— Кажи му да си върви, ще ти асистирам аз — предложи Джак.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Дай да се залавяме за работа…
Сал беше доволен, че го освобождават преждевременно, а двамата патолози започнаха и завършиха работата си в пълен синхрон. Приключиха за рекордно кратко време и се насочиха към изхода на залата.
— Какво ще кажеш да хапнем нещичко? — предложи Лори.
— Аз черпя…
— Приемам — рече Джак.
Освободиха се от скафандрите и всеки се насочи към своята съблекалня. Джак се преоблече във всекидневните си дрехи и излезе да чака в коридора.
Младата жена се появи само няколко минути по-късно.
— Не трябваше да… — започна тя, после изведнъж млъкна и втренчено го погледна: — Челюстта ти е подута!
— И това не е всичко — кимна Джак, отвори уста и й показа счупения си резец. — Виждаш ли?
— Има си хас — кимна Лори и сложи ръце на кръста си. В присвитите й очи се появи опасен блясък, който я накара изведнъж да заприлича на строга майка пред палавото си дете.
— От колелото ли падна? — пожела да узнае тя.
— Де да беше така — промърмори Джак, после й разказа за премеждията си. Пропусна единствено ролята на Терез. Изражението на младата жена се промени от престорен гняв в дълбоко недоумение.
— Това е изнудване! — обяви тя.
— Донякъде е така — кимна Джак. — Но хайде да говорим за друго, защото в противен случай ще изгубим удоволствието от лакомствата, които ни чакат…
Отидоха на втория етаж и направиха опит да изтръгнат максимума от автоматите, които продаваха закуски и напитки. Лори се сдоби с някакъв топъл бульон, докато Джак се задоволи със салата от риба-тон. Понесоха придобивките си към една от масичките и седнаха.
— Колкото повече мисля за това, толкова по-налудничаво ми се струва — призна с въздишка Лори. — В какво състояние е апартаментът ти?
— Малко разхвърлян — отвърна Джак. — Но няма кой знае каква разлика от състоянието му преди нападението… Лошото е, че ми взеха колелото…
— Според мен трябва да се преместиш! — отсече младата жена. — Да живееш в подобен квартал е истинска лудост!
— Разбиват ме едва за втори път — поклати глава Джак.
— Надявам се, че довечера не възнамеряваш да спиш там! — изгледа го тя.
— Няма — отвърна Джак. — Довечера съм зает, защото трябва да покажа града на група сестри от един католически манастир…
Лори се засмя, после рязко вдигна глава:
— Хей, довечера моите старци са ме канили на вечеря! Защо не дойдеш с мен? Ще прекараме добре, няма смисъл да висиш сам в потрошеното си жилище!
— Много мило от твоя страна — промълви. Джак. Отново се почувства трогнат. Две жени го бяха поканили да бъде с тях, при това в рамките на по-малко от двадесет и четири часа! Това съвсем не беше малко.
— Ще ми бъде много приятно — усмихна се Лори и очаквателно го погледна: — Какво ще кажеш?
— Предполагам знаеш, че не съм много за компания…
— Знам — кимна тя. — И нямам намерение да те превръщам в център на вниманието. Но не ми отговаряй веднага. Вечерята е чак в осем. Ако решиш да дойдеш, просто ми звънни половин час по- рано… — Надраска няколко цифри върху салфетката си и му я подаде: — Това е телефонният ми номер…
— Страхувам се, че хич ме няма по вечерите — колебливо промълви той.
— Сам ще решиш, аз вече съм те поканила — изправи се Лори. — А сега ще ме извиниш, но имам още две аутопсии…
Джак остана на масата, очите му бяха заковани в отдалечаващата се фигура на младата жена. Хареса я още от първия си работен ден, но мислеше за нея единствено като за талантлива колежка. Едва сега забеляза стройното тяло, изваяните черти на лицето, меката кожа и разкошната кестенява коса. Лори беше много хубава жена!
Тя се спря на прага, обърна се да му махне с ръка, после изчезна. Той остана на масата още известно време, после стана, разсеяно пристъпи към кошчето да изхвърли остатъците от храна и се отправи към кабинета си. В асансьора се запита какво става с него. Стабилизирането на психиката му беше отнело години, а сега, в рамките на броени часове, непроницаемата черупка, с която беше успял да обвие душата си, започна да се пропуква…
Седна зад бюрото, разтърка слепоочията си и направи опит да се концентрира. Даваше си сметка, че отново започва да се вълнува, а това състояние винаги го беше водило до необмислени решения…
Най-сетне се успокои и придърпа купчината папки към себе си. Миг по-късно вече беше забравил всичко, потънал в работа…
До четири следобед успя да отхвърли значителна по обем писмена работа. Решил, че това е достатъчно за днес, той напусна института и се насочи към спирката на метрото. Настани се на едно свободно място сред мрачните, сякаш зомбирани пътници, и започна да обмисля покупката на нов велосипед. Беше наясно, че никога няма да свикне с придвижването под земята, като някаква къртица…
Скоро се прибра. Изкачи се до четвъртия етаж като вземаше стъпалата по две наведнъж. Изобщо не се смути когато завари някакъв пияница да спи на площадката между етажите, а просто го прескочи и продължи нагоре. Трябваше му физическо натоварва1 е — единственият начин да се освободи от натрупаното напрежение. Колкото по-бързо се озове на игрището за баскетбол, толкова по-добре…
Пред вратата спря и се поколеба. Ключалката изглеждаше в състоянието, в което я беше оставил. Пъхна ключа си в нея, открехна вратата и предпазливо надникна. Всичко изглеждаше наред. Усетил появата на топка в стомаха си, той пристъпи навътре и се насочи към кухнята. Тя също беше празна.
Прехвърли се в спалнята и започна да събира екипа си — широки гащета, поло с висока яка и тънко яке без ръкави. Преоблече се за секунди, после пристегна косата си с широка ластична лента и грабна топката, която стоеше на обичайното си място до леглото.
Когато времето беше хубаво, най-добрите мачове ставаха точно в събота надвечер. На площадката се събираха двадесет-тридесет души, готови за игра. Днешният ден не правеше изключение. Сутринта беше преваляло, но сега по небето нямаше нито едно облаче. Насочил се към телената ограда, Джак преброи четиринадесет човека около площадката. Това означаваше, че вероятно ще изчака поне един-два мача, преди да получи шанс за участие.
Поздрави с кимане няколкото познати физиономии. Тукашната етикеция не допускаше проявата на емоции. Остана до страничната линия доста време, едва след това си позволи да попита кой печели. Оказа се Дейвид — едно от момчетата, които познаваше.
— Ти ли победи? — приближи се към него той.
— Аз — кимна Дейвид и направи серия от финтове без топка. Джак го познаваше достатъчно и знаеше, че хлапакът просто се фука и в никакъв случай не трябва да бъде имитиран.
— Събра ли пет човека? — зададе следващия си въпрос той.
Оказа се, че отборът на Дейвид е готов и това го принуди да повтори процедурата с капитана на следващия тим-победител. Това беше Плюнката — един тип, който бе получил прякора си вследствие не особено изтънчените си маниери. За късмет Плюнката беше събрал само четири човека и го прие, тъй като добре знаеше качествата му в стрелбата от далечно разстояние.
Осигурил си участие, Джак започна да загрява с топката на едно от резервните табла. Имаше леко главоболие, челюстта му пулсираше, но с това горе-долу се изчерпваха всички физически проблеми. С изненада установи, че се чувства отлично. Вероятно веднага след началото на мача щеше да има болки и в коремните мускули, но това изобщо не го притесняваше.
