дъното на стаята и разсеяно разглеждаше ноктите си.
Виктор заобиколи бюрото си и седна. Телефонът звънеше непрекъснато, но той не го вдигна. Знаеше, че е Колийн. Погледна към Хорхе, който му махна с нокторезачката си и му се ухили.
Слепоочията му туптяха. Той отпусна глава в ръцете си. Това, от което се нуждаеше, беше план. Този човек само го разсейваше. Мъжът сякаш излъчваше дръзка, високомерна увереност, която казваше: „Аз съм убиец, седя си в офиса ти, а ти не можеш да направиш нищо.“
— Не ми изглежда да имаш много работа — произнесе натрапникът внезапно. — Ви Джей каза, че трябва да излезеш оттам, защото имаш много работа. Предлагам да се заемеш да я вършиш, иначе ще му звънна и ще му кажа, че само седиш и си държиш главата.
— Събирах си мислите. — Той се наведе и натисна интеркома. Когато Колийн отговори, каза:
— Донеси съобщенията за мен и да се захващаме с работата.
През първия час Марша разгледа някои от стотиците периодични издания в библиотечния шкаф. Бяха посветени на теории и експерименти на границата между биологията, физиката и химията. Тя се изправи и започна да крачи из стаята, дори опита бравата. Както очакваше, вратата беше заключена.
Седна отново до масичката, питайки се какво щеше да предприеме Виктор. Трябваше да бъде много изобретателен. Ви Джей беше необикновен противник. Освен това трябваше да притежава изключителна морална смелост, а като имаше предвид експериментите му с фактора на растежа, не беше сигурна дали я има.
Точно в този момент ключът се завъртя и Ви Джей влезе.
— Помислих си, че може би се нуждаеш от малко компания — произнесе той бодро. — Тук има някой, когото бих искал да видиш. — Той се дръпна настрана и в стаята усмихната влезе Мери Милман и протегна ръка. Марша се изправи, търсейки думи.
— Госпожо Франк! — каза Мери и разтърси ръката и с ентусиазъм. — Очаквах с удоволствие да се срещнем. Мислех, че ще трябва да чакам най-малкото година. Как сте?
— Благодаря, добре — отвърна Марша.
— Струва ми се, дами, че трябва да ви оставя да си побъбрите — каза Ви Джей. — Ще оставя вратата открехната; ако искате да хапнете или да пийнете нещо, просто кажете на някой от хората на Мартинес.
— Благодаря — кимна Мери. — Не е ли чудесен? — обърна се тя към Марша, когато той излезе.
— Уникален е — каза Марша. — Как попаднахте тук?
— Изненадващо е, нали? — погледна я Мери. — Навремето това изненада и мен. Ще ви разкажа как се случи.
— Какво друго? — попита Виктор. Колийн седеше на обичайното си място право срещу него. Хорхе все още беше отзад на дивана, излегнат удобно. Секретарката прелисти съобщенията.
— Мисля, че засега това е всичко. Да искате да направя нещо? — Тя завъртя многозначително очи към южноамериканеца.
— Не — отвърна Виктор, докато и подаваше последния документ, който бе подписал. — Тръгвам към къщи. Ако възникнат някакви проблеми, обадете ми се там.
След като си погледна часовника, Колийн отново се обърна към него:
— Наред ли е всичко? — Шефът и се държеше странно, откакто се бе върнал в „Каймера“ заедно с охранителя от кулата.
— Всичко е тип-топ. — Той пусна химикалката си в чекмеджето на бюрото. Колийн го познаваше от седем години, но той никога не бе използвал този израз. Тя се изправи, погледна неприязнено към Хорхе и излезе от стаята. — Време е да тръгваме — обърна се Виктор към него. Той се изправи от дивана:
— В лабораторията ли се връщаме? — Испанският му акцент сякаш бе станал още по-силен.
— Аз се прибирам вкъщи — каза Виктор и взе палтото си. — Не знам ти къде отиваш.
— Където си ти, там съм и аз, приятел.
Виктор беше любопитен дали щеше да има някакви проблеми на излизане от фирмата. Но гардът на изхода го поздрави както обикновено. Фактът, че го придружава охранител на „Каймера“ не предизвика коментар от страна на мъжа, който вдигна бариерата.
Когато пресичаха Меримак, Хорхе се пресегна и включи радиото. Повъртя малко копчето, докато намери испанска станция. После увеличи звука до почти оглушителна степен и защрака с пръсти.
На Виктор му беше ясно, че този човек е първата му пречка. Когато се приближи до дома и заобиколи къщата, той започна да мисли с какви алтернативи разполага. Под хамбара имаше мазе със здрава врата. Проблемът беше как да примами мъжа вътре.
Щом излязоха от колата, Виктор смъкна гаражната врата, питайки се дали би могъл да го издебне и да го цапардоса по главата, точно както онзи го бе ударил, когато за пръв път се бе насочил към лабораторията на Ви Джей. Той отвори вратата на хола и я остави отворена за южноамериканеца, който държеше да се движи зад него.
Съблече палтото си и го хвърли на дивана. Чувството му за реализъм го отказа от опити за саморазправа. Знаеше, че ще го удари или много леко или твърде силно, което и в двата случая би се оказало катастрофално. Трябваше да опита нещо друго. Но какво?
Чувстваше се в пълна безизходица, докато се къпеше в банята на долния етаж. Забелязвайки флакон с аспирин в аптечното шкафче, той си спомни старата лекарска чанта, която му бяха дали като студент по медицина. Беше я използвал през цялото време на практиката си и доколкото си спомняше, тя все още бе пълна с най-често предписваните лекарства.
Топлата вода бе намалила напрежението както в мускулите, така и в главата му. Погледна се в огледалото, замъгленият му от парата образ изглеждаше чужд и нереален.
Побърза да излезе и завари Хорхе да седи пред телевизора в хола и да прехвърля каналите безцелно. Тръгна нагоре по стъпалата, но за съжаление южноамериканецът го последва. В кабинета си на втория етаж Виктор побърза да включи телевизора и да отвлече вниманието на неканения си гостенин. През това време отиде в килера и намери черната чанта.
Извади отвътре секонал, валиум и далман и напъха пълна шепа от таблетките и капсулите в джоба си. Когато се върна в стаята, откри, че Хорхе е намерил кабелен испански канал.
— Обикновено изпивам по едно питие, след като се прибера вкъщи — каза Виктор. — Да ти предложа нещо?
— Какво имаш? — Едрият колумбиец не отмести очи от екрана.
— Чакай да видим… Какво ще кажеш за една маргарита?
— Какво е това „маргарита“?
Въпросът му изненада Виктор; винаги бе смятал маргаритата за популярна южноамериканска напитка. Може би я пиеха повече в Мексико, отколкото в Южна Америка. Той му обясни какво съдържа.
— Ще пия това, което и ти пиеш — изсумтя Хорхе. Виктор слезе в кухнята, смеси всички съставки, включително солта. Направи напитките в малка стъклена кана и когато се увери, че никой не го гледа, отвори капсулите и изсипа съдържанието им в течността. На дъното се виждаше утайка, дори след като многократно разбърка сместа, затова я изля за миг в миксера. После погледна каната на светлина. Добре изглеждаше. Прецени, че напитката има достатъчно разбиваща сила, за да изкара човек коремна операция без да гъкне.
Виктор отпи една малка глътка. Оставяше горчив вкус, но ако гостът му никога не беше пил маргарита, нямаше как да долови разликата. Той посоли ръбовете на чашите. За себе си направи напитка от чист лимонов сок. Когато най-сетне бе готов, занесе двете пълни чаши заедно с каната и ги сложи на масичката.
Хорхе гаврътна чашата си, без да отклони очи от екрана. Виктор седна и също се загледа. В момента течеше някаква сапунена опера. Не разбираше испански, но схвана как върви действието. С периферното си
