няколко пъти едва си сдържа езика зад зъбите, когато се изкушаваше да й каже, че сама си е виновна. Ако зависеше от него, щяха да направят малко частно тържество само с неколцина приятели. По негово мнение очакванията от големи социални сбирки никога не се сбъдваха напълно.
Микробусът най-сетне стигна до колите под наем „Херц“ и без особени затруднения той скоро се озова зад волана на един кремав Хюндай Акцент, който с цвета си му напомняше за старовремска кутия от плодов сок. Въоръжен с твърде объркана карта на района и няколко набързо надраскани обяснения, той храбро се включи в движението и незабавно се загуби. Бостън не бе дружелюбен към посетителите с кола, както впрочем и бостънските шофьори. Като се разминаваше на косъм със задминаващите го автомобили, Джак се опитваше да намери предградието, където живее Алексис; при редките си предишни посещения винаги си уговаряха среща в града.
Потресен, но не и обезсърчен от трафика, Джак най-сетне паркира колата пред къщата на семейство Бауман в девет без петнайсет. Все още не бе мръкнало съвсем, лампите вътре вече светеха, придавайки на къщата фалшиво-уютния изглед на щастлив семеен дом. Сградата бе впечатляваща, подобна на околните къщи в Нютън и се издигаше със своите два и половина тухлени етажа и дървени капандури. Обширната затревена площ, множество храсти, дървета и цветни лехи допълваха приликата със съседните домове. До спрелия Хюндай на Джак бе паркиран един Лексъс, а освен това Джак знаеше, че в гаража стои и старото им комби.
Никой не го приветства с отворени обятия. Той изключи двигателя и за момент се запита дали просто да не обърне и да си тръгне. Но знаеше добре, че не може да го направи, така че се пресегна към задната седалка за чантата си и излезе. Отвън цареше привичният приспивен шум на щурците. Като се изключи това, кварталът изглеждаше напълно безжизнен.
Джак погледна през стъклото на входната врата. Вътре се очертаваше малко фоайе с поставка за чадъри. Зад него започваше антрето, виждаше се дори част от стълбището към втория етаж. При все това нито се виждаше, нито се чуваше някой. Джак натисна звънеца, който отекна глухо в къщата. Почти незабавно надолу по стъпалата се спусна неясна фигура, облечена в тениска, шорти и боси крака. Фигурата се оказа на светлокосо момиче с млечнобяла кожа и деликатно оформени крайници. Тя отвори вратата.
— Ти трябва да си вуйчо Джак?
— Така е. А ти си…? — Джак усети как пулсът му ускорява, все едно виждаше покойната си дъщеря Тамара.
— Кристина — заяви тя. След това, без да сваля изумрудения си поглед от него, се провикна през рамо: — Мамо, пристигна вуйчо Джак.
Алексис се появи в антрето. Фигурата й беше майчинска и излъчваше закрила. Беше си сложила престилка и бършеше ръцете си в карирана кърпа.
— Защо не го поканиш да влезе?
Макар и по-възрастна, Алексис изглеждаше точно така, както си я спомняше Джак в детските им години в Саут Бенд, Индиана. Никой не можеше да се усъмни, че са брат и сестра — имаха същата пясъчна коса, еднакви лешникови очи, еднакви очертания на лицето и същия загар, постоянно подвеждаш околните, че са били на слънце.
С топла усмивка Алексис се насочи към Джак и го прегърна.
— Благодаря ти, че идваш — прошепна тя в ухото му. Още в прегръдката на сестра си, той забеляза как другите две момичета слизат по стълбите. Лесно успя да ги различи, тъй като петнайсетгодишната Трейси беше с цели трийсетина сантиметра по-висока от единайсетгодишната Меган. Те неуверено пристъпваха надолу, сякаш колебаейки се на всяка стъпка. Докато приближаваха, на Джак му се стори, че по характер се различават не по-малко, отколкото по ръст. Небесносините очи на Трейси горяха с несдържана буйност, докато Меган бе привела лешниковите си очи, сякаш избягвайки погледа му. Джак преглътна. Погледът на Меган подсказваше, че е стеснителна и затворена, подобна на Лидия.
— Елате да кажете добре дошъл на вуйчо — подкани ги добродушно Алексис. Когато момичетата приближиха, Джак се изненада от височината на Трейси. Беше почти същия ръст като него, поне десетина сантиметра по-висока от майка си. Другото, което веднага се набиваше в очи, бяха нейните пиърсинги — един на ноздрата, украсен с малък диамант, и още един — сребърен пръстен на голия й пъп. Облеклото й се състоеше от неестествено опънато памучно горнище, очертаващо съвсем не момичешки бюст и завършваше с впити къси панталони. Видът и поведението й придаваха вид на натруфена чувственост, също тъй нагла, колкото втренчения й поглед.
— Това е вуйчо ви, деца — представи го Алексис.
— Как тъй никога досега не си идвал? — запита го Трейси. И двете й ръце бяха пъхнати в джобовете.
— Вярно ли е, че дъщерите ти са умрели в самолетна катастрофа? — добави Кристина почти незабавно.
— Момичета! — скара им се Алексис, като се намръщи и започна да се извинява на Джак. — Извинявай, знаеш какви са децата. Човек никога не може да е сигурен какво ще измислят.
— Нищо, нищо. За съжаление и двата въпроса са напълно смислени. — След което, вглеждайки се в очите на Трейси, той каза: — Следващите няколко дни бихме могли да поговорим и ще ви обясня защо не сме се виждали по-рано. — След което, поглеждайки към Кристина, добави: — Колкото до твоя въпрос, действително загубих две прекрасни дъщери по време на катастрофа.
— Кристина — намеси се отново Алексис. — Понеже единствено ти си приключила с домашните за днес, защо не заведеш вуйчо си Джак до стаята за гости в мазето? Трейси и Меган, веднага се връщайте горе да довършите вашите! Освен това, Джак, предполагам, че не си ял?
Джак кимна. Беше изгълтал един сандвич на летище „ЛаГуардия“, но в стомаха му вече нямаше и следа от него. Не очакваше да огладнее толкова бързо, но при все това гладът беше факт.
— Какво ще кажеш за малко спагети? Сосът е топъл и имам малко салата.
— Става.
Гостната в мазето не беше нищо особено. Два високи прозореца събираха като в кладенец светлината, която падаше отгоре. Въздухът излъчваше влага и студенина. От друга страна обаче, стаята бе мебелирана с вкус в различни отсенки на зеленото. Имаше голямо легло, бюро, люлеещ се стол с лампа за четене, както и телевизор. Имаше и баня.
Докато Джак разполагаше дрехите си в гардероба, Кристина се хвърли в люлеещото се кресло и с разперени крака оглеждаше вуйчо си критично.
— Изглеждаш по-слаб от баща ми.
— Това добре ли е? — запита Джак, докато вадеше маратонките си от куфара и пренасяше принадлежностите си за бръснене в банята. Допадна му широката душ кабина, която намери вместо очакваната вана.
— На колко години са катастрофирали дъщерите ти?
Макар че би могло да се очаква, че Кристина ще се върне към чувствителната тема след неадекватния му отговор, все пак такъв прям личен въпрос веднага го върна към спомена за последната раздяла с жена му и децата им преди години в Чикаго. Бяха изминали петнайсет години от деня, когато заведе семейството си на летището, очаквайки полета към Шампейн, докато група циклони си проправяха път през огромните равнини на Средния Запад. Изминалите години не намалиха с нищо болката от тази последна раздяла. Сякаш е било вчера — той виждаше как Мерилин, Тамара и Лидия се отправят към изхода за самолета и само Мерилин се обръща да махне. Тамара и Лидия с детския си ентусиазъм вече бяха изчезнали. Както по- късно същата вечер Джак бе научил, само петнайсет минути след излитането малкият самолет се бе забил с пълна скорост в черната земя на прерията, ударен от мълния и подхванат от силна въздушна струя. Всички на борда бяха загинали само за едно мигване на окото.
— Добре ли си, вуйчо Джак? — попита Кристина. За известно време Джак бе останал неподвижен, сякаш замръзнал.
— Добре съм — отвърна той с видимо облекчение. Съзнанието му бе възкресило онзи момент от живота му, за който той всячески избягваше да мисли, а ето че епизодът бе завършил, без да предизвика онова вътрешно чувство за напрегнатост. Не усети стомахът му да се свива, сърцето му си беше на място. Беше тъжна история, но се чувстваше достатъчно дистанциран, сякаш се отнасяше до някого другиго. Може би Алексис беше права, когато му каза по телефона, че е скърбил достатъчно и че е време да продължи.
