бъда именно лекар.
— Би могъл да се захванеш с научна работа. И без това клиничната медицина винаги е била в конфликт с тези ти интереси.
— Действително, това е идея. Но се страхувам да не изгубя желанието си да се занимавам с медицина изобщо.
— Значи тогава трябва да направиш всичко възможно да спечелим. Рандолф казва, че просто трябва да се стегнеш.
— Господи, до гуша ми дойде вече от този Рандолф! — оплака се Крейг, загледан в далечината. — Не го знам що за човек е. Като гледах изказването на Фасано тази сутрин, започвам да се чудя дали това е най- подходящият адвокат. Ще има да се надлъгват с журито, докато Фасано е вече направо техен човек.
— Щом е така, не може ли да поискаш друг адвокат от страна на застрахователя?
— Не знам, възможно е.
— При все това, въпросът е дали си заслужава?
— Кой знае — замислено рече Крейг, — кой, кой знае…
— Добре тогава, да видим какво ни остава. Нека изслушаме първо пледоарията на Рандолф, а пък сега първо да помислим как да пооправим вида ти.
— Лесно е да се каже. Имаш ли идеи?
— Естествено, само „стегни се“ не става за съвет, но защо не се съсредоточиш върху невинността си? Я се замисли за малко. Ясно е колко сериозно е било състоянието на Пейшънс Станхоуп; направил си всичко, което е по силите ти. Дори си се качил в линейката, за да помогнеш, ако сърцето й спре. Боже, Крейг, съсредоточи се върху това и върху твоята всеотдайност към медицината, и ги предай на околните! Какво повече би могло да се иска от теб? Какво ще кажеш?
Крейг се усмихна неуверено пред ненадейния ентусиазъм на Алексис.
— Чакай, чакай малко. Значи да се съсредоточа върху собствената си невинност и да предам това чувство на журито?
— Чу какво каза Рандолф, а той има голям опит в това и е убеден, че съдебните заседатели усещат нагласата на подсъдимия. Защо не се опиташ да им я предадеш, в никой случай не може да ти навреди.
Крейг въздъхна. Не беше уверен, но нямаше сили да се бори с ентусиазма на Алексис.
— Добре де, добре, ще опитам.
— Така. И още нещо: използвай лекарската си способност за концентрация. Виждала съм те как го правиш многократно. Докато мислиш какъв добър лекар си и как си дал всичко от себе си, за да помогнеш на Пейшънс Станхоуп, не мисли за нищо друго.
Крейг само кимна и сведе очи.
— Не си убеден, така ли?
Той поклати глава. Загледан в ъгловатата, постмодерна сграда на кметството, издигаща се над площада като замък на кръстоносец, той мислеше как нейната унила масивност сякаш въплъщава бюрократичната грамада, която го притиска. Отне му известно усилие да откъсне поглед от нея и да погледне жена си отново.
— Най-лошото в цялата работа е, че се чувствам толкова безпомощен. И тотално зависим от някакъв адвокат, служебно назначен от застрахователя. Всеки друг път съм се измъквал с допълнителни усилия, а сега сякаш колкото повече усилия полагам, толкова повече затъвам.
— Да се съсредоточиш на невинността си също иска усилие. Концентрацията — също. — Алексис си помисли колко парадоксално е, че Крейг сега се оплакваше точно както пациент — от лекар.
Крейг кимна.
— Нямам нищо против да опитам. Значи да вляза в контакт с журито. Но да имаше нещо по-осезаемо, по-видимо за опитване.
— Мислех си и за още нещо.
— Така ли? Какво?
— Дали да не се обадя на брат ми Джак да дойде от Ню Йорк за помощ.
— Да бе, ще помогне, как не — рече Крейг саркастично. — Изобщо няма да дойде. Вие никога не сте били близки, и освен това, никога не е можел да ме понася.
— Разбираемо е да му е трудно да общува с нас и трите ни дъщери, при положение, че е загубил и двете си деца. Сигурно е твърде болезнено за него.
— Възможно е, но това не обяснява неприязънта му към мен.
— Защо говориш така? Казвал ли ти е някога нещо обидно?
Крейг се загледа в Алексис. Сам се бе вкарал в ъгъла и сега не можеше да измисли какво да каже. Действително, Джак Степълтън никога не бе казвал нещо обидно, просто Крейг имаше чувството, че не му допада.
— Жалко, че смяташ така. В действителност той се възхищава от теб и дори изрично ми го е казвал.
— Възможно ли е? — изуми се Крейг, убеден тъкмо в обратното.
— Да, Джак ми е казвал, че ти си бил тъкмо от този тип студенти-медици, които той е отбягвал. Които винаги знаят всичко, четат учебника от кора до кора и могат да цитират наизуст цели пасажи от последния брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъв Медисин“. Наистина, това уважение породило и известна неприязън, но тя е била всъщност насочена към самия него, като укор, че той не е могъл да се посвети на науката с такова себеотрицание.
— Твърде ласкателно. Нямах си представа! Но не знам дали чувствата му не са се изменили след кризата, която преживях. И дори да дойде, с какво би могъл да помогне? Да му поплача на жилетката? Ами че от това бих се почувствал още по-зле, ако това изобщо е възможно.
— След като стана съдебен медик, Джак придоби доста голям съдебен опит. Пътува из цялата страна като експертен свидетел за главния офис в Ню Йорк и твърди, че много му харесва. Струва ми се доста изобретателен, макар и откъм отрицателната страна, защото е малко нещо развейпрах. Но както си се отчаял, може би с непринудената си изобретателност ще те ободри?
— Честна дума, не проумявам как.
— Аз също, всъщност затова и не го предложих по-рано.
— Е добре, в края на краищата той е твой брат. Реши сама.
— Ще помисля — погледна тя часовника си. — Нямаме много време. Сигурен ли си, че не искаш да хапнеш нещо?
— Всъщност, откак излязохме от съда, стомахът ме свива от глад. Май ще взема набързо един сандвич.
След като станаха, Крейг прегърна жена си и я задържа в обятията си. Не очакваше такава ненадейна подкрепа след възмутителното си поведение преди делото. Но тя беше права, че той има дарба да отделя и класифицира. Беше успял напълно да раздели служебния живот и семейството си, докато службата го овладее напълно. Дано след всичко това съдбата му оставеше шанс да си възвърне загубеното равновесие.
4.
Бостън, Масачузетс
Понеделник, 5 юни 2006 г.
1:30 след обед
— Всички да станат! — провъзгласи съдебният пристав.
Съдия Мартин Дейвидсън стремително излезе от кабинета си, размахвайки полите на черната си тога, точно в секундата, когато стрелката на стенния часовник достигна цифрата дванадесет.
Слънцето се бе преместило и няколко щори на огромните прозорци, издигнати над двуметровата ламперия, бяха вдигнати. Открила се бе гледка към част от градския пейзаж и късче синьо небе.
— Седнете! — извика разпоредителят, след като съдията зае мястото си.
— Надявам се всички да сте хапнали — обърна се съдията към журито, което посрещна забележката с
