— Явно си се държал прилично, тъй като все още никой от управата не е звънял за теб! — ухили се приятелят му.
— Бях добро момче — похвали се Джак, после се поправи: — Е, почти добро момче… Там буквално са се побъркали, защото са на прага на епидемията. Не знам дали ще ми повярваш, но този път ги заплашва планинска треска!
— Не може да бъде! — стреснато го погледна Чет.
— И аз мислех така — кимна Джак, после му разказа за срещата си с началника на лабораторията.
— Предполагам, че този път се е вслушал в думите ти — подхвърли Чет.
— Беше едва на фазата на справедливото възмущение, когато му съобщиха за нови три случая и той напълно забрави за мен — уточни Джак.
— Учудвам се, че не са те изхвърлили — промърмори Чет. — И два пъти повече се учудвам какво те кара да се вреш между шамарите…
— Има нещо гнило в Дания, сигурен съм — усмихна се Джак. — Но стига сме говорили за моите проблеми. Я кажи какво става с твоя случай…
— Доскоро бях убеден, че огнестрелните рани са любимите ми случаи — горчиво се усмихна Чет. — Но този предизвика истинска буря. Пет куршума, всичките изстреляни в гърба!
— Значи полицията ще си има главоболия — заключи Джак.
— Аз също — кимна Чет. — Между другото, преди малко се обади Колийн… Иска да отскочим до тяхното студио довечера след работа. Сега се дръж да не паднеш: двете с Терез много държат да чуят мнението ни относно някакви реклами! Нещо да кажеш?
— Ти върви — отвърна Джак. — А аз трябва да напиша един куп заключения. Толкова съм закъснял, че вече започвам да се плаша!
— Но те искат да отидем и двамата — възрази Чет. — Колийн специално го подчерта. Много държат на твоето присъствие, тъй като именно ти си им дал основната идея… Хайде, ела! Ще се позабавляваме… Сигурно ще ни покажат цял куп скечове на телевизионни реклами!
— Това ли е представата ти за забавление? — начумерено го изгледа Джак.
— Добре де, имам и друг мотив — предаде се Чет. — Харесва ми да съм в компанията на Колийн. Но те искат и двама ни, затова трябва да ми помогнеш…
— Добре — кимна Джак. — Но проклет да съм, ако разбирам защо съм ти притрябвал чак толкова…
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък 22 март 1996 г. 9:00 часа
Джак настоя да работи до късно, а Чет му донесе китайска храна. Но веднъж започнал, спиране нямаше. Около осем и половина звънна Колийн, разтревожена от закъснението. Наложи се Чет да го смушка в ребрата, за да го принуди да вдигне глава от микроскопа и да остави писалката.
След това възникна вечният проблем с велосипеда. След доста разгорещени спорове стигнаха до решението Чет да вземе такси, а Джак да върти педалите — както обикновено. Стигнаха пред входа на „Уилоу и Хийт“ почти едновременно.
Отвори им нощният пазач, който ги накара да се разпишат в някаква книга. После се натовариха в кабината на единствения действащ асансьор и Джак натисна копчето за единадесетия етаж.
— Ама ти наистина си бил тук! — учуди се Чет.
— Нали ти казах?
— Мислех, че ме будалкаш…
Вратите се плъзнаха встрани и Чет млъкна. Очите му се разшириха от изненада, съвсем като очите на Джак предишната вечер. Работата в студиото кипеше с пълна пара, сякаш не беше девет вечерта, а съвсем нормално работно време.
Стояха и гледаха оживлението, никой не им обръщаше внимание.
— Добро посрещане — отбеляза Джак.
— Може би някой трябва да им каже, че работното време е свършило — озадачено промърмори Чет.
Джак надникна в офиса на Колийн. Осветлението беше включено, но вътре нямаше никой. Точно срещу отворената врата видя Алис, приведена над чертожната дъска.
— Извинете… — промърмори той. Беше му неудобно да прекъсва работата й, но тя изобщо не вдигна глава. — Хей, здравейте…
Момичето най-сетне се изправи и го погледна, в очите му се появи смущение.
— Моля да ме извините! — грабна някакъв парцал да се избърше и протегна ръка: — Добре дошли… Наредено ми е да ви посрещна и да ви заведа в арената…
— Охо — промърмори полугласно Чет. — Нещата тръгват зле. Очевидно ни вземат за презрени християни…
— На нашата арена жертваме творци, а не християни — засмя се Алис.
Терез и Колийн ги поздравиха с въздушни целувки, които явно бяха на мода между тези стени. Леко докосване по бузата и мляскащ звук, от които Джак изпита леко неудобство.
После преминаха върху същността на работата. Терез ги накара да седнат зад масата, а Колийн започна да им показва различните скици, придружени с кратък обяснителен коментар.
И на двамата им беше интересно. Особено им харесаха хумористичните скечове, според които Оливър Уендъл Холмс и Джоузеф Листър провеждат инспекция в една от болниците на „Нешънъл Хелт“, по време на която са особено строги по отношение на измиването на ръцете. В края на всеки скеч тези известни личности от историята на медицината споделят задоволството си от нивото на хигиената в „тази“ болница в сравнение с „другата“…
— Това е в общи линии — рече най-сетне Терез и отмести триножника. — Какво ще кажете?
— Добри са и вероятно ще имат ефект — рече Джак. — Но едва ли си струват парите, които ще хвърлите за тях…
— Но те се отнасят именно до качеството на медицинското обслужване! — възрази Терез.
— Косвено — рече Джак. — Абонатите на „Нешънъл Хелт“ ще бъдат далеч по-доволни, ако милионите за тези клипове бъдат използвани за реалното им медицинско обслужване…
— Аз пък ги харесвам — заяви Чет. — Свежи са, бликат от чувство за хумор. Направо са чудесни!
— Предполагам, че под „другата“ болница имате предвид конкуренцията — промърмори Джак.
— Естествено — кимна Терез. — Но би било проява на лош вкус, ако назовем „Дженерал“ по име, особено в настоящия момент.
— Техните проблеми се задълбочават — информира я Джак.
— Имат нов случай на острозаразна болест. Трети в рамките на три дни…
— Това е ужасно! — възкликна младата жена. — Надявам се, че този път нещата ще стигнат до медиите! Или пак греша?
— Не знам защо продължаваш да повдигаш този въпрос! — остро отвърна Джак. — Такива неща не могат да останат тайна!
— Могат и още как! — разгорещено рече Терез. — Особено ако „АмериКеър“ продължава сегашната си практика!
— Хей, пак ли се захапахте? — изгледа ги разтревожено Чет.
— Това е спор с продължение — поясни Терез. — Аз просто не мога да приема, че в качеството си на обществен служител Джак не желае да информира медиите, а оттам и обществеността, за наличието на тези ужасни болести!
— Вече ти обясних, че това не влиза в служебните ми задължения и моите шефове не пропускат да ми го напомнят! — остро отвърна Джак.
— Таймаут! — извика Чет и вдигна ръце. — Терез, тук Джак е напълно прав. Ние не можем да влизаме в пряк контакт с медиите. Това е работа на нашето ръководство, което си има цял отдел за обществени контакти. Въпреки това нашият приятел тук действа доста безцеремонно: днес например отново отскочи до „Дженерал“ и им заяви право в очите, че подобни огнища на зарази са нещо неестествено за болница от техния ранг!
— Какво значи неестествено? — вдигна вежди Терез.
