надолу по хълма.
Джак плати на Пърси, намалявайки още повече пачката с двайсетдоларовите банкноти, като не забрави Енрике и Цезар. После се метна в колата си и отпраши след катафалката. Можеше да се каже, че най-после е доволен. След всичките проблеми и спънки бе изненадан, че ексхумацията стана толкова лесно. Най-вече без Фасано и Антъни, а така също и без Франко, които да развалят партито. Сега оставаше само да се направи аутопсията.
19.
Брайтън, Масачузетс
Четвъртък, 8 юни 2006 г.
6:45 след обед
За удоволствие на Джак, нещата продължиха да се нареждат гладко. От „Парк Медоу“ стигна до погребалния дом без всякакви инциденти. Латаша вече го чакаше, беше пристигнала малко по-рано, така че синхронът беше почти идеален.
Още с пристигането си, Харолд бе наредил на двама внушителни с габаритите си служители да извадят ковчега, да го сложат на количка и да го закарат в залата за балсамиране, където се намираше в момента.
— Планът е следният — започна Харолд. Стоеше до ковчега, отпуснал кокалестата си ръка върху гладката му метална повърхност. Под яркото синьо-бяло осветление на флуоресцентните лампи всички реални цветове бяха като избелели и той самият изглеждаше така, сякаш е бил допреди малко в някой от ковчезите на „Вечен покой“.
Джак и Латаша стояха на няколко крачки от масата за балсамиране, която щяха да използват за аутопсията. И двамата бяха облечен в защитни костюми, които Латаша предвидливо бе донесла от офиса на патолозите заедно с ръкавици, пластмасови шлемове за лицето и комплект инструменти. В помещението беше също Бил Бартън, приятен възрастен мъж, когото Харолд бе представил като най-надеждния си служител и Тайрън Вич, як афроамериканец. Двамата бяха изразили готовност да останат и да помагат с каквото могат.
— Сега ще отворим ковчега — продължи Харолд, — и аз ще удостоверя, че вътре лежат тленните останки на починалата Пейшънс Станхоуп. Бил и Тайрън ще свалят дрехите и ще сложат тялото на масата за балсамиране, върху която ще се прави аутопсията. След като завършим, Бил и Тайрън ще облекат тялото отново и ще го върнат в ковчега, така че да го погребем утре сутринта.
— Вие ще останете ли? — попита Джак.
— Не мисля, че е необходимо — отвърна Харолд. — Но аз живея наблизо и Бил и Тайрън могат да ме извикат, ако възникнат въпроси.
— Звучи ми разумно — каза Джак, докато ентусиазирано потриваше облечените си в ръкавици ръце. — Да започваме шоуто!
Харолд взе една ръчка от Бил, пъхна работния й край в една вдлъбнатина в края на металния ковчег, нагласи я и се опита да я завърти. От усилието лицето му се зачерви, но заключващият механизъм така и не се отвори. Харолд направи знак на Тайрън да си сменят местата. Мускулите на тъмнокожия мъж издуваха ръкавите на памучната му работна риза и след внезапно, мъчително изскърцване, капакът започна да се отваря. Миг по-късно се чу късо свистене.
Джак погледна Харолд.
— Това свистене добро ли е, или лошо? — попита той. Надяваше се да не е индикация за газово разлагане.
— Нито добро, нито лошо — каза Харолд. — Доказва само изключителния печат на „Вечен покой“, което не е изненадващо, тъй като това е най-перфектно проектираният продукт. — Той накара Тайрън да отиде в отсрещния край на ковчега, където да повтори процедурата с ръчката.
— Това е — каза Харолд, когато Тайрън свърши. Той пъхна пръстите си под ръба на капака и накара афроамериканеца да стори същото. С общи усилия двамата вдигнаха капака и светлината на флуоресцентните лампи се изля върху Пейшънс Станхоуп.
Вътрешността на ковчега бе драпирана с бял сатен, а самата покойница бе облечена в проста бяла рокля от тафта. В съгласие с декора, лицето и откритите части на ръцете й бяха покрити с бяла, прилична на памук, пухкава плесен. Под плесента кожата изглеждаше мраморносива.
— Без никакво съмнение това е Пейшънс Станхоуп — произнесе благочестиво Харолд.
— Изглежда страхотно — не се сдържа Джак, — както се е издокарала, направо е готова за бала.
Харолд хвърли разочарован поглед към него, но не каза нищо, само стисна още по-здраво устните си.
— Окей! Бил и Тайрън — произнесе Джак ентусиазирано, — свалете й тоалета и да се залавяме за работа.
— Сега ще ви оставя — рече Харолд с лек намек за смъмряне, сякаш говореше на невъзпитано дете. — Надявам се упражнението да си е струвало.
— А вашата такса? — попита Джак. Той внезапно осъзна, че не са се споразумели.
— Имам визитната ви картичка, докторе. Ще ви изпратя сметката.
— Идеално — кимна Джак. — Благодаря ви за съдействието.
— Удоволствието е наше — каза Харолд. Чувствителността му на погребален директор беше в разрез с непочтителния език на Джак.
Джак придърпа една стоманена маса на колелца и извади листи и химикалка. Не разполагаше със записващо устройство, а искаше да отрази всичко, което щеше да открие по време на работата си. След това помогна на Латаша да подреди контейнерите за проби и инструментите.
— Благодарение на предвидливостта ти ще свършим много по-бързо — каза Джак, като сложи още един скалпел до първия. — Планирах да се справя с наличните тук инструменти, което — като си помисля сега — не е било много добра идея.
— Не се притеснявай. — Тя огледа помещението. — Просто не знаех какво да очаквам. Никога не съм влизала в зала за балсамиране. Честно казано, доста съм впечатлена.
Обстановката беше почти същата като в аутопсионната, само че имаше и една отделна, централна маса от неръждаема стомана, което създаваше впечатление за широко отворено пространство. Подът и стените бяха облицовани в светлозелени керамични плочки. Прозорци липсваха. Вместо тях имаше зони от стъклени тухли, които пропускаха външната светлина.
Джак проследи погледа на Латаша.
— Направо е разкошно — възхити се той. — Когато за пръв път реших да правя тази аутопсия, си представях, че ще ми се наложи да използвам кухненска маса.
— Гадост! — тръсна глава Латаша. Тя погледна Бил и Тайрън, които в момента освобождаваха трупа от дрехите. — Ти ми разказа историята с Пейшънс Станхоуп и твоят приятел лекар, но не знам подробностите. Би ли направил едно кратко резюме?
Той й разказа всичко: за отношенията си с Крейг, за заплахите, които сам бе получил, както и за заплахите към децата на сестра си във връзка с аутопсията. Не пропусна дори тазсутрешния инцидент на магистралата.
Младата жена бе шокирана.
— Предполагам, че трябваше да ти го съобщя по-рано — рече той. — Може би не би се съгласила да се въвличаш. Но имам чувството, че ако щяха да стават някакви неприятности, то щеше да е преди Пейшънс Станхоуп да бъде ексхумирана.
— И аз мисля така. Сега, ако има да става нещо, то ще зависи от това какво открием.
— Имаш право — съгласи се Джак. Може би ще е по-добре да не помагаш. Ако някой ще става мишена, то нека да съм аз.
— Какво? И да ви оставя само вие да се забавлявате? Не, благодаря. Не е в стила ми. Нека първо да видим какво ще открием, пък след това ще решаваме как да процедираме.
Джак се усмихна. Харесваше тази жена и й се възхищаваше. Беше умна, смела и предприемчива.
