почувствам виновен.
— О, Джак — нацупи се Лори. — И колко време ще отсъстваш?
— Надявам се, само ден. Така поне казах на Калвин… потърсих те в офиса, след това минах при Калвин на път за ямата, където ми казаха, че си тук.
Лори кимна, играейки замислено с един кламер. Явно беше раздвоена между нуждата на сестрата на Джак и своята собствена сватба.
— Излишно е да ти напомням, че сме понеделник следобед, а сватбата е насрочена за петък в един и половина…
— Зная, но вие с майка ти така или иначе правите всички приготовления. Аз трябваше да уредя медения месец, но той вече е уреден.
— Ами Уорън?
— Каза, че няма проблем, но ще проверя. — Самият Джак не можа да реши кой ще кумува, дали Уорън или Лу; в крайна сметка решиха да теглят жребий, който се падна на Уорън. Освен тях двамата, бяха поканили единствено колегата по стая на Джак, д-р Чет Макгавърн и няколко другари по баскетбол от квартала. Нарочно не поканиха никакви роднини, по много причини.
— Ами ти?
— Готов съм да тръгна.
— Ами дъщерите на сестра ти? Казвал си ми, че може да е проблемно за теб. На колко години са?
— Между десет и петнадесет.
— Не знам, от това, което си ми казвал, си мисля, че може да имаш трудности в общуването с тях. Къде ще отседнеш?
— У тях. Алексис настоява.
— Хич не ме е грижа дали настоява! Ти самият удобно ли ще се чувстваш у тях? Ако не, вслушай се в разума си и остани на хотел. Не искам да увесиш нос заради тях и да отменим годежа. Подобно посещение може да отвори някои стари рани.
— Ех, познаваш ме твърде добре. Вече помислих за всичко, което казваш. Мисля, че прецененият риск е признак за по-добро равновесие от отбягването! Алексис ме обвини, че умишлено ги отбягвам.
— Сякаш не знам, като гледам колко време ти отне да решиш да се оженим!
— Хайде, да не прекаляваме — усмихна се Джак. Искаше да е сигурен, че тя разбира шегата, защото Лори бе права за брака им. Действително, доста години вината и угризенията на Джак го караха да мисли, че е неприлично да бъде щастлив след такава трагедия.
— Егоистично би било да те убеждавам да не отидеш — продължи Лори сериозно. — Но и не би било честно да премълча, че това пътуване никак не ми е по сърце, отчасти по лични причини, а отчасти поради настроението ти. Имаме сватба в петък. Само не ми се обаждай от Бостън да кажеш, че трябва да я отложим. Стигне ли се дотам, ще има не отлагане, а разтурване, и дано разбереш, че това не е неразумна прищявка. След толкова чакане, не мога да постъпя другояче. Това е, а ти постъпи както искаш.
— Благодаря ти. Разбирам какво ти е, и то не е без причина. Наистина ми отне доста време да вкарам живота си в релсите.
— Кога тръгваш?
Джак погледна часовника си. Беше почти четири следобед.
— Тръгвам веднага. Ще ида с колелото до къщи да взема някои неща, после отпрашвам направо към летището.
Апартаментът на Джак и Лори бе разположен на първия етаж на сграда на Сто и шеста улица, където се бяха преместили от четвъртия етаж поради ремонт. Купиха апартамента преди седем месеца и направиха грешката да останат по време на ремонта.
— Ще се обадиш ли довечера, като стигнеш?
— Задължително.
Лори стана и го прегърна.
Джак не обичаше да губи време. След като разчисти някои разпилени книжа по бюрото си, слезе в приземния етаж и взе колелото си от склада. Нахлупил каска, ръкавици и стегнал крачолите си със щипка, за да не закачат веригата, той се втурна по Трийсета улица и после на север по Първо авеню.
Както обикновено, щом се качи на колелото, проблемите започнаха да избледняват. Усилието и съпътстващата възбуда по време на прехода през Сентрал Парк сякаш го пренасяха в друг свят. Като незнайно бижу, поставено в самото сърце на Манхатън, паркът отмиваше впечатленията от бетонния град. Докато стигне Сто и шеста улица, напрежението от разговора с Лори изчезна. Цветята в парка просто го заглушиха.
Спря се тъкмо до игрището пред къщи. Уорън и Флаш забиваха кош след кош в очакване на вечерния бърз, груб и безцеремонен квартален мач, докато Джак си проправяше път с колелото напряко през площадката.
— Ехо, мой човек! — извика го Уорън. — Нещо много си подранил! Да не тренираш за довечера? Да знаеш, че тази вечер ще падне голяма мачканица!
Едрото мускулесто тяло на Уорън бе скрито в твърде големия му размъкнат спортен екип. Флаш бе по- възрастен, с без време посивяла брада, но главното му достойнство все пак се изразяваше в друго. Беше така устат, че в комбинация с Уорън можеше да убеди който и да е в каквото и да е, дори да продаде ледени кубчета на пингвини от Северния полюс. Заедно бяха неразгромим отбор.
След размяна на крайно преувеличени ръкостискания, Джак все пак обясни, че не може да играе, защото се налага да прескочи до Бостън за няколко дена.
— Аха, Бостън, значи! — подсмихна се Уорън. — Там имам брат, който здравата джитка на баскет. Мога да му звънна една жица да му кажа, че идваш.
— Идеално — рече Джак. Не му беше хрумвало да си вземе спортните принадлежности, но малко спорт можеше да дойде тъкмо на място, ако обстановката се изнерви.
— Ще му дам номера ти и ще ти оставя съобщение с неговия.
— Супер — заяви Джак. — Слушай, уредил ли си вече костюма за петък?
— Никакъв проблем, ще го вземем в четвъртък!
— Идеално. Значи ще се видим направо в сряда, тъкмо може да направим един мач преди големия ден.
— Тука сме, докторе! — рече му Уорън, и преди Флаш да успее да реагира, му измъкна топката от ръцете и със замах вкара тройка.
6.
Бостън, Масачузетс
Понеделник, 5 юни 2006 г.
7:35 след обед
Джак се приземи със самолета в шест и половина и се остави на тълпата да го носи напред. Предполагаше, че другите знаят накъде да се движат. Скоро се намери отстрани на терминала на „Делта“ и след пет минути автобусът се приближи. Джак се качи.
Не беше идвал в Бостън от доста време и благодарение на безкрайните реконструкции на летището не разпознаваше нищо. Докато автобусът се движеше сред различните терминали, той се запита какво ли посрещане го очаква в дома на семейство Бауман. Единственият човек, за когото беше сигурен, че ще му се зарадва, беше Алексис. Колкото до останалите, нямаше представа какво да очаква, особено от Крейг. А дори и Алексис не беше виждал повече от година, което правеше нещата по-трудни. Последния път, когато се срещнаха, беше при идването й в Ню Йорк на среща на лекарите психолози.
Той въздъхна. Никак не му се идваше в Бостън, особено след като знаеше, че шансовете му да постигне нещо, са минимални — най-много да потупа сестра си съчувствено по гърба и да й каже, че съжалява за станалото, след като вече бе разстроил достатъчно Лори. Беше убеден, че на Лори ще й мине, макар че майка й не й даваше мира от няколко седмици. Иронията беше, че от нея се очаква не само да се забавлява на сватбеното тържество, но и да го подготви. Вместо това то се бе превърнало по-скоро в бреме. Джак на
