— Точно това, което чуваш. И след като не е естествено, значи е умишлено. Някой умишлено разпространява заразата.
— Вярно ли е това? — слисано попита Терез, обръщайки се към Джак.
— Мина ми през главата — неохотно кимна той. — Просто защото нямам научно обяснение за развитието на нещата в тази болница…
— Но това е абсурд! Кой би могъл да прави подобни неща?
— Някой луд — промърмори Колийн.
— Съмнявам се — поклати глава Джак. — Нещата се развиват твърде професионално. Освен това обработката на тези микроби е изключително опасна. Една от последните жертви е болнична лаборантка…
— Може би някой от вътрешните хора е превъртял — подхвърли Чет. — Някой, който има достатъчно професионални умения и е достатъчно луд…
— Това ми се струва по-вероятно — кимна Джак. — Завеждащият лабораторията например е недоволен от управата, сам ми призна това… Принудили са го да съкрати двадесет процента от хората си.
— Господи! — зяпна Колийн. — Нима допускаш, че може да е той?
— Фактически не — поклати глава Джак. — Твърде много неща биха го издали. По принцип завеждащият лабораторията ще бъде първият, когото биха заподозрели… В момента иска да се защити, но това съвсем не означава, че е глупак. Според мен ако заразата се разпространява умишлено, причините за това трябва да се търсят в много по-широки мащаби…
— Какви например? — внимателно го погледна Терез. — Струва ми се, че навлизаме в дълбоки води…
— Може би — кимна Джак. — Но не трябва да забравяме, че „АмериКеър“ е безспорен лидер в този бранш. Случайно съм запознат с тяхната философия и мога да ви уверя, че тези хора не се спират пред нищо…
— Намекваш, че биха могли да разпространяват зарази в собствената си болница? — погледна го с недоверие Терез. — Това ми се струва пълна лудост!
— Разсъждавам на глас, нищо повече — поклати глава Джак.
— Нека допуснем, че става въпрос за умишлена зараза, след което да потърсим общото при всички начални инциденти… Първият случай е диабетик на име Нодълман. Вторият — Сюзън Хард, която има хронично заболяване на гръбначния стълб. И накрая Лагенторп, който страда от хронична астма…
— Виждам накъде биеш — промърмори Чет. — Всички начални случаи са здравно осигурени пациенти с тежки хронични заболявания, чието лечение изисква много време и много пари… Компанията би желала да се освободи от големите разходи по тях…
— Хайде стига! — извика Терез. — Това звучи отвратително! Нищо чудно, че няма доктор, който да е свестен бизнесмен! „АмериКеър“ никога не би рискувала имидж и репутация, само за да се освободи от няколко проблемни пациенти! От практическа гледна точка това просто няма смисъл, разбирате ли?
— Сигурно си права — въздъхна Джак. — Ако зад всичко това действително стои „АмериКеър“, те положително щяха да го свършат далеч по-експедитивно. Лично аз съм дълбоко обезпокоен от безспорното присъствие на бацилоносители. А това означава, че ако наистина става въпрос за умишлена зараза, човекът зад нея иска не отстраняването на определени пациенти, а истинска епидемия с непредвидими мащаби!
— Това ми звучи още по-налудничаво! — отсече Терез.
— Съгласен съм — кимна Джак. — Но неволно ни връща към идеята за участието на психопат…
— Добре, да допуснем, че всичко това е работа на психопат — обади се Колийн. — Защо тогава все още не е избухнала епидемия?
— По няколко причини — отвърна Джак. — Първо, и трите начални случая бяха диагностицирани сравнително бързо. Второ, управата на „Дженерал“ прие нещата сериозно и взема спешни мерки за локализиране и елиминиране на заразата. Трето, вирусите или микроорганизмите, причиняващи съответните заболявания, са подбрани зле както по отношение на мястото за евентуалната епидемия, така и на метеорологичния сезон. Един трезвомислещ човек едва ли би допуснал, че може да предизвика епидемия в Ню Йорк, при това през март…
— Би ли обяснил мисълта си по-подробно? — помоли го Колийн.
— Чумата, туларемията и планинската треска действително могат да се пренасят от аеробни агенти, тоест — по въздушен път. Основен техен преносител обаче е артроподният вектор, или, казано с други думи — няколко различни вида паякообразни и доста специфични микроорганизми, които не се срещат по това време на годината, още по-малко пък в болнично заведение.
Терез се извърна към Чет и рязко попита:
— А ти какво мислиш за всичко това?
— Аз ли? — смутено се усмихна младият патолог. — Честно казано, не зная какво да мисля…
— Хайде, не се опитвай да защищаваш приятеля си! — моментално отгатна намеренията му Терез. — Кажи какво е вътрешното ти чувство!
— Добре — кимна Чет. — В град като Ню Йорк се срещат всякакви заразни болести и по тази причина съм склонен да отхвърля подозренията в умисъл. Признавам, че подобни подозрения ми звучат твърде параноично. Освен това зная, че Джак ненавижда „АмериКеър“…
— Вярно ли е това? — извъртя се на токчета Терез.
— Мразя ги — промърмори Джак.
— Защо?
— По лични причини, които не желая да споделям.
— Е, хубаво — въздъхна Терез и сложи ръка върху купчината скици. — Какво мислите за всичко това, въпреки ненавистта на доктор Степълтън към рекламите в областта на здравеопазването?
— Вече ти казах своето мнение — усмихна се Чет. — Намирам ги за много добри!
— Предполагам, че ще имат успех — неохотно добави Джак.
— Имате ли някакви предложения, които засягат превантивната дейност в областта на болничните инфекции и които бихме могли да използваме?
— Може би трябва да включите клип, който да показва процеса на стерилизация на инструменти и оборудване — подхвърли Джак. — Различните болници прибягват до различни техники. Най-разпространена е техниката на Робърт Кох — една доста колоритна личност…
Терез прилежно си записа предложението и вдигна глава:
— Друго?
— Страхувам се, че съм доста далеч от тези неща — призна Чет. — Но ако отскочим до „Тържището“ за по едно питие, положително ще измислим нещо…
Дамите категорично отказаха. И двете искаха да работят до късно, тъй като в понеделник трябваше да представят оформените си идеи на главния изпълнителен директор.
— Тогава утре? — попита с надежда Чет.
— Ще видим — неопределено отвърна Терез.
Пет минути по-късно двамата патолози вече крачеха към асансьорите.
— Тези бачкат като луди! — отбеляза Чет.
— Да, бива си ги — кимна Джак.
— Ще изпием ли по бира?
— Мисля да се прибера и да поиграя баскетбол — отвърна Джак. — Имам нужда от малко раздвижване…
— Баскетбол в този час? — учуди се Чет.
— В петък вечер стават най-хубавите мачове…
Разделиха се пред входа на „Уилоу и Хийт“. Чет скочи в първото свободно такси, а Джак се зае със сложните ключалки на колелото си. Натисна педалите на север по Медисън, зави по Пето авеню и се насочи към Сентрал Парк.
Този път караше бавно, умът му непрекъснато се връщаше към разговора в рекламната агенция. За пръв път изказа съмненията си гласно и в резултат се чувстваше някак изнервен и притеснен.
Чет може би е прав като казва, че става въпрос за някаква параноя. Откакто „АмериКеър“ глътна частната му практика, Джак имаше чувството, че навсякъде го дебне смъртта. Лишила го от семейство, тя
