Успял да се измъкне от аптеката, Джак тича четири пресечки без спиране. Когато най-сетне намали ход, до слуха му достигна протяжния вой на полицейски сирени. Надяваше се Чадъра да се е оправил по някакъв начин.
Започна да крачи, пулсът и дишането му бавно се върнаха в нормалните граници. Но тялото му продължаваше да трепери. Макар да продължи само секунди, инцидентът в магазина го разтърси не по- малко от онова, което беше станало в парка. Не можеше да приеме факта, че вече за втори път правеха опит да го премахнат.
Сирените се усилиха. Джак забави крачка и се запита дали не трябва да се върне при магазина и да помогне на евентуалните ранени. После в главата му изплува предупреждението на Уорън да не контактува с полицията. Младежът се оказа прав по отношение на охраната. Ако не беше Чадъра, Джак вече щеше да е безжизнен труп.
Прониза го силна тръпка. Доскоро изобщо не му пукаше дали ще живее или ще умре. Но сега, надникнал в очите на смъртта не един, а цели два пъти, той се чувстваше различно. Искаше да живее. Това желание беше в основата на въпросите, които бавно се оформиха в съзнанието му. Защо „Черните крале“ искат да го убият? Кой им плаща? Дали не си въобразяват, че той знае нещо, или поръчката за ликвидирането му е свързана единствено с подозренията му по отношение на заразите в „Манхатън Дженерал“?
Нямаше отговор на тези въпроси, но второто покушение сочеше ясно, че подозренията му са били основателни. Сега трябва да ги докаже и нищо повече…
Неусетно се озова пред някаква друга аптека — малка, но истинска. Бутна вратата и се насочи към щанда. Зад него стоеше собственикът, на ревера му имаше табелка, на която пишеше просто „Хърман“.
— Имате ли римантидин?
— Беше тук, когато надникнах за последен път — отвърна с усмивка Хърман. — Но се дава само с рецепта…
— Аз съм лекар, трябва ми само бланка — каза Джак.
— Мога ли да видя някакъв документ, моля?
Джак му показа лиценза си за практикуване в щата Ню Йорк.
— Какво количество желаете?
— Такова, което ще ми стигне поне за две седмици… Защо не отброите петдесет таблетки? По-добре да ми останат, отколкото да не достигнат, нали?
— Добре — кимна Хърман и се залови за работа.
— Колко време ще отнеме?
— Колкото да преброя петдесет хапчета — отвърна човекът.
— В предишната аптека ми казаха, че ще отнеме двадесет минути — подхвърли Джак.
— Някоя от онези големите, нали? — вдигна Глава Хърман.
Джак кимна.
— В подобни магазини изобщо не мислят за доброто обслужване — въздъхна аптекарят. — Но въпреки това именно те диктуват правилата на пазара и ни принуждават да се съобразяваме с тях. Това страшно ме дразни!
Джак отново кимна. Разбираше го напълно, а чувството му беше до болка познато.
Хърман заобиколи щанда и му подаде малко пластмасово шишенце в оранжеви таблетки.
— Лично за вас ли е? — попита той.
Джак кимна.
Хърман му изброи възможните странични ефекти и противопоказания. Дълбоко впечатлен от тази любезност, Джак плати и помоли за чаша вода. Аптекарят изчезна за миг, после се върна с малка картонена чашка в ръка.
Джак глътна едно хапче и тръгна към изхода.
— Пак заповядайте — обади се зад гърба му Хърман.
С лекарството в организма си вече можеше да посети Глория Хернандес от „Централизирано снабдяване“.
Махна на едно свободно такси и даде адреса. Шофьорът първоначално отказа да кара към Харлем, после позволи да бъде убеден.
Джак се отпусна на седалката. Колата пое по авеню Сейнт Никълъс, прекоси Сентрал Парк и се насочи на север. Кварталите с преобладаващо чернокожо население постепенно отстъпваха място на латиноамериканските. Дори пътните знаци бяха изписани на испански.
Не след дълго пристигнаха. Джак плати, слезе на оживения тротоар и вдигна глава към сградата, в която се готвеше да влезе. Преди време тя положително е била хубав и горд еднофамилен дом, но сега състоянието й беше близо до това, в което се намираше блокът на Джак.
Няколко души любопитно се обърнаха да го погледнат как изкачва каменното стълбище и влиза във входния вестибюл. В чернобялата мозайка на пода липсваха плочки.
Имената върху паянтовите пощенски кутии сочеха, че семейство Хернандес живее на третия етаж. Джак натисна звънеца на апартамента им, макар да беше почти сигурен, че не работи. След което побутна вътрешната врата и тя се отвори. Точно като в неговия блок, където ключалката беше отдавна разбита и нямаше кой да я поправи.
Изкачи се по стълбите до третия етаж и почука на вратата на Хернандес. Никой не отвори и той почука още веднъж, този път по-силно. Тъничък детски глас попита кой е, на което Джак отвърна, че е доктор и иска да говори с Глория.
След кратка приглушена дискусия оттатък, вратата се отвори. В процепа, ограничен от окачената верига, се появиха две лица. Горното принадлежеше на жена на средна възраст с изрусена коса и зачервени очи. Върху устните й личаха следи от отдавна изтрито червило.
Долното беше на девет-десетгодишно дете с неопределен пол. Косата му се спускаше до раменете — гарвановочерна и сресана назад.
— Госпожа Хернандес?
Джак показа картата си на медицински следовател и обясни, че идва от кабинета на Кати Макбейн в „Манхатън Дженерал“. Едва тогава госпожа Хернандес свали веригата и го покани да влезе.
Апартаментчето беше тясно и претрупано с мебели. По стените бяха окачени плакати на испански, с очевидното намерение да му придадат по-жизнерадостен вид. Глория се върна на дивана, където явно беше лежала при позвъняването на Джак. Придърпа едно одеало към врата си и потръпна от студ.
— Съжалявам, че ви заварвам болна — рече Джак.
— Чувствам се ужасно — призна на английски Глория, а той облекчено кимна с глава, защото испанския му беше меко казано ужасен.
— Не искам да ви отнемам време, но сигурно знаете, че напоследък доста хора от вашия отдел се разболяха сериозно…
— Но аз имам само грип, нали? — разшириха се очите на Глория.
— Разбира се — кимна успокоително Джак. — Заболяването ви няма нищо общо с инфекциите, които пипнаха Катрин Мюлер, Мария Лопес, Кармен Шавес и Аймъджин Филбъртсън.
— И слава Богу — прекръсти се Глория. — Мир на праха им…
— Страхувам се, че един пациент от ортопедията е пипнал същия грип като вас — продължи Джак. — Говори ли ви нещо името Кевин Карпентър, имала ли сте контакт с него?
— Не — поклати глава Глория. — Нали знаете, че работя в „Централизирано снабдяване“…
— Знам — кимна Джак. — Но там работеха и нещастните жени, чиито имена току-що споменах. При всеки от тези случаи имаше и по един пациент със същото заболяване. Трябва да има някаква връзка, нали? Надявам се с ваша помощ да я открия…
Глория объркано го погледна, после се извърна към детето, което нарече Хуан. То я засипа с поток от думи на испански, вероятно превеждайки това, което беше казал Джак.
Жената кимаше с глава и казваше „си“. После момчето млъкна, а тя се извърна към Джак и рече:
— Не!
— Какво „не“? — изненадано я погледна той.
— Няма връзка. Ние не се виждаме с пациентите.
— И никога не сте ходила в някое от болничните отделения?
