— Да бе, сигурно.
— Какво ще кажеш да сключим един малък облог? Аз твърдя, че е вродено, а ти казваш, че е дегенеративно. Обзалагам се на пет долара, че съм прав.
— О, много се изхвърляш! — подразни го Латаша. — Пет в брой не са малко, но мисля да удвоя на десет.
— Ти си на ред — каза Джак. След като обърна сърцето, той взе форцепс и ножица и започна да работи. Латаша поддържаше органа, докато той внимателно го обследва и отвори дясната коронарна артерия, съсредоточавайки се върху задното спускащо се разклонение. Продължи до там, докъдето позволяваха инструментите, след което се изправи и опъна гърба си.
— Няма стеснения — произнесе той със смес от изненада и разочарование. Макар обикновено да не бързаше да се ангажира с диагноза, боейки се, че по този начин може да пропусне да открие нещо, този път беше напълно сигурен, че ще се сблъска с патология. Дясната коронарна артерия, снабдяваща с кръв по- голямата част от сърдечносъдовата система, беше излязла от строя при сърдечната криза на Пейшънс Станхоуп.
— Не се отчайвай — каза му Латаша. — Десетте долара още си стоят. Стеснение няма, но не виждам никакви атеросклеротични отлагания.
— Права си. Идеално чиста е — съгласи се Джак. Направо не можеше да повярва. Целият кръвоносен съд беше съвсем нормален.
Той насочи вниманието си към лявата коронарна артерия и разклоненията й. След няколко минути установи, че положението е съвършено същото. Нямаше плаки и стриктури. Бе озадачен и разочарован. След всичко, което бе мислил, това, че не се откри видима коронарна абнормалност, нито пък някакво дегенеративно изменение, му се струваше като лична обида.
— Патологията сигурно е вътре в сърцето — каза Латаша. — Може би ще открием някакво образувание в митралната или аортната клапа, което е отделило серия тромби, които после са се изчистили.
Джак кимна, но бе объркан от вероятността внезапната сърдечна смърт да е предизвикана от сърдечна криза без артериално заболяване. Според него тя бе съвсем малка, по-малка от десет процента, но очевидно възможна, както се доказваше от случая пред него.
Латаша му подаде един нож с дълго острие.
— Хайде! Нека да видим вътрешността.
Джак отвори всяка от четирите сърдечни камери и направи серия срезове през мускулните стени. Двамата с Латаша огледаха клапите, преградата между дясната и лявата страна на сърцето, и прерязаха мускулната повърхност. Работеха в тишина, проверяваха всичко индивидуално и методично. Когато завършиха, очите им се срещнаха над масата.
— Добрата новина е, че никой от нас не загуби десет долара — каза Джак, опитвайки се да прояви някакъв хумор. — Лошата е, че Пейшънс Станхоуп си е пазела тайните за себе си. В живота била направо казано своенравна и смъртта не я е променила особено.
— След като съм запозната с историята, направо съм шокирана, че това сърце изглежда толкова нормално — каза Латаша. — Никога не съм виждала подобно нещо. Предполагам, че ще трябва да изчакаме микроскопията за отговорите. Може да се е дължало на някакво заболяване на капилярите, което е включвало само най-малките съдове на коронарната система.
— Не съм чувал за подобно нещо.
— Нито пък аз — призна тя. — Но е починала от сърдечна криза, която сигурно е била масирана. Трябва да открием патология освен онзи малък асимптоматичен рак на дебелото черво. Почакай за секунда! Кой беше онзи епонимен синдром, при който коронарните артерии получават спазъм? — Тя направи жест към Джак, сякаш решаваше ребус и искаше той да я подсети за името.
— Честно да ти кажа, нямам представа.
— Точно това е! — произнесе Латаша триумфално.
— Никога не съм чувал за такова нещо — призна Джак. — Но ме подсещаш за зет ми, който е жертвата в цялото това нещастие. Той ще знае със сигурност. Може ли спазмът да причини масирана сърдечна криза? Това е въпросът.
— Не, няма начин — каза внезапно Латаша, леко разочарована. — Дори при този синдром спазмът обикновено се асоциира със стеноза на съдовете, което означава, че трябва да имаме видима патология, каквато ние не откриваме.
— Това ме успокоява — произнесе Джак.
— Все пак трябва да намерим нещо по един или друг начин.
— Такова е намерението ми, но това, че не откриваме никаква сърдечна патология ме кара да се чувствам глупаво и ме смущава, като се има предвид цялата суматоха, която създадох, за да направя тази аутопсия.
— Имам идея. Нека да занесем всички проби в офиса ми. Можем да изследваме сърцето под стереомикроскоп и дори да замразим някои сегменти от тъканта на сърцето, за да видим капилярите. С останалите проби ще процедираме нормално.
— Може би трябва да хапнем нещо — предложи Джак, внезапно изпитал желание да остави за известно време цялата тази работа.
— Ще взема пица на път за офиса. Хайде! Ще е истинско парти. Има някаква дяволска мистерия в това. Да видим дали няма да можем да я разрешим. Можем да получим дори токсикологичните изследвания тази нощ. За щастие, познавам шефа на лабораторията на нощната смяна от университета. Бяхме гаджета на времето. Нещата между нас не се получиха, но продължаваме да сме приятели.
Джак наостри уши.
— Я повтори пак! — рече той невярващо. — Можем да получим токсикологичните изследвания тази нощ? — В Патологическия в Ню Йорк щеше да се радва, ако станеха и за седмица.
— Отговорът е „да“, но нека изчакаме до единадесет, когато Алън Смитхам започва смяната.
— Кой е Алън Смитхам? — попита Джак.
— Срещнахме се в колежа. Вземахме заедно курсове по химия и биология. После аз отидох в медицинско училище, а той започна да прави докторат. Сега работим съвсем близо.
— А какво ще стане с почивката ти?
— Утре ще мисля за това. Сега по-важно е да спасим зет ти от дяволския процес.
20.
Нютън, Масачузетс
Четвъртък, 8 юни 2006 г.
9:05 ч.
Алексис вдигна след четвъртото позвъняване. Джак бе на път от погребалния дом „Лангли-Пиърсън“ към „Нютън Мемориал Хоспитал“. Беше решил да направи кратко посещение за половин час, преди завършването на смяната, за да се срещне с Мат Гилбърт и Джорджина О’Кийф. Беше импулсивно решение, когато той и Латаша излязоха от погребалния дом, след като приключиха с аутопсията. Тя бе казала, че ще се отбие в апартамента си, за да нахрани кучето, оставяйки течните проби в токсикологичната лаборатория с бележка за Алън да се обади колкото е възможно по-скоро; после щеше да вземе две пици, преди да се срещнат с Джак на паркинга на Патологическия център.
— Надявах се да си ти — каза Алексис, когато чу гласа му.
— Добре ли ме чуваш?
— Да, къде си?
— Непрекъснато си задавам този въпрос — пошегува се той. Настроението му бе паднало до най-ниската си точка, когато не откри нищо по време на аутопсията на Пейшънс Станхоуп, но Латаша го беше заразила с ентусиазма си и чувството му за хумор се възвръщаше.
— Настроението ти е особено. Какво се е случило?
— В колата съм, на път към „Нютън Мемориал“.
— Добре ли си?
