зрение поглеждаше как Хорхе пие. Беше доволен, че му хареса. Първият признак за ефекта се появи съвсем бързо: Хорхе започна да мига често. Той не можеше да се фокусира върху филма. Най-накрая се обърна към Виктор. Алкохолът бе ускорил усвояването на лекарствата — Хорхе едва се бе докоснал до втората си чаша, а вече не можеше да държи очите си отворени.
За най-голяма изненада мъжът се опита да се изправи. Вероятно бе заподозрял вече нещо, защото хвърли чашата на пода. Южноамериканецът дори се опита да извади ножа си, но движенията му бяха некоординирани и твърде бавни. Виктор бързо го обезоръжи. В следващата минута Хорхе беше в безсъзнание. Виктор сложи отпуснатото му тяло на кушетката, взе малко от валиума, който държеше на горния етаж и го инжектира мускулно в хълбока му. След това пренесе тялото му през двора и го смъкна в избата под хамбара. Зави го с няколко стари одеяла, за да запази температурата му и на излизане щракна стария катинар след себе си.
Върна се в къщи, изпълнен с облекчение от успеха си и щастлив, че разполага с достатъчно време, за да обмисли следващата си стъпка. В този момент телефонът иззвъня. Звъненето го хвърли в ужас — дали някой търсеше Хорхе, или се предполагаше, че Хорхе е трябвало да звънне някъде, а не го бе сторил все още. Виктор не вдигна. Вместо това надяна бързо палтото си и се насочи към колата. Тъй като все още не му хрумваше никаква друга идея, той реши да отиде в полицията.
Полицейското управление се намираше в дъното на общинската градинка. Беше двуетажна тухлена постройка с две богато украсени месингови улични лампи. Вечерно време светлината, която идваше от тях, изглеждаше мистична заради стъклените им сини сфери. Виктор приближи и паркира колата на паркинга за посетители. Когато бе тръгнал от къщи, той се бе почувствал добре заради взетото най-накрая решение. Беше очаквал с нетърпение да стовари цялата тази бъркотия на нечии чужди плещи. Но когато изкачи първите две стъпала, усети, че вече не е толкова сигурен в решението си да дойде тук.
Поколеба се за миг пред вратата. Най-много се притесняваше за Марша, но имаше и други тревоги. Както бе казал и Ви Джей, полицията не би могла да направи много и Ви Джей щеше да бъде пуснат на свобода. Законовата система не можеше да се справи с най-обикновените негодници, какво остава за десетгодишно момче с интелигентността на двама Айнщайновци?
Той все още се чудеше дали да влезе или не, когато вратата се отвори и отвътре излезе сержант Серуло. Сержантът оправи шапката си и започна да се извинява, когато позна Виктор.
— Д-р Франк! — извика той. — Какво ви води насам?
Той се опита да измисли нещо правдоподобно, но не успя. Истината напираше да излезе.
— Имам проблем. Може ли да поговорим?
— Съжалявам — завъртя глава Серуло. — Във вечерна почивка съм. Трябва да хапваме, когато можем. Но Мърфи е в стаята. Ще ви помогне. Докато се върна от магазина, сигурен съм, че ще сте свършили.
Серуло го потупа приятелски и му отвори вратата. След миг Виктор се озова вътре.
— Хей, Мърфи! — извика Серуло. Бе подпрял с крак вратата и я държеше отворена. — Тук е д-р Франк. Приятели сме. Обслужи го добре, разбра ли?
Мърфи беше ченге с пълно, червендалесто, луничаво лице. Беше от ирландски произход с баща ченге, чийто баща също е бил ченге. Той погледна Виктор през дебелите бифокални стъкла на очилата си.
— След минута ще ви обърна внимание — каза той. — Седнете. — Той посочи с молива си боядисаната дървена пейка и се върна към формуляра, който така старателно попълваше.
Виктор седна и се замисли за разговора, който трябваше да проведе с офицер Мърфи. Направо се виждаше как му казва, че има гениален син, който отглежда раса умствено-изостанали работници в стъклени резервоари и който е убил хора, за да запази тайната лаборатория, построена със средства от шантажирани служители в компанията на баща си. Действителните факти, изразени чрез думи убеждаваха Виктор, че никой няма да му повярва. А дори и да се намереше такъв, какво щеше да стане? Нямаше начин да свържат Ви Джей с никой от смъртните случаи. Това изчерпваше всичко. А що се касае до лабораторното оборудване, то не беше откраднато, поне не и от Ви Джей. За кокаина пък щяха да решат, че бедното дете е било принуждавано насила от чуждестранен наркобос.
Виктор прехапа долната си устна. Мърфи продължаваше да попълва формуляра, държейки молива в месестата си ръка и изплезил език. Той не погледна нагоре, така че Виктор продължи да разсъждава. Представи си как влачат Ви Джей по съдебните инстанции, как излиза през задната врата. Момчето разполагаше вече със собствена лаборатория, с капацитет, достатъчен да се справи почти с всичко. А и бе показал готовността си да елиминира онзи, който се опита да застане на пътя му. Виктор се запита докога той и Марша ще останат живи при тези обстоятелства. С чувство на униние, което извикваше сълзи в очите му, Виктор трябваше да признае пред себе си, че експериментът му се бе оказал доста успешен. Както бе казала Марша, той не бе отчел отклонението на успеха. Бил е толкова завладян от идеята да извърши този експеримент, че не е помислил за резултата. Ви Джей беше повече от това, което бе искал да получи и с ограниченията на закона социалната система се оказваше непригодна да се справи със същество като Ви Джей. Защото той беше като от друга планета.
— Окей. — Мърфи хвърли формуляра в едно телено кошче в ъгъла на бюрото си. — Какво можем да направим за вас, д-р Франк? — Той изпука кокалчетата на пръстите си след дългото държане на молива.
Без да мисли повече, Виктор стана и се насочи към дежурния. Мърфи го погледна със сините си очи. Яката на ризата му го стягаше доста и шията му преливаше над нея.
— Е, какво се е случило, докторе? — попита той и се облегна назад. Имаше големи, тежки ръце и беше от онзи тип мъже, дето ти се иска да дойдат, когато хлапета ти откраднат тасовете или радиото на колата.
— Имам проблем със сина ми — започна Виктор. — Разбрахме, че е бягал от училище, за да…
— Извинете, докторе — прекъсна го Мърфи. — Защо не се обърнете към социален работник, или нещо такова?
— Страхувам се, че ситуацията не е от компетентността на социалните — отвърна Виктор. — Синът ми е решил да се свърже с престъпни елементи и…
— Извинете, че отново ви прекъсвам, докторе — каза Мърфи. — Може би трябваше да кажа „психолог“. Колко годишен е синът ви?
— На десет е. Но е…
— Трябва да ви кажа, че никога не са ни се обаждали във връзка с него. Как се казва?
— Ви Джей — отговори Виктор. — Знам, че…
— Преди да продължите нататък — отново не го доизслуша Мърфи, — трябва да ви кажа, че имаме много проблеми с малолетни. Опитвам се да помогна. Ако синът ви е направил наистина нещо лошо, тогава навярно би си струвало да се обърнете към нас. А иначе един психолог и прилагането на малко старомодни мерки за дисциплина няма да бъдат излишни. Разбирате ли накъде бия?
— Да — въздъхна Виктор. — Мисля, че сте напълно прав. Благодаря ви, че ми отделихте време.
— Няма защо, докторе — каза Мърфи. — Исках да съм честен, щом сте приятел на Серуло.
— Оценявам го — усмихна се Виктор и уморено тръгна към вратата. На паркинга го чакаше колата му. Влезе и в същия момент го обхвана страшна паника. Изведнъж осъзна, че няма кой да му помогне да се справи с Ви Джей. Това щеше да бъде изправяне на баща срещу син, на създател — срещу творението му. Прозрението за това предизвика чувство на гадене, което сви гърлото му и той побърза да свали стъклото на прозореца. Изпита облекчение от хладния въздух. Наведе се и подпря глава на волана.
Сети се за обета на Авраам от Стария завет, който бе изучавал като дете. Но знаеше, че има две големи разлики. В този отделен случай Бог не се бе намесвал и Виктор разбираше, че не би могъл да убие със собствените си ръце сина си.
Освен това, разбира се, съществуваше и проблемът с Марша. Как щеше да излезе тя от подземната лаборатория? Заля го нова вълна на паника. Трябваше да действа бързо, преди интелигентността на Ви Джей да се превърне във фактор. Освен това Виктор знаеше, че ако се бави, може да изгуби самообладание и мотивация.
Надигна глава от волана и запали двигателя. Шофираше към къщи по рефлекс, докато мозъкът му се бореше да конструира някакъв план. Когато се прибра отиде първо да провери какво става в мазето под хамбара. Хорхе спеше безгрижно като бебе под одеялата и парцалите. Виктор напълни с вода една празна бутилка от вино и я остави до главата му.
