вечер?
— Извинявай, че се разприказвах — бързо вметна Алексис, — но трябва да те помоля за доста голяма услуга.
— Да? — въпросително произнесе Джак.
— Не можеш ли да дойдеш при нас да помогнеш?
— Да помогна? С какво именно? — засмя се Джак.
— Казвал си ми колко често свидетелстваш при съдебни дела. С целия този опит би могъл да ни окажеш безценна помощ. Адвокатът, назначен от застрахователя, е опитен и изглежда компетентен, но не може да осъществи контакт с журито. Говорихме с Крейг дали не си струва да вземем друг защитник, но така и не можем да преценим. И двамата сме отчаяни и изпаднали в песимизъм.
— Повечето пъти съм свидетелствал в криминални дела, но не и в граждански.
— Не смятам, че това има значение.
— Имай предвид, че в единствения случай за лекарска небрежност, когато съм свидетелствал, давах показания в полза на ищеца.
— Според мен това няма особено значение. С твоя опит и доказано нестандартно мислене само ти ще можеш да направиш малкото чудо, от което имаме нужда. Така ми подсказва интуицията.
— Алексис, действително не виждам как бих могъл да помогна. Не съм адвокат, дори не ме бива особено да приказвам с адвокати. А и не ми допадат.
— Джак, винаги си ми помагал като по-голям брат. Имам нужда от помощта ти. Казвам ти, че сме отчаяни и дори да ни окажеш само психологическа помощ, пак ще се радвам да те видя. Хайде, не съм те канила вкъщи, откак се премести в Ню Йорк. Знам, че не ти е било лесно и че срещата с дъщерите ми ще ти напомни за ужасната ти загуба, но все пак…
— Откъде знаеш?
— Това е единственото възможно обяснение. Освен това, забелязала съм, че още като дете винаги си избягвал емоционално натоварени ситуации, пред възможността да се изправиш срещу тях. Уважавам характера ти, но сега се налага да те помоля да оставиш всичко това настрана и да дойдеш при нас.
— Колко време ще отнеме процесът?
— Не повече от седмица според общата преценка.
— Забравих да ти кажа, че има нещо ново край мен, което не съм ти казал още. Ще се женя.
— Но, Джак, това е чудесно, удивително! Защо не ни каза по-рано?
— Видя ми се необмислено с оглед на ситуацията в семейството ти.
— Какво толкова! Познавам ли я?
— Срещала си я при единственото си идване при мен в Ню Йорк. Казва се Лори Монтгомъри. Тя също е патолог.
Алексис усети тръпка на отвращение. До отиването си в работата на Джак никога не бе посещавала морга. И макар че той винаги наблягаше на факта, че сградата е всъщност Патологически център и моргата е само една малка част от него, това различие така и не й се струваше убедително. За нея то така си и остана чисто и просто място на смърт и сградата го потвърждаваше с вида и миризмата си.
— Радвам се — отвърна му тя, докато се питаше за какво ли си говорят на закуска един патолог и жена му. — Особено ме радва, че си могъл да превъзмогнеш скръбта си по Мерилин и децата и да продължиш напред. Мисля, че това е върховно.
— Не е възможно човек да преодолее такава скръб напълно, но все пак ти благодаря.
— Кога е сватбата?
— Този петък следобед.
— О, боже, съжалявам, че ти искам услуга в такъв напрегнат момент.
— Не си виновна ти, това поне е сигурно. И макар че това усложнява нещата, не мисля, че е невъзможно. Не аз правя всички приготовления за тази сватба, всъщност трябваше да уредя само медения месец и това вече е готово.
— Значи ли това, че ще дойдеш?
— Ще дойда, освен ако не ти се обадя в следващите няколко часа, но е по-добре да дойда възможно най-бързо, за да мога да се върна навреме. Иначе Лори може да си помисли, че търся начин да се откажа.
— С удоволствие бих й обяснила ситуацията.
— Няма нужда, ето какво ще направя: ще хвана самолета още този следобед или вечерта след работа. Ясно е, че трябва първо да поговоря с Лори и с шефа, след което да поразчистя офиса, но веднага щом стигна в хотела, ще се обадя у вас. Ще искам да ми предоставите цялото дело, всички свидетелски показания, речи, копия или описания на веществени доказателства.
— В никакъв случай няма да допусна да останеш на хотел — рече решително Алексис. — Това е пълен абсурд. Ще останеш вкъщи — има достатъчно място. Трябва да говоря лично с теб и освен това така би било най-добре за момичетата. Моля те, Джак.
Настъпи пауза.
— Чуваш ли ме? — попита Алексис.
— Да, чувам те.
— Виж, след като така или иначе ми правиш услуга, искам поне да останеш у нас. За всички ще бъде от полза, макар че може би мисля твърде егоистично и само за себе си.
— Добре де — неохотно се съгласи Джак.
— Все още не сме стигнали до свидетелски показания. В момента защитата още изнася началната пледоария и делото е съвсем в началото си.
— Колкото повече материали ми предоставите, толкова по-голяма е вероятността да бъда полезен с нещо.
— Ще видя дали не мога да ти осигуря встъплението на ищеца.
— Добре, става. Значи ще се видим по-късно.
— Благодаря, Джак. Друго си е като знам, че ще дойдеш.
Алексис затвори телефона и го пъхна обратно в чантата. В крайна сметка дори Джак да не окажеше никаква помощ, тя все пак се радваше, че ще дойде. Той можеше да я подкрепи емоционално като член на семейството и това бе достатъчно. Тя се запъти обратно към съдебната зала и взе асансьора към третия етаж. Докато влизаше в залата и с голямо усилие накара тежката врата да се затвори без шум, тя забеляза, че Рандолф окончателно се е заплел в дебрите на медицинската икономика. Като зае най-близкото свободно място до журито, от погледите на съдебните заседатели й стана ясно, че те вече почти не обръщаха внимание на речта. Алексис се почувства още по-радостна, че Джак идва. Това поне й даваше усещането, че прави нещо.
5.
Ню Йорк, Ню Йорк
Понеделник, 5 юни 2006 г.
3:45 след обед
Няколко минути след разговора със сестра си, Джак замислено барабанеше с пръсти по металното си бюро. Вярно е, че не бе напълно откровен с нея. Преценката й за причините, поради които не бе я виждал толкова дълго, бе съвсем точна, макар и той да не бе показал това с нищо. Нещо повече, сега сякаш щеше да бъде по-болезнено от всякога, защото Меган и Кристина, двете по-големи дъщери на Алексис, бяха тъкмо на годините на покойните му дъщери. При все това той не искаше да откаже, припомняйки си близостта със сестра си. Пет години по-възрастен, той винаги се бе проявявал не само като по-голям брат, но и като закрилник. Това обстоятелство, съчетано с вината, че е избягвал сестра си в продължение на цели десет години, откак живее в Ню Йорк, правеше невъзможно да не отвърне на молбата й в такъв труден момент. Но нямаше да му бъде лесно.
Той се изправи, за миг обмисляйки с кого трябва да разговаря най-напред. Сякаш клонеше първо към Лори, макар и тази перспектива да не го блазнеше особено, защото бе наясно с решимостта й за сватбата;
