изключителна достъпност срещу годишни договорни такси.
— Тази достъпност включва ли и домашни посещения?
— Може да включва. Това се договаря между лекаря и пациента.
— От казаното дотук излиза, че при обслужващата медицина лекарят може да нагоди обслужването към нуждите на пациента. Вярно ли е?
— Вярно е. Два са фундаменталните принципа за добра грижа за пациентите — тяхното благополучие и свободата на волята им. Преглеждането на голям брой пациенти на час заплашва да наруши тези принципи, тъй като всичко е насилено. Когато докторът е притиснат от времето, разговорът с пациента се претупва, връзката се губи, което е лошо, тъй като често пъти именно в разказа на болния се съдържат скритите факти по случая. В една обслужваща практика като моята, мога да варирам с времето, което прекарвам с пациентите и с мястото на обслужване в зависимост от нуждите и желанията на пациента.
— Д-р Бауман, практикуването на медицина изкуство ли е или наука?
— Определено е изкуство, само че базирано на здравата основа на науката.
— Може ли медицината да се практикува по учебник?
— Не, не може. Няма двама души в света, напълно еднакви. Медицината трябва да подхожда към всеки пациент индивидуално. Освен това докато книгите излязат на пазара, вече са остарели. Медицинското познание се развива невероятно бързо.
— В медицинската практика играе ли роля преценката?
— Абсолютно. Във всяко медицинско решение тя е най-важна.
— Според личната ви лекарска преценка, вечерта на осми септември 2006-а година, когато сте направили домашно посещение на Пейшънс Станхоуп, тя беше ли обслужена правилно?
— Да, беше.
— Може ли да обясните на съдебните заседатели защо преценката ви ви кара да смятате, че това е бил най-добрият начин за действие?
— Тя ненавиждаше болниците. Едва успях да я изпратя в лабораторията за рутинни тестове. Посещенията в болницата неизбежно изостряха симптомите й и общото й безпокойство. Предпочиташе да я посетя вкъщи, което правех най-малко веднъж седмично през последните осем месеца. Всеки път се оказваше фалшива тревога, дори в онези случаи, когато Джордан Станхоуп ми казваше, че тя била сигурна, че умирала. Вечерта на осми септември миналата година не ми беше казано, че тя мисли, че умира. Бях сигурен, че се касае отново за фалшива тревога, както преди, но като лекар не можех да игнорирам вероятността пациентката наистина да е болна. Най-добрият начин да се уверя какво е положението, беше да отида директно в дома й.
— Госпожица Ратнър свидетелства, че сте й казали по пътя, че оплакванията на пациентката може да се окажат основателни. Истина ли е?
— Истина е, но не съм казвал, че според мен шансовете за това са изключително малки. Казах, че съм разтревожен, защото усетих малко по-силно безпокойство в гласа на господин Станхоуп от обичайното.
— Казали ли сте на господин Станхоуп по телефона, че вярвате, че госпожа Станхоуп има сърдечна криза?
— Не, не съм. Казах му, че това трябва да се изключи при каквото и да е оплакване от гръдни болки; госпожа Станхоуп е имала такива и преди, и те са се оказвали маловажни.
— Имала ли е госпожа Станхоуп сърдечно заболяване?
— Направих й тест няколко месеца преди да почине, който беше неясен. Резултатът не беше достатъчен, за да се каже дали има сърдечно заболяване, но бях напълно сигурен, че трябва да й се направят още кардиологични изследвания от кардиолог в болницата.
— Препоръчахте ли го на пациентката?
— Препоръчах го настоятелно, но тя отказа, отчасти защото бе свързано с отиване в болницата.
— Още един, последен въпрос, докторе — каза Рандолф. — Във връзка с вашите проблемни пациенти — какво трябва да изразите, обозначавайки ги с това име: че тези пациенти се нуждаят от повече, или от по- малко внимание?
— От значително повече внимание! Проблемът с така обозначените пациенти беше, че не можех да разбера дали симптомите им са реални или въображаеми. Като лекар установих, че това е един често повтарящ се проблем, откъдето идва и терминологията.
— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф, докато си събираше записките. — Нямам повече въпроси.
— Господин Фасано — извика съдия Дейвидсън. — Вие имате ли въпроси?
— Разбира се, Ваша чест — излая Тони. Той се изправи пъргаво и с бързи крачки се отправи към катедрата като хрътка след заек.
— Д-р Бауман, във връзка с вашите „проблемни пациенти“: не казахте ли на тогавашната си любовница, докато пътувахте с червеното си Порше към дома на Станхоуп на осми септември 2005-а година, че не можете да понасяте такива пациенти и че смятате хипохондриците за точно толкова лоши, колкото симулантите?
Настъпи пауза, когато Крейг фиксира Тони с очи.
— Докторе? — настоя Тони. — Да не би да си глътнахте езика, както казвахме в основното училище?
— Не си спомням — произнесе накрая Крейг.
— Не си спомняте? — невярващо повтори адвокатът. — О, я стига, докторе, това е толкова изтъркано извинение, особено от човек, известен по време на цялото си следване със запомнянето и на най- незначителните подробности. Госпожица Ратнър категорично си го спомня, както вече каза. Може би ще успеете да си припомните, че сте казали на госпожица Ратнър вечерта, когато сте получили призовката за този процес, че мразите Пейшънс Станхоуп и че смъртта й е благословия за всички. Това сигурно ще опресни паметта ви. — Тони се наведе напред върху катедрата, доколкото му позволяваше ниският ръст и вдигна вежди въпросително.
— Казах нещо в този смисъл — призна накрая Крейг. — Бях ядосан.
— Разбира се, че сте бил ядосан — възкликна Тони. — Бил сте обиден, че някой, като моя безутешен клиент, може да има нахалството да се съмнява дали решението ви е било в съгласие със стандартите на медицинското обслужване.
— Възражение! — каза Рандолф. — Спорно е!
— Приема се — кимна съдията и погледна към Тони.
— Всички сме впечатлени от вашата история за просяка, който станал принц — каза Тони, запазвайки презрението в гласа си. — Но не знам какво значение има това в момента, особено като се има предвид, че начинът на живот на вашите пациенти ви е обезпечавал през годините. Каква е сегашната пазарна цена на къщата ви?
— Възражение — извика Рандолф. — Неуместно и несъществено.
— Ваша чест — оплака се Тони. — Защитата представи пестеливи свидетелства, за да удостовери решението на обвиняемия да стане лекар. Логично е журито да чуе какви са икономическите последици от това решение.
Съдия Дейвидсън се замисли за миг, преди да произнесе:
— Възражението се отхвърля. Свидетелят може да отговори на въпроса.
Тони насочи вниманието си отново към Крейг.
— Е?
Крейг сви рамене.
— Два или три милиона, но не сме я платили.
— Сега бих искал да ви задам няколко въпроса за обслужващата ви практика — каза Тони и стисна здраво катедрата. — Смятате ли, че изискването да се заплащат предварително хиляди долара годишно, е отвъд финансовите възможности на някои пациенти?
— Разбира се — отсечено отвърна Крейг.
— А какво се случва с тези ваши любими пациенти, които или не могат, или по някаква причина не покрият договорните такси, финансиращи новото ви Порше или секс-бордея ви в Бийкън Хил?
— Възражение! — Рандолф се изправи. — Спорно и в ущърб на клиента ми.
