като едва ли не олицетворение на виновника в един съдебен процес, въпреки възраженията на господин Бингъм, с уговорката, че ще докажете всяка своя дума, което смятам, че направихте. Сега бъдете така добър да изслушате ответната страна. Журито има право да чуе за мотивацията и подготовката на д-р Бауман. Достатъчно ясен ли съм?
— Да, Ваша чест — кимна Тони.
— Нещо повече, не искам да чувам повече никакви възражения в този дух.
— Разбирам, Ваша чест — каза Тони.
Адвокатите се върнаха на местата си.
— Възражението се отхвърля — обяви съдията за протокола. — Свидетелят може да отговори на въпроса.
— Спомняте ли си въпроса? — попита Рандолф.
— Надявам се — отвърна Крейг. — Откъде да започна?
— Най-добре ще е от самото начало. Разбрах, че не сте получили подкрепа от родителите си.
— Във всеки случай не и от баща ми, който управляваше къщата с железен юмрук. Беше сърдит на нас, децата, особено на мен, след като не станах нито футболен, нито хокеен феномен, какъвто беше брат ми, Лиънърд Джуниър. Баща ми ме смяташе за „слаба ракия“ и ми го е казвал милион пъти. Когато наплашената ми майка се изпуснала да каже, че искам да стана лекар, той отвърнал, че това ще стане само през трупа му.
— Точно този термин ли е използвал?
— Абсолютно! Баща ми беше водопроводчик, който бе уволнен от всички шефове, които наричаше „шайка крадци“. Нямаше как да иска неговият син да стане част от такъв свят, особено като се има предвид, че той самият не беше завършил гимназия. Всъщност, доколкото знам, нито един от семейството ми както по бащина, така и по майчина линия не е завършил колеж, включително брат ми, който наследи бащината ни професия.
— Значи баща ви не е подкрепял академичните ви интереси?
Крейг се засмя безрадостно.
— Като съвсем малък се криех да чета в тоалетната. Налагаше се. Имало е случаи баща ми да ме бие, когато ме хване да чета, вместо да върша някаква работа. Когато получих резултатите от кандидатските си изпити, трябваше да ги крия от баща си и майка ми ги подписа тайно — по всичко имах отличен.
— Беше ли по-лесно, когато постъпихте в колежа?
— И да, и не. Той беше възмутен от мен и вместо да ме нарича „слаба ракия“, започна да ми вика „надут пуяк“. Срамуваше се да говори за мен пред приятелите си. Най-големият проблем беше, че отказа да попълни финансовите формуляри, необходими при кандидатстване за стипендия, и, разбира се, не ми даде и цент.
— Как успяхте да си плащате таксите в колежа?
— Разчитах на комбинацията от заеми, награди за успех и работата, която успявах да получа. През първите години това беше най-вече ресторантска работа, миех чинии и разнасях подноси. През последните две имах късмет и бях в няколко научни лаборатории. През лятото ме наемаха като санитар в болницата. Не отказвах никаква работа. Брат ми също ми помагаше, макар че не можеше много, тъй като вече си имаше семейство.
— Мечтата ви да станете лекар и да помагате на хората поддържаше ли ви в онези трудни години?
— Разбира се, особено лятната работа в болницата. Прекланях се пред лекарите и сестрите и завиждах на специализантите. Нямах търпение да стана един от тях.
— Какво се случи, когато ви приеха в медицинското училище? Беше ли ви по-трудно във финансово отношение?
— Доста по-трудно. Разходите бяха по-големи, а учебната програма — много по-натоварена в сравнение с колежа.
— Как успяхте?
— Вземах назаем колкото можех да си позволя; останалите пари изкарвах, като вършех различна работа в медицинския център. За щастие работа имаше предостатъчно.
— Как намирахте време? Медицинското училище се слави с тежката си учебна програма.
— Престанах да спя. Е, не съвсем, тъй като физически е невъзможно. Научих се да спя през кратките промеждутъци, когато се отвореше възможност. Беше трудно, но поне в медицинското училище голямата цел се вижда, затова и се издържа по-лесно.
— Каква точно работа вършехте?
— Всичко, което се прави в един медицински център — вземане на кръв, определяне на кръвна група, чистех клетките на животните: всичко онова, което може да се прави през нощта. Дори известно време помагах в кухнята. През втората година получих една страхотна задача — изследване на натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки. И до днес пазя статията си.
— При такъв натоварен график какви бяха оценките ви?
— Отлични. Бях в първите десет процента от курса.
— Кое смятате за най-голямата си жертва? Може би хроничния недостиг на сън?
— Не! По-скоро липсата на време за социални контакти и споделяне на преживяванията. Медицинското училище е напрегнато място. През третата година се питах дали да се занимавам с наука или с клинична медицина. Щеше ми се да чуя и други мнения по въпроса. Но трябваше да взема сам решението.
— И как взехте решението?
— Осъзнах, че обичам да се грижа за хората. Това носи незабавно удовлетворение, което е ценно за мен.
— Значи контактът с хората е този, който ви радва и ви кара да се чувствате възнаграден?
— Да, а също и предизвикателството да съпоставяш различни диагнози, докато откриеш правилната.
— Да разбирам ли, че да контактувате и да помагате на хората е било онова, което сте ценили най- много?
— Възражение — обади се Тони. С напредването на времето ставаше все по-притеснен. — Повтаря се.
— Приема се — уморено произнесе съдията. — Няма нужда да повтаряте едно и също, господин Бингъм. Уверен съм, че журито е разбрало.
— Разкажете ни за специализацията си — продължи Рандолф.
— Беше истинска радост — каза Крейг. Вече седеше изправен, с вдигнати рамене. — Заради отличния си успех бях определен да специализирам в „Бостън Мемориал Хоспитал“. Беше чудесно място за учене, а отгоре на това ми и плащаха. Наистина, не много, но ми плащаха. И което беше важно — вече не дължах учебни такси и можех да започна да изплащам заемите, които бях направил по време на ученето и следването си.
— Продължихте ли да се радвате на неизбежната близост между вас и пациентите?
— Разбира се. Това беше най-хубавото.
— А сега ни разкажете за практиката си. Разбрах, че е имало известни разочарования.
— В началото не! В началото практиката ми бе всичко, за което съм мечтал. Бях зает и възторжен. Радвах се на всичко и всички. Пациентите ми бяха за мен интелектуално предизвикателство и оценяваха грижите ми за тях. След това застрахователните компании започнаха да отказват плащания, често пъти без нужда оспорваха предписаното от мен лечение и аз не можех да правя онова, което е най-добро за моите пациенти. Приходите взеха да намаляват, докато разходите растяха. За да не затворя, трябваше да увелича продуктивността си, което ще рече да приемам повече пациенти на час. Можех да го правя до известно време, но когато това продължи, започнах да се замислям за качеството на работата си.
— Разбрах, че стилът ви на работа се е променил в това отношение.
— Промени се драстично. Към мен се обърна един по-възрастен, уважаван лекар, който практикуваше обслужваща медицина, но имаше здравословни проблеми. Той ми предложи партньорство.
— Извинете ме за прекъсването — каза Рандолф. — Може би ще разясните на журито термина „обслужваща медицина“?
— Това е стил на работа, при който лекарят приема да ограничи броя на пациентите си, като предлага
