Пърси Галодет. Крейг подхвърли, че сигурно е по-добре да се откаже и че няма защо да се безпокои, на което Джак отвърна, че прекалено много хора вече са замесени, за да изоставя идеята.
Въоръжен с няколко списания и „Ню Йорк Таймс“, той се отправи към паркинга, качи се в изглеждащия ужасно Хюндай и продължи на запад. Имаше известни затруднения да намери маршрута, който го бе отвел в града тази сутрин, но не след дълго осъзна, че е на прав път.
Пристигна в гробището „Парк Медоу“ в два часа и паркира близо до един микробус срещу административната сграда. Вътре завари нелюбезната жена и Уолтър Стросър точно както ги бе оставил сутринта. Жената набираше нещо на компютър, а Уолтър седеше отпуснато пред бюрото си с облегнати върху шкембето си ръце. Джак се запита дали този човек някога работи, тъй като нищо по бюрото му не показваше подобно нещо. Двамата служители погледнаха към него, но жената незабавно се върна към заниманието си, без да произнесе и дума. Джак се насочи към Уолтър, който го проследи с поглед.
— Някакви вести от Пърси? — попита Джак.
— Не и откакто излезе сутринта.
— Не се ли е обадил? — настоя Джак. Помисли си с изненада, че единственото, което потвърждаваше, че Уолтър е в съзнание, е рядкото примигваме и движението на устата, когато говори.
— Не-е.
— Има ли някакъв начин да се свържа с него? Трябваше да се срещнем след два. Съгласи се да изкопаем гроба на Пейшънс Станхоуп този следобед.
— Щом е казал, че ще го направи, значи ще дойде.
— Има ли клетъчен телефон? Пропуснах да го попитам.
— Не-е. Свързваме се с него по електронната поща. След това идва в офиса.
Джак сложи една от визитните си картички на бюрото пред Уолтър.
— Ако успеете да се свържете с него и да разберете кога има намерение да се заеме с Пейшънс Станхоуп, ще съм ви много задължен. Можете да ми звъннете на клетъчния. Междувременно смятам да отида до гроба, ако ми кажете къде се намира.
— Гертруд, покажете на доктора парцела с гроба на Станхоуп върху картата.
Столът изскърца и навъсената особа посочи с артритните си пръсти към въпросния парцел.
— Най-хубавият изглед към парка — отбеляза Уолтър.
— Ще изчакам там — каза Джак и излезе.
— Докторе! — извика дебелият мъж. — Понеже предстои гробът да бъде отворен, има документи във връзка с таксата, които трябва да бъдат уредени, преди да започне разкопаването.
След като се раздели със значителен брой двайсетдоларови банкноти от дебелата пачка в джоба си, Джак се върна при колата и подкара към хълма. Намери малък вход с едно дърво, разперило клони над дървената пейка. Остави там колата и продължи към мястото, където трябваше да е гробът на Станхоуп. Откри го на самия връх на хълма. Там стояха три еднакви, съвсем обикновени гранитни паметни плочи. Намери този на Пейшънс и погледна гравирания надпис.
След малко се върна до колата, взе списанията и вестника и се настани на пейката. Времето се беше промените рязко от сутринта. Силното слънце печеше жестоко, сякаш да напомни на всички, че лятото чака зад ъгъла. Той си помисли с благодарност за сянката и очите му с облекчение се спряха на тъмнозелените листа на бръшляна, който обвиваше ствола на дървото.
Въздъхна и погледна нетърпеливо часовника си. Не можеше да повярва, че след по-малко от двадесет и четири часа трябваше да се ожени. Щеше да стане, призна пред себе си той, освен ако не се случеше нещо непредвидено, така че да не може да стигне навреме. Тази мисъл прекоси няколко пъти съзнанието му, докато една сърдита синя сойка го сгълча от близкия храст. Той тръсна глава и се отказа от идеята да не отиде навреме в църквата. Нямаше начин да се случи. Но това бе един неприятен начин да му напомни, че трябва да се обади на Лори. Но като се сети, че няма представа кога ще бъде извадено тялото на Пейшънс Станхоуп, отново го отложи.
Не си спомняше откога не е стоял така сам, без да прави нищо. Беше свикнал да е вечно зает, да работи или да тича до пълна изнемога на баскетболното игрище. Това беше единственият начин да държи демоните далеч от себе си. Лори бе тази, която го убеждаваше да се откаже от старите привички, но само когато бяха заедно. Сега беше различно, тъй като беше сам. Все пак не се налагаше да живее с миналото и с онова, което е било. Трябваше да мисли за онова, което предстои, освен…
Той отхвърли идеята за втори път. Взе вестника и го разтвори. Беше му приятно да стои сам на слънце, да чете новините разсеяно, слушайки веселия хор на птичките около себе си. Фактът, че седи насред гробище не го смущаваше ни най-малко. Дори прибавяше лека, иронична нотка на удоволствие.
След като прелисти няколко пъти шумолящите страници, Джак се обърна към списанията. Прочете няколко страници, но интересът му започна да спада, особено когато сянката се премести и той се оказа под преките лъчи на силното слънце. Погледна часовника си и изруга. Четири без петнайсет. Той се изправи, протегна се, след което събра пръснатите по пейката списания, заедно с вестника. По един или друг начин трябваше да открие Пърси и да го докара тук за отрицателно време. Знаейки, че последният самолет за Ню Йорк излита някъде около девет, той предположи, че няма да успее за него. Не че не можеше да подкара взетата под наем кола към Ню Йорк, което нямаше да е толкова вълнуващо по голям брой причини… Но все пак се налагаше да остане в Бостън още една нощ. Хрумна му идеята да се настани в хотел, както първоначално бе възнамерявал. Не му се връщаше пак в къщата на Бауман сега, когато сестра му и децата ги нямаше. Колкото и да съжаляваше Крейг за постигналите го беди, по време на съвместния им обяд се бе наситил на паниката му и мрачното му настроение.
Вестникът и списанията прелетяха през липсващото стъкло на Хюндая и се приземиха с плясък на пасажерската седалка. Беше на няколко крачки от колата, когато до слуха му достигна грохотът на багера. Той засенчи очите си с ръка и впери очи между дърветата. Пърси се носеше по криволичещия път с боядисаната си в жълто машина. Джак побърза да телефонира на Харолд Лангли.
— Почти четири е — оплака се Харолд, когато Джак му каза, че ексхумацията ще започне всеки момент.
— Това е всичко, което мога да направя. Дори се наложи да го подкупвам. — Той не спомена, че вече бе дал подкуп на Уолтър Стросър.
— Добре — рече примирено Харолд. — Идвам до половин час. Ако малко закъснея, не отваряйте гроба! Повтарям ви още веднъж, че не бива да вдигате капака, ако аз не присъствам, за да видя какво става. Трябва да идентифицирам ковчега и да удостоверя, че се е намирал в индивидуална гробница.
— Разбирам — увери го Джак.
Преди Пърси да пристигне, дойде пикапът на „Парк Медоу“. Енрике и Цезар скочиха и разтовариха оборудването, след което чевръсто и без много приказки оградиха мястото около гроба. После разгънаха брезент като онзи, който Джак сутринта бе видял, изрязаха и махнаха чимовете трева и ги наредиха по дължина покрай брезента.
При идването на Пърси всичко беше готово и той дори не излезе от кабинката, докато не позиционира земекопната машина на мястото, което си бе избрал. Едва след това се наведе през прозорчето.
— Съжалявам, че закъснях.
Джак само му махна с ръка. Нямаше желание за разговори. Всичко, което искаше, беше да извадят проклетия ковчег.
След малко работата започна. Багерът захапа дълбоко земята, кранът се вдигна и изсипа върху брезента първата купчинка рохкава пръст.
Пърси показа, че наистина си разбира от работата и не след дълго започна да се оформя ров със стръмни перпендикулярни стени. Беше на четири стъпки дълбочина, когато дойде Харолд Лангли с катафалката на погребалния дом. Той направи троен завой и спря отстрани до изкопа.
— Близо сте — провикна се той към Пърси. — Така че внимавайте!
Не беше ясно дали Пърси го е чул или не, но продължи да копае. Не след дълго се чу кух звук от удар, когато зъбците на кофата срещнаха бетонния таван на гробницата само на стъпка под дъното на ямата.
Харолд се ядоса.
— Казах ви да внимавате! — извика той, френетично размахвайки ръце, докато се опитваше да накара Пърси да извади крана.
Джак се усмихна. Извън привичното обкръжение на погребалния дом Харолд изглеждаше съвсем не на
