Джак неохотно се подчини и вдигна глава към неканения гост.
— Имам желание да се разберем по цивилизован начин — увери го негърът. — Казвам се Туин, а онзи там е Реджиналд — махна към прозореца той.
Джак неволно извърна глава по посока на Реджиналд. Беше захапал клечка за зъби, устните му издаваха шумни засмукващи звуци. В очите му се четеше презрение. Макар и не толкова мускулест като Туин, и той беше от неговата категория. На могъщия му бицепс беше татуиран надпис „Черните крале“.
— Реджиналд е много ядосан, защото в шибания ти апартамент няма нищо — продължи Туин. — Как е възможно в днешно време да нямаш дори телевизор? Част от сделката беше да вземем каквото ни харесва…
— За каква сделка говориш? — изгледа го Джак.
— Ще ти кажа — кимна негърът. — Предложиха ни малко дребни пари да дойдем тук и да те пораздрусаме… Подчертавам САМО да те пораздрусаме, въпреки артилерията на масата… Предполагам, че става въпрос за сплашване. Не знам подробности, но май си създал неприятности на хората в някаква болница… Аз трябва да ти напомня да си гледаш работата, а тях да оставиш да си гледат своята… Светна ли ти под шапката? Защото аз не съм много наясно за какво точно става въпрос… За пръв път ми се случва да върша такава работа.
— Мисля, че разбирам — кимна Джак.
— Радвам се — кимна Туин. — В противен случай щях да бъда принуден да ти строша някой и друг пръст… По принцип не бива да ти причиняваме тежки повреди, но почне ли веднъж Реджиналд, никой не може да го спре. Особено когато е ядосан… Трябва да го успокоиш по някакъв начин. Сигурен ли си, че наистина нямаш телевизор? Може да си го скрил някъде…
— Домъкна някакво колело — обади се единият от двамата зад вратата.
— Какво ще кажеш, Реджиналд? — лениво изви врат Туин.
— Искаш ли това колело?
Раджиналд протегна врат по посока на хола и леко сви рамене.
— Мисля, че извади късмет — промърмори Туин и се изправи.
— Кой ви плаща за всичко това? — попита Джак.
— Стига де — ухили се Туин. — Нима наистина вярваш, че ще ти кажа? Но все пак съм впечатлен, че имаш кураж за такъв въпрос…
Джак понечи да зададе и друг, но юмрукът на Туин се стрелна напред и потъна в корема му. Ударът беше толкова силен, че тялото му отлетя назад и той се просна по гръб. Помещението заплува пред очите му, но все пак усети, че измъкват портфейла от задния джоб на панталоните му. Долови приглушен смях, после силен ритник в корема го накара да се превие на две. Стана му студено, светлината изведнъж се стопи…
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 март 1996 г. 23:45 ч.
Първото нещо, което усети, беше някакъв звън в главата. Бавно отвори очи. Погледът му попадна върху напукания таван в кухнята. Запита се какво по дяволите търси на пода и направи опит да се изправи. Остра болка в челюстта го принуди да се отпусне по гръб. После бавно си даде сметка, че пронизителният звън идваше от прикрепения на стената телефон, а не от главата му.
Претърколи се по корем и от тази позиция успя да се изправи на колене. Никога не беше изпадал в нокаут и сега се учуди на огромната слабост, която го бе обзела. Колебливо опипа брадичката си и с облекчение установи, че счупени кости няма. По същия начин провери и корема си. Болката не можеше да се сравнява с тази в челюстта, следователно там също липсваха вътрешни увреждания.
Телефонът продължаваше да звъни. Събра сили, вдигна ръка над главата си и успя да докопа слушалката. После седна на пода и опря гръб на кухненския шкаф.
— О, извинявай — промълви Терез в момента, в който чу гласа му. — Не биваше да ти звъня толкова късно…
— Колко е часът? — попита Джак.
— Почти дванадесет. Още сме в студиото и както винаги забравяме, че по това време нормалните хора спят… Исках да те попитам нещо във връзка със стерилизирането, но ще го отложим за утре. Извинявай, че те събудих…
— Всъщност не спях, а бях в безсъзнание — промърмори Джак. — Току-що се свестих на пода в кухнята…
— Това някаква шега ли е? — колебливо попита Терез.
— Де да беше… Заварих вратата на апартамента си разбита, но за зла участ крадците още бяха тук… Очевидно са ме пребили.
— Добре ли си? — разтревожено попита Терез.
— Май да — промърмори Джак. — Но имам чувството, че ми е счупен един зъб…
— И си бил в безсъзнание, така ли?
— Страхувам се, че е така. Все още се чувствам слаб…
— Слушай, искам да се обадиш в полицията, при това веднага! Аз тръгвам към теб!
— Чакай, чакай… Първо, полицията няма да направи нищо… Бяха четирима бандити, такива като тях има хиляди в този град…
— Не ми обяснявай, а позвъни в полицията! — прекъсна го с нетърпящ възражение тон тя. — След петнадесет минути съм при теб!
— Терез, този квартал е опасен — настоятелно промълви той. — Аз съм добре, няма смисъл да идваш! …
— Не искам повече приказки! — отсече младата жена. — Повикай полицията, аз тръгвам!
Слушалката онемя.
Джак поклати глава, но все пак набра 911. Обясни какво е станало, после отговори отрицателно на въпроса дали в момента се намира в опасност. Телефонистката го увери, че патрулът ще пристигне по най- бързия начин и прекъсна връзката.
Изправи се на все още омекналите си крака и бавно се насочи към дневната. В коридора очите му механично потърсиха колелото, но после си спомни, че бандитите бяха проявили желание да го вземат. Влезе в банята и оголи зъбите си срещу огледалото. Опипването с език излезе вярно — от левия преден резец липсваше малко парченце. Явно под кожената ръкавица на оня тип Туин е имало бокс…
За негова изненада полицията се появи само след десет минути. Бяха двама — чернокож на име Дейвид Джеферсън и латиноамериканец, представил се като Хуан Санчес. Изслушаха любезно патилата му, направиха протокол за липсващите вещи, включително планинския велосипед, след което му предложиха да отиде в участъка, за да разгледа албума със снимки на по-известните бандити в квартала.
Но Джак твърдо отказа. От Уорън знаеше, че бандите не се страхуват от полицията, която едва ли би могла да му осигури надеждна защита. По тази причина реши да не им казва всичко, но все пак беше доволен, защото изпълни молбата на Терез…
— Извинете за въпроса, докторе — обърна се на прага Дейвид Джеферсън. — Но защо живеете в подобен квартал? Белята ли си търсите?
— И аз си задавам същия въпрос — рече с въздишка Джак.
Притвори разбитата врата след полицаите и се облегна на рамката. Гледката на опустошеното жилище го накара да затвори очи. Щяха да са му нужни много усилия да го приведе в относителен ред, но сега просто нямаше сили за подобно начинание.
После някой почука и гърбът му усети вибрациите на тънките дъски. Беше Терез.
— Слава Богу, че си ти — промърмори тя, докато го заобикаляше. — Предупреждението ти за квартала се оказа вярно. Дори изкачването на тези стълби ме накара да примирам от страх. Положително щях да започна да крещя, ако някой друг беше отворил тази врата…
— Нали ти казах? — промърмори Джак.
— Я дай да те огледам — тръсна глава тя. — Къде е най-светло?
— Откъде да знам — сви рамене той. — Може би в банята… Терез го помъкна към банята и се зае с огледа.
