— Никак не е трудно да усвоиш поведението на престъпник…
— Аз пък мисля, че всички ние тук сме ви задължени за настойчивостта — отвърна Кати. — И искам да ви се извиня от името на онези, които са изтълкували намеренията ви погрешно.
— Благодаря — усмихна се Джак.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос?
— Колко личен?
— Относно лицето ви — въздъхна състрадателно Кати. — Какво се е случило? При всички случаи е било доста болезнено…
— Изглежда зле, но всъщност не е нищо особено — отвърна Джак. — Обикновени последици от внезапното ми желание да потичам в парка след залез слънце…
Прекоси с бърза крачка административното крило и излезе във входното фоайе. Облекчението го обзе едва когато стъпи на тротоара и в очите му блеснаха бледите лъчи на пролетното слънце. За пръв път му се случваше да посети „Дженерал“ и да не бъде изпратен с вълна от протести.
Свърна вдясно и пое на изток. От предишните си посещения помнеше, че на две пресечки от болницата има голяма аптека. Влезе вътре да си купи римантидин, който му беше крайно необходим, тъй като възнамеряваше да посети Глория Хернандес.
Инстинктивно бръкна в джоба си за адреса на жената. Листчето беше на мястото си. Извади го и прочете написаното: 144 улица-запад, в началото на неговия квартал, но на около четиридесет пресечки от блока му.
Бутна вратата и влезе. Магазинът беше огромен, с изненадващо разнообразие от стоки — козметика, училищни материали, перилно-почистващи препарати, пощенски картички и дори автомобилна козметика… Всичко това беше разпределено по безброй метални лавици и магазинът приличаше не толкова на аптека, колкото на супермаркет.
Трябваха му пет минути, за да открие истинската аптека, която се оказа сгушена в дъното на помещението. С учудване огледа малкото гише и неволно се запита защо всъщност този огромен магазин се нарича аптека…
Наложи му се да изчака малка опашка. Когато най-сетне се изправи пред аптекаря, той поиска една празна бланка за рецепта и набързо я попълни.
Аптекарят беше облечен в старомодно бяло сако без яка. Най-горното му копче беше разкопчано. Присвил очи към драсканиците на Джак, той каза, че ще трябва да почака двадесетина минути.
— Защо толкова дълго? — изненадано го погледна Джак. — Единствената манипулация, която може да ви отнеме време, е преброяването на таблетките!
— Искате ли да изпълня рецептата ви или не? — ледено го изгледа онзи.
— Искам — въздъхна Джак. Явно не само докторите обичат да си придават важност пред пациентите, рече си той.
Обърна гръб на гишето и огледа магазина. Налагаше се да убие част от времето си. Тръгна напосоки и навлезе в пространството между два високи щанда. И изведнъж се озова в царството на презервативите…
Би Джей хареса просторния магазин в момента, в който Джак се отправи натам. Вътре имаше достатъчно тесни ниши и проходи, а на всичкото отгоре входът на метрото беше току срещу вратата. Метрото е най-доброто място за човек, който иска да изчезне…
Хвърли кратък поглед в двете посоки на улицата, бутна вратата и влезе. Очите му опипаха стъкления офис на управителя до вратата, после се отместиха встрани. От опит знаеше, че тук проблем не може да има. Един кратък откос в стъклата вероятно ще се окаже напълно достатъчен. Просто за да накара хората да легнат на земята, докато се измъкне.
Подмина касовите апарати и започна да оглежда проходите. Очите му търсеха високите фигури на Джак или Чадъра. Засече ли единия, значи и другият е наблизо… Откри ги в близост да щанд №7. Джак се беше изправил пред една от стъклените витрини, а Чадъра се моташе на два-три метра зад гърба му.
Би Джей се плъзна в съседния проход, към щанд №6. Ръката му изчезна под пуловера и улови назъбената ръкохватка на автоматичния „Тек“. Предпазителят тихо изщрака. Приближи се до мястото, където се пресичаха централните пътеки между щандовете, отстъпи вдясно и спря. Зае небрежна поза пред един щанд с тоалетна хартия „Баунти“ и хвърли поглед към дъното на пътеката.
Сърцето му ускори ритъма си. Джак беше на същото място, а Чадъра стоеше редом с него. Перфектно!
После някой го потупа по рамото и сърцето му пропусна един такт. Ръката му остана под пуловера.
— Мога ли да ви помогна? — попита някакъв плешив мъж.
Би Джей усети задушаващ гняв. Откъде се взе това копеле? Защо му попречи точно в най-решителния миг? Огледа любезно усмихнатото лице на продавача, питайки се дали да го срита в ташаците, или просто да не му обръща внимание. Избра второто, просто защото не искаше да пропусне благоприятния момент. Кога друг път ще хване Джак и Чадъра залепени един за друг?
Обърна гръб на плешивеца, измъкна автоматичния пистолет и се устреми напред. Една крачка го делеше от мястото, където щеше да има възможност за стрелба.
Плешивият служител се изненада от рязкото движение на Би Джей, очите му пропуснаха да видят пистолета. Ако го беше зърнал, той едва ли щеше да извика това „хей“, което излетя от устата му.
Джак се изнерви. След контакта с онзи намусен аптекар, магазинът все по-малко му харесваше. Приглушената музика и миризмата на евтина козметика само усилваха чувството му за дискомфорт. Не искаше да е тук.
Дочул подвикването на продавача, той рязко вдигна глава. Точно навреме, за да види изскочилият в средата на пътеката дебел афро-американец с автоматичен пистолет в ръце.
Реакцията му беше напълно рефлективна. Тялото му се стовари върху щанда с презервативите, а високия рафт до него го похлупи с оглушителен трясък.
Чадъра се просна на пода, измъквайки автоматичния си пистолет едновременно с трясъка, предизвикан от падането на Джак. Маневрата му беше колкото бърза, толкова и майсторска, издавайки дълги години служба в „Зелените барети“.
Пръв откри огън Би Джей. Но поради факта, че държеше тежкото оръжие само с една ръка, куршумите обсипаха стените, витрините и висящия таван. По-точен се оказа вторият му откос, който пръсна на парчета витрината с витамини, пред която миг по-рано стояха жертвите.
Чадъра отвърна на огъня. Откосът му попадна в голямата витрина към улицата.
Но Би Джей не беше вчерашен и се оттегли в момента, в който разбра, че елементът на изненада е окончателно изгубен. Приклекнал зад купчината тоалетна хартия „Баунти“, той направи светкавична преоценка на ситуацията.
В просторното помещение настъпи истинска лудница. Хората пронизително крещяха, най-силно от всички го правеше плешивецът, който бе потупал едрия негър по рамото. Всички хукнаха да се спасяват.
Джак бързо стана на крака. Ушите му механично регистрираха размяната на автоматични откоси, единственото му желание беше час по-скоро да се махне оттук.
Свил глава между раменете си, той хукна към аптекарския щанд. Зад него имаше врата с надпис „Само за служители“. Помещението зад нея се оказа малка трапезария. На масата имаше няколко отворени кутийки с безалкохолни напитки и пластмасови чинийки със сладкиши. Хора не се виждаха.
Убеден, че ще открие заден изход, Джак се втурна напред. Първата врата, която отвори, водеше към тоалетната, втората се оказа склад.
Зад гърба му екнаха нови откоси, разнесоха се викове.
Обзет от паника, той блъсна последната врата в дъното. За негово огромно облекчение се оказа, че тя води към задна алея, запълнена с кофи за боклук. Отвъд тях се мернаха бягащи хора, сред които се белееше сторомодното сако на аптекаря. Джак без колебание хукна след тях.
