нещастие, изстисквайки милиони от богати застрахователни компании. За негово възмущение Тони имаше дори уебсайт, в който се самовъзхваляваше именно с това, и фактът, че можеше да съсипе живота на един лекар не правеше никакво впечатление на света.
Очите му се преместиха върху аристократичния профил на Рандолф. Той имаше леко гърбав нос, не много различен от този на Тони, но цялостният ефект бе съвсем друг. Когато Тони те погледнеше изпод тъмните си рунтави вежди, носът му се насочваше надолу, покривайки жестоката, самодоволна усмивка, докато Рандолф леко повдигаше глава и правият му нос създаваше у околните впечатление за леко, едва доловимо превъзходство. Накратко, Рандолф бе олицетворението на аклиматизирания и сдържан бостънски брамин, докато Тони беше младият и темпераментен кавгаджия на спортната площадка. В началото Крейг бе доволен от сравнението, но сега, докато гледаше бъдещите съдебни заседатели, не можеше да не си даде сметка, че личността на Тони ще им бъде по-близка и ще въздейства по-силно. Тази мисъл увеличи още повече тревогата му.
Съществуваха много причини за тревога. Въпреки уверенията на Рандолф, процесът не вървеше добре. Заслужаваше си да се отбележи, че Масачузетският трибунал бе постановил след изслушването, че има достатъчно, добре обосновани показания за възможно престъпно нехайство, за да стигне случая до съд. Като резултат от това съдебно решение не бе нужно ищецът, Джордан Станхоуп, да плаща гаранция.
Денят, в който Крейг чу това, бе за него най-черният за цялото време преди делото и за първи път през живота си обмисляше идеята за самоубийство. Разбира се, Рандолф продължаваше да повтаря съвета, който бе дал на Крейг първоначално: да не приема поражението лично. А как да не приеме съдебното решение лично, след като беше изказано от съдия, адвокат и колега лекар? Не бяха някои неизкласили гимназисти, нито пък работници; тези хора бяха професионалисти и фактът, че вярваха, че той е извършил лекарска грешка, че е положил недостатъчно грижи, бе смъртна обида към чувството му за чест и почтеност. Той буквално бе посветил живота си на това да стане възможно най-добрият лекар и беше успял, както се доказваше от блестящите оценки в медицинското училище, от блестящия успех по време на стажа в една от най-желаните институции в страната и дори от поканата да започне работа на сегашното място, покана, отправена от един широко известен клиницист. И въпреки това тези професионалисти го бяха изкарали правонарушител. Цялата му представа за самоуважение бе подкопана и сега се намираше под нулата.
Случиха се и други събития, които сериозно бяха затъмнили хоризонта. В началото, още преди въпросите да бъдат попълнени, Рандолф усърдно го съветваше да направи усилие да се помири със съпругата си, Алексис, да се откаже от градския си апартамент и да се върне в семейната къща в Нютън. Адвокатът му бе изразил предположението, че сравнително новият му, задоволяващ личните му желания (както се бе изразил той) стил на живот, не би допаднал особено много на журито. Желаейки да се вслуша в опитните съвети, въпреки че изпадаше в подчинена позиция, Крейг ги бе последвал до последната буква. Беше доволен, че Алексис се съгласи да го приеме отново, въпреки, че спеше в стаята за гости и го беше подкрепила, за което свидетелстваше редовното й присъствие в секцията на наблюдателите. Крейг замислено се обърна и срещна очите й. Беше облечена неофициално, както се обличаше, когато отиваше на работа в „Мемориал Хоспитал“ в Бостън, където работеше като психолог — с бяла блуза и син вълнен пуловер. Крейг изобрази една крива усмивка и тя му отвърна със същата.
Вниманието му се пренесе за миг върху клетвите на съдебните заседатели, но бързо се върна към Алексис. Помисли си, че сигурно щеше да е непоносимо, ако тя бе избрала да се държи по начина, по който щеше да го направи той, ако ситуацията беше обратната. От сегашната си позиция Крейг можеше да види тъй нареченото си „пробуждане“ като незрял младежки опит да се покаже такъв, какъвто не е. Беше роден за лекар, призвание, което не се връзваше с живота на хората от хайлайфа. Всъщност, беше получил първия си лекарски екип от грижовната си майка още четиригодишен и си спомняше как се правеше на лекар пред нея и по-големия си брат с една преждевременно развита сериозност, която предвещаваше бъдещ лекарски талант. Въпреки че в колежа, а и дори през първата година в медицинското училище, чувстваше, че призванието му е предимно в медицинските изследвания, щеше да осъзнае по-късно, че е надарен за клинично диагностициране, което бе впечатлило шефовете му, а пък него бе накарало да се почувства невъобразимо горд. И когато накрая завърши медицина, знаеше, че ще работи като лекар с интереси в научните изследвания, а не обратното.
Макар Алексис и двете му по-малки дъщери — Меган, на единадесет и Кристина — на десет, поне привидно да му бяха простили, Трейси беше друго нещо. Петнадесетгодишна, точно в пубертета, тя открито и упорито продължаваше да му се сърди, че е изоставил семейството си за шест месеца. Може би във връзка с това имаше и някакъв нещастен бунтарски опит с употреба на дрога и дори изнасяне от къщи за една нощ. Алексис беше обезпокоена, но тъй като общуваше много с момичетата, бе сигурна, че Трейси скоро ще се прибере. Тя беше помолила Крейг да не се намесва, не че той можеше да направи нещо, интелектуално и емоционално погълнат от собствените си неприятности.
Съдия Дейвидсън стигна до други двама евентуални заседатели по делото. Единият беше открито враждебен към застрахователните компании и смяташе, че непрекъснато ограбват държавата: с други думи — „чао“. Другият имал братовчед, който посещавал предишния кабинет на Крейг и бил чувал, че Крейг е добър лекар. Някои бяха освободени от съветниците заради ангажименти, като например един добре облечен бизнесмен, както и млад афроамериканец в живописна хип-хоп премяна, след което пък привикаха от групата отвън други. Разпитването продължи.
Цупенето на Трейси бе засегнало Крейг, но то беше нищо в сравнение с проблемите, които имаше с Лиона. Като отхвърлена любовница тя бе станала отмъстителна, особено когато се оказа, че трябва да си търси друг апартамент. Лошото й отношение разваляше атмосферата в офиса и Крейг се чувстваше като между чука и наковалнята. Не можеше да си позволи да я уволни поради страх от обвинение в сексуална дискриминация и то в момент, когато го обвиняваха в професионална небрежност, така че се държеше с нея по възможно най-добрия начин. Защо не напуснеше по свое желание, той нямаше никаква представа, още повече, че се водеше открита война между нея и дуото Марлин и Дарлин. Всеки ден избухваше поредният скандал между тях, и двете заплашваха да напуснат. Но той не можеше да позволи това да се случи, тъй като се нуждаеше от тях повече от всеки друг път. Емоционално и физически изтощен от съдебния процес, той с върховни усилия на волята се опитваше да си върши работата. Не можеше да се концентрира и започна да гледа на всеки пациент като на потенциален обвинител. От деня, в който му връчиха призовката, страдаше от пристъпи на безпокойство, което изостряше проблемите на свръхчувствителната му храносмилателна система, причинявайки му киселини и разстройство. Като последица от всичко се появи и безсънието, което го принуди да взема приспивателни, които го караха да се чувства замаян на сутринта. Около него беше пълна каша. Единственото хубаво беше, че не качи килограмите, които беше свалил във фитнес залата, благодарение на липсата си на апетит. От друга страна лицето му отново стана подпухнало, с жълтеникав оттенък, подсилен от хлътналите очи и тъмните кръгове около тях. Стомахът отново го сви и той излезе до тоалетната.
Доколкото отвратителното поведение на Лиона в офиса целеше да усложнява живота му, то бе търсен от нея ефект върху съдебното дело. Първият намек за беда бе появата й в списъка със свидетели на Тони Фасано. Но докъде чак можеше да стигне стана ясно едва по време на показанията й, което беше болезнено за Крейг, тъй като бе принуден да види дълбочината на гнева й, когато го унижи, описвайки насмешливо липсата му на смелост.
Преди показанията Крейг беше признал пред Рандолф подробностите от връзката си с Лиона, така че адвокатът му знаеше какво да очаква и какви въпроси да зададе. Беше предупреден също така колко безотговорно словоохотлив е бил по отношение смъртта на пациентката си в нощта на връчването на призовката. Дали от злоба или просто имаше добра памет, Лиона беше съобщила всичко, казано от Крейг за Пейшънс Станхоуп, включително, че мрази тази жена, че я е наричал хипохондрична кучка и твърдението му, че смъртта й била истинско избавление за всички. След тези разкрития дори несекващият оптимизъм на Рандолф за крайния изход на делото се разклати. Когато двамата с Крейг напуснаха офиса на Фасано на втория етаж на „Хановър стрийт“ в северен Бостън, Рандолф беше по-неразговорлив и мрачен от обикновено.
— Тя няма да ми помогне по делото, нали? — беше попитал Крейг, като напразно се надяваше страховете му да не се сбъднат.
— Надявам се това да е единствената изненада, която имаш за мен — отвърна Рандолф. — Бъбривостта ти успя да усложни достатъчно нещата. Моля те, кажи ми, че не си говорил по подобен начин пред никого
