— Окей, обещавам — въздъхна той. — Сега съм в болницата и трябва да действам.
— Независимо какво ще стане, наистина ти благодаря за усилията, Джак. Дори не можеш да си представиш каква опора ми беше през цялото време.
— И го мислиш, макар че заради намесата ми заплашиха момичетата?
— Не смятам, че имаш ни най-малка вина.
След още няколко фрази двамата си пожелаха лека нощ и затвориха телефоните. Джак се замисли за това колко много се бяха променили отношенията им с времето. Стана му приятно, че той и сестра му бяха възвърнали някогашната си близост.
Усети онази стръв за работа, която Латаша бе разпалила у него. Сестра му може и да имаше право, но докато не се докажеше, всичко бе възможно. От опит знаеше, че най-нестандартните му предположения се бяха оказвали верни.
За разлика от първото му посещение, спешното отделение беше препълнено с хора и почти всички седалки — заети. Няколко души стояха отвън, до пункта за приемане. Беше топла, влажна, почти лятна нощ.
Джак трябваше да изчака на опашката зад една жена, която държеше в ръце бебе с температура. Детето го гледаше иззад рамото на майка си с безизразен поглед. Най-после дойде редът му. Той тъкмо се канеше да попита за д-р Мат Гилбърт, когато докторът се появи и остави на бюрото пропуска си.
— Знам ви — каза той и вдигна брадичка към Джак. — Очевидно бе проверявал за името.
— Д-р Джак Степълтън.
— Точно! Съдебният патолог, който се интересува от неуспешния опит за реанимация.
— Добра памет — беше коментарът на Джак.
— Това е най-важното качество, което развих в медицинското училище. Какво мога да направя за вас?
— Моля ви да ми отделите две минути от времето си, същата молба имам и към Джорджина О’Кийф. Тази нощ на смяна ли е?
— Тя вече започна шоуто — засмя се докторът. — Тук е.
— Знам, че не е най-подходящият момент — каза Джак. — Но ексхумирахме тялото и току-що направих аутопсия. Смятам, че ще ви бъде интересно да разберете какво съм открил.
— Напълно сте прав — каза Мат. — Пък и нищо му няма на времето. Вярно, заети сме, но всичко е рутинно, пациентите са амбулаторни. В момента няма спешен случай. Елате в салона. Аз ще отида да извикам Джорджина.
За няколко минути Джак остана сам и използва времето да погледне двете страници, които съставляваха протокола от посещението на Пейшънс в спешното отделение. Беше ги извадил от папката по делото, докато разговаряше с Алексис.
— Добре дошли отново — избърбори Джорджина, докато влизаше в помещението. Мат вървеше след нея. Двамата бяха облечени с бели престилки над зелените одежди.
— Мат ми каза, че сте изровили трупа на госпожа Станхоуп и сте направили аутопсия. Браво! Какво намерихте? Искам да кажа, че нас никой дори не ни е информирал.
— Интересното беше, че сърцето й изглеждаше напълно нормално. Без никакви дегенеративни изменения.
Джорджина подпря ръце на кръста си. На устата й се изписа разочарована, крива усмивка.
— Мислех, че ще чуем нещо потресаващо.
— Това си е потресаващо — каза Джак. — Не се случва често сърдечна криза без никаква патология.
— Бихте целия този път дотук, за да ни кажете, че не сте открили нищо? — невярващо попита жената и погледна към Мат за подкрепа.
— Всъщност, дойдох, за да ви попитам дали съществува вероятност да й е дадена свръхдоза от някакво лекарство или може би погрешно лекарство.
— За какво точно лекарство говорите? — Усмивката на Джорджина увяхна, заменена от объркване.
— Изобщо — отвърна Джак. — Но най-вече за някой от по-новите фибринолитични или антитромбични агенти. Не знам; вие имате ли нещо общо с каквито и да било случайни изследвания, свързани с пациенти със сърдечни кризи? Просто съм любопитен. Не виждам нищо от това, за което говоря, тук. — Той размаха двата листа и ги подаде на Джорджина. Мат надзърна над рамото й.
— Всичко, което сме й дали, е написано — каза лекарката. Очите й отново потърсиха Мат за подкрепа.
— Така е — потвърди той. — Почти умираше, когато я докараха, мониторът показваше почти права линия. Единственото, което направихме, е да се опитаме да я реанимираме. Не сме се опитвали да я лекуваме от инфаркт на миокарда. Какъв смисъл имаше?
— И не е вземала дигитални?
— Не — отрече Мат. Не можахме да накараме сърцето й да направи и един удар, не реагира изобщо.
Джак премести поглед от Джорджина към Мат, после обратно. Дотук с идеята за свръхдоза или погрешно лекарство!
— Единствените лабораторни резултати в протокола от спешното са на кръвните газове. Правени ли са някакви други тестове?
— Когато вземаме кръв за изследване на кръвните газове, обикновено предписваме и кръвна картина плюс електролити. А при сърдечна криза — и биомаркери.
— Но ако е наредено да бъдат направени, тогава защо не се споменава за това в протокола на спешното? Резултатите от кръвните газове са тук.
Мат взе листовете от Джорджина и бързо ги прегледа, след което сви рамене.
— Не знам, може би, защото по правило се вписват в болничния картон, но тъй като е починала толкова бързо, не й е бил направен такъв. — Той отново сви рамене. — Предполагам, че не е записано тук, защото това е ордерът за всички, за които се предполага, че са с инфаркт на миокарда. Споменал съм, че натрият и калият са в нормата и някой е съобщил резултатите в спешното.
— Спешното отделение не е голямо — обясни Джорджина. — Тук рядко имаме смъртен случай.
— Може ли да се обадим в лабораторията и да видим дали те не могат да открият резултатите? — попита Джак. Не беше съвсем наясно какво да прави с това, което евентуално се открие и дали то изобщо има някакво значение, но се чувстваше длъжен да види докъде ще го отведе.
— Разбира се — каза Мат. — Ще се обадим да дойдат тук. А междувременно ние трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви, че се отбихте. Странно е, че не сте открили никаква патология, но е приятно да научим, че не сме пропуснали да направим нищо, което да спаси живота й.
Пет минути по-късно Джак се озова в малкия офис на шефа на лабораторията във вечерната смяна. Беше едър, набит мъж с тежки клепачи, което му придаваше вид на хронично недоспал. Седеше пред монитора на компютъра си с облегната назад глава. Върху табелката на престилката му се четеше името Уейн Марш.
— Не намирам нищо под името Пейшънс Станхоуп — каза Уейн. Беше много любезен, когато му позвъниха от спешното и бе поканил Джак в кабинета си. Беше впечатлен от препоръките на Джак и ако бе забелязал значката на ревера му, на която пишеше Ню Йорк, то не го показа с нищо.
— Нужен ми е номер на отделението — обясни Уейн, — но ако не е била приета, не са й дали такъв.
— А ако опитаме чрез начина на плащане? — предложи Джак. — Все някой е платил за тези изследвания.
— Няма плащане в този час — отвърна Уейн, — но не казахте ли, че разполагате с копие от протокола на спешното? Трябва да има номер за приемане в отделението. Мога да опитам.
Джак му подаде листовете и мъжът натрака името.
— Ето го — каза той, когато цифрите се появиха на екрана. — Д-р Гилбърт е бил прав. Направили сме пълно изследване на кръвта с кръвно броене, електролити и обичайните кардиологични биомаркери.
— Кои точно?
— Правим кардиоспецифичен тропонин „Т“ при пристигане в спешното и повтаряме на шестия и
