и салата от арукула в малко по-приятна обстановка?
— Чудесно. — Тя се засмя щастливо. — Ще се видим в апартамента. — След което се обърна и излезе.
Джак продължи да се взира във вратата още известно време, след като тя се беше затворила.
— Страхотно е, че ще се жените — наруши Мигел тишината.
— Благодаря. Не че е тайна, но не е и публично достояние. Надявам се да го имаш предвид, нали?
— Няма проблеми, д-р Степълтън. Но трябва да ви кажа от опит, че една женитба променя всичко.
— Колко си прав само — каза Джак. И той го знаеше добре от собствен опит.
1.
Бостън, Масачузетс
(осем месеца по-късно)
Понеделник, 5 юни 2006 г.
9:35 сутринта
— Всички да станат! — извика униформеният съдебен служител, когато излезе от кабинета на съдията. Държеше бял жезъл.
Непосредствено зад пристава се показа съдията, загърнат в надиплена черна тога. Беше едър афроамериканец с увиснала долна челюст, посивяла къдрава коса и мустаци. Тъмните му пронизващи очи обходиха залата, докато изкачваше двете стъпала със силни, уверени крачки. След като застана до стола си, той се обърна към залата — от дясната му страна стоеше американското знаме, а от лявата — това на щата Масачузетс, и двата пилона завършваха с орли. Известен с честността си и познаването на закона, както и с избухливия си нрав, той бе въплъщението на непоколебимата власт. Един ярък слънчев лъч — сякаш да подчертае внушителния му ръст — мина над ръба на транспарантите, дръпнати към металните конзоли, разделящи крилата на прозорците, и се плъзна по главата и раменете му. С гордата си осанка и този златист ореол той приличаше в момента на езически бог.
— Чуйте, чуйте, чуйте — прозвуча баритонът на служителя с бостънски акцент. — Всички, които имат да изложат нещо пред уважаемите съдии на Върховния съд със седалище Бостън и окръг Съфок, приближете се и ще бъдете чути. Бог да пази щата Масачузетс. Седнете.
Напомняща ефекта от завършването на националния химн на някое спортно събитие, командата на пристава предизвика шум и размяна на реплики, когато присъстващите в съдебна зала 314 започнаха да заемат местата си. Докато съдията местеше купчината от листи и каната с вода пред него, чиновникът, седящ на едно бюро точно под съдебната скамейка, извика:
— Наследниците на Пейшънс Станхоуп и други срещу д-р Крейг Бауман. Председателства почитаемият съдия Марвин Дейвидсън.
С подчертано преднамерено движение съдията отвори един калъф и извади от него чифт очила за четене без рамки, които позиционира ниско на носа си. След това огледа масата на пристава и произнесе:
— Моля адвокатите да се представят за протокола. — За разлика от пристава, той нямаше акцент и гласът му бе в басовия регистър.
— Антъни Фасано, Ваша чест — избърбори бързо адвокатът на ищеца с акцент не по-различен от този на пристава, докато заставаше в полуизправено положение. — Но повечето хора ме наричат Тони — и той посочи с ръка надясно. — Тук съм от името на ищеца, Джордан Станхоуп. — Ръката му направи жест надясно. — До мен е талантливата ми колежка госпожа Рене Релф. — Той се отпусна бързо на седалката си, сякаш се срамуваше да е в центъра на вниманието.
Очите на съдия Дейвидсън се преместиха настрани към масата на защитата.
— Рандолф Бингъм, Ваша чест — каза адвокатът на защитата. За разлика от адвоката на ищеца, той говореше бавно, натъртвайки всяка сричка с мелодичния си глас. — Представлявам д-р Крейг Бауман и ме придружава господин Марк Кавендиш.
— Предполагам, че вече сте готови да започнем — каза съдия Дейвидсън.
Тони само кимна одобрително, докато Рандолф отново стана.
— Има няколко молби за предварително прекратяване преди процеса.
Съдията погледна към Рандолф, за да му внуши, че не е искал или че няма да нужда да му се напомня за предварително прекратяване. След което погледна надолу и започна да прелиства документите пред себе си. Начинът, по който го правеше, показваше, че е ядосан, сякаш коментарът на Рандолф бе провокирал небезизвестното презрение, което изпитваше към адвокатите като цяло. Той прочисти гърлото си, преди да каже:
— Исканията за прекратяване се отхвърлят. Впечатлението на журито е, че никое от предложените доказателства или свидетелски показания не е нито толкова картинно, нито прекалено сложно за заседателите да го обмислят. Следователно всички молби за прекратяване се отхвърлят. — Той вдигна очи и погледна намръщено Рандолф, сякаш казвайки: „Примири се“, преди да се обърне към пристава: — Чака ни работа. — Беше известен и с това, че обича да придвижва нещата напред.
Сякаш по даден знак, сред редиците на наблюдателите се надигна ропот. Но разговорите не траяха дълго. Чиновникът бързо прочете шестнайсет имена от евентуалните заседатели и приставът отиде да ги доведе. След няколко минути шестнайсетте души влязоха и се заклеха да говорят истината. Събраните бяха видимо различни и разделени почти по равно мъже и жени. Имаше както бели, така и цветнокожи, а облеклото им варираше от строги бизнес-костюми до тениски и сандали, някои с опънати от страхопочитание лица, а други с нагли, безочливи физиономии. Групата зае местата в ложата на съдебните заседатели.
Съдия Дейвидсън направи кратко встъпление, за да благодари на присъстващите, че изпълняват дълга си и наблегна колко важно е вярното изложение на фактите. Описа набързо какъв е принципът на подбора, макар да знаеше, че вече са уведомени. След това започна да задава въпроси, за да определи подходящите, с надеждата да отсее измежду тях онези с евентуални предубеждения срещу ищеца или ответника. Целта беше, подчерта той, справедливо правосъдие.
— Правосъдие, глупости! — промърмори под нос Крейг Бауман. Той си пое дълбоко въздух и се размърда на стола си. Не беше предполагал колко напрегнат ще е. Вдигна свитите си в юмруци ръце и ги облегна върху масата, след което започна нервно да свива и опъва пръстите си. Беше облякъл един от най- консервативните си сиви костюми, бяла риза и вратовръзка — всичко избрано по съвет на адвоката му, Рандолф Бингъм, седящ от лявата му страна.
Пак по негов съвет се опитваше да държи изражението на лицето си неутрално, колкото и трудно да му беше в тази унизителна обстановка. Беше инструктиран да се държи с достойнство, почтително (каквото и да означаваше това) и скромно. Пазеше се да не прояви високомерие и гняв. Последното беше най- трудното, тъй като беше бесен на цялата тази ситуация. Адвокатът му го бе инструктирал също да ангажира съдебните заседатели, да ги гледа в очите, да ги възприема като познати и приятели. Той се присмя иронично на себе си, когато очите му обходиха бъдещите заседатели. Идеята, че тези хора са му равни, беше тъжна шега. Погледът му се спря върху приличаща на бездомница жена с руса, заплетена коса, която криеше бледото си като на елф лице. Беше облечена в огромен размер тениска, чиито ръкави бяха толкова дълги, че от тях се виждаха само пръстите й, когато вдигнеше ръце, за да оправи падналия пред лицето й кичур.
Крейг въздъхна. Последните осем месеца бяха истински ад. Когато му връчиха призовката миналата есен, беше предположил, че историята ще е нещо гадно, но беше най-лошото, което изобщо можеше да си представи. Първо бяха въпросите, които се ровеха във всяко кътче на живота му. Но колкото и лоши да бяха тъпите въпроси, показанията под клетва бяха най-лошото.
Навеждайки се напред, той погледна към масата на ищеца и видя Тони Фасано. Беше изпитвал антипатия към няколко души през живота си, но никога не беше мразил някого толкова много, колкото Тони Фасано. Дори начинът, по който този тип изглеждаше и се обличаше в модерните си сиви костюми, черни ризи, черни вратовръзки и тежки златни пръстени, само увеличаваше отвращението и ненавистта му. Според Крейг Тони Фасано, приличащ на долнопробен мафиотски дубльор, беше безвкусният стереотип на несправедливостта в наше време, от онези, които водят дела за обезщетения и правят пари от нечие
