успешно разбиваше и последните остатъци от живота му, запълвайки ги с безнадеждна депресия. Срещите му със смъртта станаха ежедневие в момента, в който започна да работи по втората си специалност. А тя имаше грижата да му поднася и съответните изненади…
Пустият и мрачен парк усилваше чувството му на отчаяна самота. Там, където едва тази сутрин се беше възхищавал на красотата на природата, сега се издигаха призрачните скелети на лишените от листа дървета, грозни и страшни на фона на странно светлото небе. Дори панорамата на осветените като коледни елхи небостъргачи оттатък парка му се струваше някак зловеща…
Натисна педалите и полетя напред. Изпита странното чувство, че нещо ще се стовари върху гърба му всеки момент, но не смееше да погледне назад.
В далечината се появи уличен стълб. Задъхан, Джак насочи велосипеда си към яркия кръг светлина и рязко натисна спирачките. Задната гума поднесе и спря. Направи усилие да се извърне с лице към преследвача си. Но алеята зад гърба му беше пуста. Бавно си даде сметка, че заплахата е в главата му, а не в околната среда. Заплаха под формата на жестока депресия, която периодично го обземаше след трагедията със семейството му…
Гневно натисна педалите, ядосан на детинските си страхове. Не беше очаквал, че може да изпусне нервите си чак дотам. Тези зарази очевидно му се отразяваха зле. Лори май ще се окаже права в твърдението си, че е прекалено емоционален по отношение на своята работа…
Почувства се по-добре. След като се изправи лице в лице с вътрешните си страхове, изведнъж започна да обръща внимание и на външните. Всички го предупреждаваха да не пресича парка по тъмно, но той никога не им беше обръщал внимание. Но сега изведнъж си даде сметка, че поведението му е било лекомислено.
Не след дълго се добра до Сентрал Парк Уест и изскочи на улицата с видимо облекчение. Тъмното и доста страшничко уединение рязко се смени с обстановка, която наподобяваше автомобилно рали. Покрай него фучаха жълти таксита, някои на милиметри от крехката рамка на колелото. Градът отново беше оживял. Дори по тротоарите имаше хора, които спокойно се разхождаха…
Колкото по на север отиваше, толкова по-мрачна ставаше околността. Сградите отвъд Стотна улица станаха видимо по-паянтови и по-зле поддържани. Доста от тях изглеждаха напуснати. Боклукът по улицата видимо се увеличи, край преобърнатите кофи се боричкаха бездомни псета.
Зави наляво по 106-та и се насочи към дома си. Макар и познат, кварталът му се стори доста по-окаян от обикновено. Краткото прозрение по време на самотното пътешествие през парка сякаш бе отворило очите му за цялата запуснатост в тази част на града.
Спря до асфалтираната площадка за баскетбол и се хвана за мрежестата ограда без да сваля крака от педалите.
Тук цареше очакваното оживление. Луминисцентните лампи, за монтирането на които беше платил от собствения си джоб, хвърляха ярка светлина. Познаваше повечето от играчите, които се носеха по площадката. Тук беше и Уорън, безспорно най-надареното момче на квартала, който гневно подвикваше на съотборниците си. Според неписаните правила на тези срещи, загубилият отбор моментално се оттегля, отстъпвайки място на един от няколкото състава, които нетърпеливо очакваха реда си. Тук конкуренцията беше наистина жестока…
Минута по-късно Уорън заби последния кош и противниците му унило се оттеглиха. Организацията на следващия мач започна веднага. Уорън го забеляза край оградата и махна с ръка.
— Какво зяпаш, бе докторе? — подвикна той. — Няма ли да се поразкършиш?
Беше хубаво чернокожо момче с бръсната глава, тънки мустачки и изваяно тяло — като на онези статуи от гръцко време, които бяха подредени в музея „Метрополитън“. Джак се беше сближил с него бавно, в продължение на няколко месеца. Сега бяха нещо като приятели, но връзката им се изчерпваше единствено с общото увлечение по уличния баскетбол. Джак не знаеше нищо за Уорън, освен това, което знаеха всички — той беше най-добрият баскетболист на квартала и безспорен главатар на една от местните банди. И имаше основания да подозира, че едното е тясно свързано с другото.
— Имам подобни намерения — извика в отговор той. — Кой победи?
Включването в играта винаги беше деликатна работа. След като се премести да живее тук, Джак идваше на игрището в продължение на цял месец преди да го поканят да играе. След което трябваше да докаже какво може. Беше приет едва когато всички се увериха, че играе прилично и бележи достатъчно точки, за да не провали отбора си.
Нещата се промениха към по-добро когато плати за монтирането на осветлението и пребоядисването на дъските. Но с малко. Освен него, на площадката допускаха само още двама пришълци. В квартал като този белият цвят на кожата беше определен недостатък. Затова и всеки, белязан с този цвят, трябваше да се съобразява с правилата и да си знае мястото.
— Рон и Джейк — отвърна на въпроса му Уорън. — Но мога да те взема в моя отбор, защото Флаш трябва да се прибере у дома…
— Окей, идвам веднага — извика Джак и натисна педалите по посока на дома си.
Слезе от колелото и го качи на рамото си, после вдигна глава. Продължаваше да е настроен критично и беше принуден да признае, че фасадата изглежда доста зле. Фактически блокът беше в окаяно състояние. Последният остатък от някогашната му красота — малък гипсов фриз под покрива — беше заплашително надвиснал точно над входа. Прозорците на третия етаж бяха заковани с дъски.
Сградата беше тухлена, на шест етажа, с по два апартамента на всеки от тях. Джак живееше на четвъртия, а насрещният апартамент се обитаваше от Денис — неомъжено момиче на около деветнадесет с две невръстни деца.
Бутна с крак входната врата, която отдавна не се заключваше и пое нагоре по стълбите. Беше принуден да гледа в краката си, тъй като често се спъваше в изхвърлен на стъпалата боклук. На втория етаж както обикновено имаше скандал. Разнасяха се псувни, тресна счупено стъкло. Това се случваше всяка нощ…
Закрепил колелото на рамо, Джак бръкна в джоба си за ключовете, но после изведнъж установи, че те няма да му трябват. Вратата беше разбита.
Бутна я и предпазливо пристъпи в тъмното антре. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците в апартамент 2А и съскането на автомобилни гуми по уличното платно. Пусна колелото на пода и протегна ръка към електрическия ключ.
Дневната беше обърната наопъки. Там нямаше много мебели, но всичко беше разпорено, счупено или обърнато с краката нагоре. Малкото радио на бюрото беше изчезнало.
Вкара колелото вътре и го опря на стената. Свали сакото си, преметна го през кормилото и пристъпи към бюрото. Чекмеджетата бяха измъкнати, а съдържанието им — разпиляно на пода. Най-отгоре се виждаше албум със снимки. Джак се наведе да го вземе, от устата му излетя въздишка на облекчение. Снимките бяха непокътнати. Този албум беше единственото притежание, на което държеше.
Внимателно го постави на прозоречния перваз и се прехвърли в спалнята. И тук цареше същият безпорядък. Дрехите му бяха извадени от гардероба и разхвърляни по пода.
Състоянието на банята не се различаваше от това на останалите помещения. Съдържанието на шкафчето за лекарства беше изсипано направо във ваната.
Джак се насочи към кухнята и щракна електрическия ключ, очаквайки също да я завари наопъки. От устата му се откъсна изненадано възклицание.
— Започнахме да се чудим къде се бавиш — рече един едър негър, настанил се зад масата. Беше облечен в черно кожено облекло, включително ръкавици и черно таке на главата. — Бирата ти свърши и това ни прави нервни…
В помещението имаше още трима души, облечени по същия начин. Единият беше седнал на прозоречния перваз, а другите двама стояха вдясно, облегнати на кухненските шкафове. Върху масата лежеше истински боен арсенал, който включваше дори автомат.
Стреснат от присъствието на тези мъже в дома си, Джак само поклати глава. И преди го бяха ограбвали, но никой не беше оставал да си пие бирата.
— Защо не седнеш? — покани го големият негър.
Джак се поколеба. Вратата към хола беше отворена, може би ще успее да избяга преди тези бандити да хванат оръжието. Колебанието му продължи само секунда.
— Хайде, мърдай! — прогърмя онзи зад масата. — Пренеси си насам белия задник!
