място под яркото слънце в мрачния си, черен костюм. Кичурите, боядисана в тъмно коса, грижливо вчесани и напомадени на плешивото му теме, стърчаха отстрани на главата му нелепо.
Пърси продължаваше да не обръща внимание на бесните му жестикулации и да копае, предизвиквайки стържещ, пронизващ шум при всяко минаване на зъбците на кофата по бетона.
Отчаян, Харолд се втурна към кабината и започна да блъска по стъклото. Едва тогава грохотът на двигателя утихна. Пърси отвори вратата и погледна към побеснелия погребален директор с невинно въпросително изражение.
— Вие… Не виждате ли, че ще счупите капака на ковчега! — извика Харолд, не можейки да намери достатъчно груба дума, за да изрази възмущението си.
Джак ги остави да изгладят недоразуменията си и се качи в колата си, за да звънне на д-р Латаша Уайли.
— Получих съобщението ви — каза тя. — Извинявам се, че не ви с отговорих. В четвъртък имаме конференция и е пълна лудница.
— Няма проблем — увери я Джак. — Обаждам ви се, защото в момента извършваме ексхумацията, за която ставаше дума. Ако всичко върви по план, в което нямам причини да се съмнявам, ще мога да се заема с аутопсията между шест и седем в погребалния дом „Лангли-Пиърсън“. Бяхте предложили помощта си. Все още ли е валидно?
— Като време е възможно най-подходящото — каза Латаша. — Така че ме имайте предвид. Ще донеса и инструменти.
— Надявам се, че не ви откъсвам от нещо по-забавно.
— Папата дойде на вечеря, но му казах, че има промени в графика.
Джак се усмихна. Латаша имаше чувство за хумор подобно на неговото.
— Ще се срещнем в погребалния дом към шест и половина — продължи младата жена. — Ако по някаква причина това не е удобно, обадете ми се!
— Звучи като план. Мога ли да ви предложа вечеря, след всичките тези забавления и игри?
— Ако не е прекалено късно. Момичетата трябва да спят достатъчно, за да са красиви.
Джак се засмя и прекъсна. Докато говореше с Латаша. Енрике и Цезар бяха изчезнали в ямата и оттам летяха нагоре пръст и ситни камъчета. Междувременно Пърси се бе заел да откача стоманения кабел от зъбците на кофата, а Харолд стоеше с ръце на хълбоците и гледаше в изкопа.
Джак въздъхна и погледна отново към телефона си. Крайно време беше да звънне на Лори. Вече знаеше, че няма да може да се възползва дори от „най-лошия сценарий“, както го бе нарекъл по телефона: да се прибере тази вечер в Ню Йорк. Развоят на събитията изискваше оставането му за още една нощ тук, което означаваше да лети в деня на сватбата си. Макар едно страхливо гласче да му нашепваше да не бърза и да се обади чак след като приключи аутопсията, той беше сигурен, че трябва да звънне сега. Но това не бе единствената главоблъсканица: трябваше да измисли какво да й каже за гонитбата и стрелбата по магистралата. След кратък размисъл реши, че ще бъде искрен. Можеше да й каже, за да я успокои, че Франко ще има нужда от два-три дена, за да се възстанови и едва ли ще е склонен да прави други глупости. В съзнанието му изникна образът на човека, с когото Франко бе дошъл на баскетболното игрище на „Мемориал драйв“, както и това, че същият този човек седеше в съдебната зала тази сутрин. Нямаше представа как този тип се вписва в цялата схема на Франко, но фактът за съществуването му внезапно го разтревожи. Той несъзнателно докосна револвера в джоба си и това сякаш му донесе известно успокоение. Имайки предвид сериозността на заплахата, свързана с племенничките му, нищо чудно да се появеше някой и да започне да оспорва ексхумацията.
Пое си дълбоко дъх и започна да набира номера на Лори. Винаги съществуваше вероятността да се свърже с гласовата й поща. За съжаление, това не се случи. Лори вдигна бързо.
— Къде си? — попита тя без всякакъв увод.
— Лошата новина е, че съм на гробището в Бостън. Добрата новина е, че не съм от неговите обитатели.
— Не е време за шеги.
— Съжалявам! Не се сдържах. На гробището съм. Гробницата ще бъде отворена всеки момент.
Настъпи неловка пауза.
— Знам, че си разстроена — каза Джак. — Направих всичко, което можах, за да ускоря процеса. Надявах се да си бъда вкъщи тази вечер. Но не стана. — Той продължи да описва сутрешните си преживелици с Франко. Разказа й всичко, което се беше случило, включително и за стрелбата.
Лори изслуша мълчаливо монолога му, докато свърши.
— Толкова съм ядосана, че не знам да се ядосвам ли или да ти съчувствам.
— Ако питаш за моето мнение, клоня към съчувствието.
— Джак, моля те! Престани да се шегуваш, това е сериозно.
— Когато свърша аутопсията ще съм изпуснал последния самолет за Ню Йорк. Ще остана в хотела на летището. Най-ранният полет сутрин е към шест и половина.
Лори въздъхна шумно.
— Ще отида у родителите си, за да се приготвям, така че ще пропусна пристигането ти в апартамента.
— Няма проблеми. Мисля, че ще мога да се намъкна в смокинга и без помощ.
— С Уорън ли ще дойдеш в църквата?
— Така смятам. Толкова е находчив, че винаги намира начин да се паркира.
— Добре, Джак. Ще се видим в църквата. — Тя затвори рязко.
Той въздъхна. Не се беше зарадвала, но поне й каза истината. Помисли си, че нищо в неговия живот не беше просто и ясно.
Пъхна телефона в джоба си и излезе от колата. Пърси се бе върнал в кабината на багера и беше включил двигателя. Този път към кофата с греблото бяха добавени стоманени кабели, които се спускаха в изкопа. Виждаше се, че са максимално опънати.
Джак се приближи до Харолд и погледна надолу. Кабелите бяха прикачени към куките на капака на гробницата.
— Какво става? — опита се Джак да надвика шума на двигателя.
— Опитваме се да счупим печата — отвърна му също тъй високо Харолд. — Няма да е лесно. Материалът е подобен на асфалт, така че да е водоустойчив.
Багерът изгрухтя и се напъна, след това отпусна кабелите, за да започне наново.
— Какво ще правим, ако печатът не поддаде? — попита Джак.
— Ще трябва да дойдем отново утре с работници.
Джак изруга наум.
Внезапно се чу нисък шум, пропукващ и след това кратък всмукващ звук.
— Добре, добре! — извика Харолд и направи знак на Пърси да намали.
Капакът се вдигна. Когато се залюля над ръба на ямата, Енрике и Цезар го хванаха здраво, докато Пърси го отдалечаваше. После кранът го отпусна внимателно на тревата и Пърси изскочи от кабината.
Харолд погледна в отворената гробница. Обшивката беше от блестяща като огледало неръждаема стомана. Вътре почиваше метален ковчег.
— Не е ли красив? — В гласа на Харолд се долови почти религиозно благоговение. — На фирмата „Вечен покой Хънтингтън Индъстриз“. Не съм продал много такива. Наистина те кара да затаиш дъх.
Джак се впечатли повече от това, че вътрешността беше суха като кост.
— Как ще извадим сега ковчега? — попита той.
Още не бе завършил изречението, когато Енрике и Цезар скочиха долу в гробницата, прехвърлиха широки ремъци под ковчега, след което и през четирите дръжки отстрани. Пърси отново запали двигателя, насочи крана към изкопа, така че ремъците да могат да се закрепят. Харолд отвори катафалката.
Двайсет минути по-късно ковчегът лежеше вътре.
— Веднага ли ще дойдете в погребалния дом? — обърна се Харолд към Джак.
— Веднага. Искам да извърша аутопсията незабавно. Освен това ще присъства още един съдебен патолог. Казва се Латаша Уайли.
— Много добре. — Харолд седна на шофьорската седалка в кабината на катафалката и колата се спусна
