ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г. 13:30 ч.
Лейтенант-детектив Лу Солдано насочи своето „шеви-каприз“ без отличителни знаци към паркинга на Патологическия институт. Спря зад служебната кола на доктор Харолд Бингъм, измъкна ключовете и ги предаде на пазача за евентуалното преместване. По принцип беше редовен посетител на моргата, но напоследък не беше се отбивал тук може би месец.
Качи се в асансьора и натисна бутона за петия етаж. Получи съобщението на Лори едва преди пет минути, докато пълзеше по задръстения от коли мост Куинсбъро, и веднага й позвъни. Един известен банкер беше застрелян в Куинс и разследването му отне целият предиобед.
Лори започна да разказва историята на някакъв свой колега-медицински следовател, но Лу я прекъсна с предложението да отскочи до Центъра, покрай който така и така щеше да мине. Тя веднага се съгласи и каза, че ще го чака в кабинета си.
Излезе от асансьора и тръгна по коридора. В главата му изплуваха забравени спомени. Преди време беше започнал да вярва, че двамата с Лори имат общо бъдеще, но нещо не се получи. Вероятно различията в произход и възпитание бяха прекалено много, рече си с въздишка Лу.
— Здрасти, Лор — подвикна той, зърнал главата на бившата си приятелка, приведена над бюрото. Тази жена става все по-хубава! — рече си той. Кестенявата й коса падаше над челото като в реклама за шампоан, а „Лор“ я нарече синът му в мига, в който я зърна. И прякорът си остана…
Лори скочи на крака и го прегърна.
— Изглеждаш страхотно! — рече тя.
— Чувствам се добре — сви рамене, сякаш да се оправдае Лу.
— Как са децата?
— Какви деца? — направи шеговита гримаса той. — В края на месеца дъщеря ми навършва шестнадесет и е луда по момчетата, което пък побърква мен…
Лори вдигна някакви списания от единствения свободен стол и го покани да седне.
— Радвам се да те видя — усмихна се насреща й Лу.
— Аз също — призна тя. — Не бива да се забравяме…
— Какъв е големият проблем, за който искаш да поговорим? — попита Лу, предпочитайки да насочи разговора към по-безболезнени теми.
— Не знам дали е голям — отвърна Лори, стана и затвори вратата. — Един от новите колеги-патолози иска да разговаря с теб, но неофициално. Бях му споменала, че сме приятели. За съжаление в момента не е тук. Потърсих го веднага след като се разбрахме да минеш, но никой не знае къде е…
— А ти имаш ли представа за какво става въпрос? — попита Лу.
— Само в общи линии — отвърна Лори. — Но се безпокоя за него…
— О — рече Лу и се облегна назад.
— Тази сутрин ме помоли да извърша две аутопсии — продължи патоложката. — На една двадесет и осемгодишна жена, застреляна у дома си снощи. Работила е като лаборант в микробиологията на „Дженерал“. Втората беше на 25-годишен афро-американец, застрелян в Сентрал Парк. Помоли ме да потърся всичко, което може да сочи някаква връзка между тях — косми, тъкани, кръв…
— И какво откри? — попита Лу.
— Няколко капчици кръв по сакото на мъжа, които съвпадат с кръвната група на жената — отвърна Лори. — Но този резултат е получен единствено от серологичната проба. Всичко зависи от ДНК-пробите, които все още не са готови. Иначе кръвната група е доста рядка — Б-отрицателна…
— А този твой колега даде ли някакви обяснения за подозренията си? — вдигна вежди Лу.
— Каза, че имал предчувствие, но това едва ли е всичко — сви рамене Лори. — Преди известно време го пребиха някакви гангстери… А тази сутрин изглеждаше така, сякаш пак са го поотупали, но той упорито отрича.
— Защо са го пребили?
— Било е предупреждение да не се мярка в болницата „Манхатън Дженерал“.
— Какви ги говориш? — сбърчи вежди Лу.
— Не знам подробности, но той наистина е раздразнил доста хора във въпросната болница, а също и тук… Доктор Бингъм почти го беше уволнил…
— С какво дразни хората?
— Подозира, че поредицата от различни инфекциозни заболявания в „Дженерал“ е умишлено предизвикана — отвърна Лори.
— Нещо като терористичен акт, така ли? — вдигна вежди Лу.
— Нещо такова…
— Това ми звучи познато — подхвърли детективът.
— Още помня какво изпитах преди пет години — кимна с въздишка Лори. — Куп смъртни случаи от свръхдоза наркотици, но никой не ми обърна внимание…
— А какво мислиш за теорията на приятеля си? — изгледа я продължително Лу. — Между другото, как се казва той?
— Джак Степълтън… Нямам определено мнение за теорията му, защото не разполагам с всички факти.
— Стига де, познаваме се — направи гримаса Лу. — Хайде, казвай си мнението!
— Според мен му се привиждат заговори, защото точно това желае — въздъхна младата жена. — От колегата му по стая знам, че има зъб на гиганта „АмериКеър“, който е собственик на „Дженерал“…
— Но това не обяснява нападението на бандитите, нито пък подозренията му относно смъртта на лаборантката — отбеляза детективът. — Как се казват жертвите?
— Елизабет Холдърнес и Реджиналд Уинтроп.
Лу записа имената в малко тефтерче с черни кожени корици.
— И в двата случая липсва кой знае какво усърдие от страна на криминолозите — добави Лори.
— Ти поне знаеш, че изпитваме остър недостиг от хора — въздъхна детективът. — Има ли мотив за убийството на жената?
— Обир.
— А изнасилване?
— Не.
— Мъжът?
— Бил е член на някаква банда. Застрелян в главата почти от упор…
— За съжаление подобни убийства стават всеки ден и ние нямаме нито сили, нито време за подробно разследване — въздъхна Лу. — Какво показаха аутопсиите?
— Нищо необичайно.
— А твоят приятел доктор Степълтън дава ли си сметка, че трябва да внимава с тези банди? Имам чувството, че се движи по ръба на бръснач…
— Не го познавам отблизо — поклати глава Лори. — Зная само, че не е нюйоркчанин, пристигнал е тук от Средния Запад.
— Май трябва да го запозная с реалностите на живота в големия град — подхвърли замислено Лу. — В противен случай като нищо ще го изпуснем…
— Не говори така! — стреснато го погледна Лори.
— Интересът ти към него май не е само професионален, а? — подхвърли детективът.
— Не искам да навлизаме в тази тема — твърдо отсече Лори. — Но отговорът ми е отрицателен…
— Не се ядосвай — вдигна ръце Лу. — Просто искам да знам на каква почва стоят нещата… — Стана от стола и добави: — Ще направя каквото мога, за да му помогна. От приказките ти е ясно, че човекът наистина има нужда от помощ…
— Благодаря ти, Лу — отново го прегърна Лори. — Ще му кажа да ти се обади…
Детективът напусна кабинета и взе асансьора за приземния етаж. Там се отби да види сержант Мърфи, който беше прехвърлен на щат към Съдебна медицина. Поговориха си известно време за бейзбол, после Лу седна на стола на сержанта, качи краката си върху бюрото и тихо подхвърли:
— Ще те питам нещо, Мърф… Какво ти е мнението за Джак Степълтън, един от новите доктори тук?
