново за него, но тази вечер го усещаше с особена сила. Пак се сети за Терез и необичайното й поведение предишната нощ.
Стана на крака, пристъпи към телефонния указател на бюрото и потърси номерът на „Уилоу и Хийт“. Не беше сигурен, че по това време в компанията ще има телефонистка, но насреща вдигнаха почти веднага. След няколко погрешни свързвания в мембраната най-сетне прозвуча гласът на Терез.
С необичайно ускорен пулс Джак й обясни, че възнамерява да излезе и да похапне някъде.
— Това покана ли е? — попита младата жена.
— Ами… — Джак се поколеба, после съзна, че се държи глупаво и побърза да добави: — Може би ще ми правиш компания, разбира се, ако още не си вечеряла…
— Това е най-завоалираната покана, която съм получавала откакто Марти Бърман ми предложи стажантско място във фирмата си — засмя се Терез. — Знаеш ли как го направи? Изправи се пред мен и рече: „Какво ще кажеш, ако те помоля“…
— Значи между Марти и мен има нещо общо — промърмори Джак.
— Едва ли — отвърна Терез. — Марти е един кльощав изтърсак… Страхувам се обаче, че трябва да отложим вечерята за някой друг път. Много искам да те видя, но знаеш как ни притискат сроковете… Надяваме се тази вечер да стигнем до нещо определено. Разбираш, нали?
— Напълно — кимна Джак. — Няма проблеми.
— Звънни ми утре — предложи Терез. — Някъде следобед… Може би ще имаме време за по едно кафе.
Джак обеща да го стори и й пожела успех. После остави слушалката и се замисли. Почувства се още по-самотен. След толкова много години на доброволно уединение най-сетне беше направил опит за някакъв контакт, а отсрещната страна взе, че му отказа!
Дълбоко озадачен от собственото си поведение, той изрови салфетката с телефона на Лори и набра номера. В опит да прикрие смущението си, той шеговито й съобщи, че групата монахини е отложила посещението си в града.
— Означава ли това, че ще дойдеш на вечеря? — попита Лори.
— Стига да ме искаш…
— С най-голямо удоволствие.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Неделя, 24 март 1996 г. 9:00 часа
Когато звънна телефонът, Джак се беше задълбочил в едно от своите научни списания. Още неизползван тази сутрин, гласът му прозвуча дрезгаво.
— Не съм те събудила, нали? — попита Лори.
— О, буден съм от часове — увери я той.
— Ако не си забравил, обаждам се по твоя молба — добави тя. — Иначе никога не бих си позволила да те безпокоя в неделя сутрин…
— За мен този час е напълно нормален.
— Но вчера се прибра доста късно, нали?
— Не беше късно — поклати глава Джак. — Освен това аз винаги ставам рано, независимо кога съм си легнал…
— Искаше информация за евентуални нови зарази в „Дженерал“, но с облекчение ти съобщавам, че такива няма — премина върху същността на въпроса Лори. — От Джанис научих, че там не са отбелязани нови случаи на планинска треска и това е добра новина, нали?
— Много добра — съгласи се Джак.
— Родителите ми бяха впечатлени от теб — добави с тих глас младата жена. — Дано ти е било интересно…
— Прекарах много добре — увери я Джак. — Дори ми е малко неудобно, че останах толкова дълго. Благодари на родителите си от мое име, бяха изключително гостоприемни!
— Някой път пак ще се съберем — рече Лори.
