Лори кимна, но от изражението й ясно личеше, че не е очарована от молбата. И най-вече от начина, по който Манърхайм беше изкрещял името й през остъклената врата.
— Жени! — промърмори той и пусна една сподавена ругатня. По принцип се отнасяше с подозрение към всички жени, а оперативните сестри в отделението бяха истинска болка в задника.
Влетя в операционната като бик на арена. Спокойната атмосфера мигом се промени. Дарлин Купър мълчаливо му подаде стерилна кърпа и се оттегли встрани. Манърхайм старателно подсуши ръцете си, после се наведе да разгледа отвора в черепа на Лайза Марино.
— Да те вземат мътните, Нюмън! — раздразнено изръмжа той. — Кога най-сетне ще се научиш да правиш свястна краниотомия? Сто пъти съм ти казвал, че ръбовете трябва да са загладени! Господи, това тук на нищо не прилича!
Лайза неволно потръпна под чаршафите. Беше ясно, че операцията не върви както трябва.
— Ама аз…
— Не искам да слушам никакви оправдания! Или ще се научиш да си вършиш работата както трябва, или ще смениш професията! Какво ще си помислят японците, които съм поканил специално за тази операция?
Нанси Донован се изправи до него, за да поеме кърпата, но той гневно я захвърли на пода. Харесваше му да създава суматоха и да се държи като капризно дете, изискващо цялото внимание на околните, И го получаваше. Имаше репутацията на един от най-способните неврохирурзи в страната, работеше изключително бързо и точно. Изцяло се придържаше към един отдавна установен принцип на работа, който беше дефиниран в пълно съответствие с острия му език: „Влезеш ли веднъж в главата, няма време за мотане.“ Енциклопедичните му познания по невроанатомия вършеха останалото — Манърхайм действително правеше чудеса със скалпела.
Дарлин Купър разтвори специалните ръкавици от кафяв латекс, които предпочиташе шефът й. Той ги нахлузи около китките си и заби поглед в очите й.
— Ох, това вече е нещо друго! — доволно промърмори той. — Скъпа, ти си истинска приказка!
Избягвайки погледа на стоманеносивите му очи, Дарлин мълчаливо му подаде влажна кърпа, за да избърше талка от ръкавиците. Отдавна беше свикнала със забележките му и от опит знаеше, че най-добрата реакция е да не им обръща внимание.
Манърхайм зае място до масата, Нюмън и Лоури се изправиха от двете му страни. Отворът в черепа на пациентката беше покрит с полупрозрачна стерилна материя, която беше плътно прилепнала към откритата част на мозъка.
— Е, добре! — изръмжа Манърхайм. — Представлението може да започне! Щипка за ципата и скалпел!
Инструментите светкавично легнаха в протегната му длан.
— Спокойно, скъпа, това не е телевизионно шоу — изръмжа Манърхайм по посока на оперативната сестра. — Няма нужда да ми причиняваш болка с всеки инструмент, който ти поискам…
Наведе се и сръчно отстрани ципата, върхът на скалпела разкри сивкавата повърхност на мозъка.
Оттук нататък действията на Манърхайм станаха бързи, точни и абсолютно професионални. Малките му ръце се движеха икономично, очите му не се отделяха от раната. Беше от хората, които притежават изключителна координация между ръцете и зрението си. Единственото нещо, за което се сърдеше на майката-природа, беше ниският ръст. Със своите метър и шейсет и пет той непрекъснато имаше чувството, че тя го беше лишила от онези петнадесетина сантиметра, които биха изравнили физическите му данни с интелектуалния потенциал. Но това не му пречеше да поддържа великолепна форма и фигурата му изглеждаше така, че никой не би му дал шейсет и една години.
Отстрани ципата с помощта на малки ножици и специални тапицирани форцепси и разкри мозъчната кора. Показалецът му се плъзна в раната и внимателно палпира дясното полукълбо. Беше убеден, че ако има някакъв оток, чувствителният му пръст моментално ще го открие. Интимният контакт с живия пулсиращ мозък на пациента беше най-ценното нещо в живота му, апотеоз на съществуването му. Отдавна беше престанал да се учудва на факта, че по време на операция нерядко стига до невероятно силна сексуална възбуда.
— Стимулаторът и кабелите! — заповяда той.
Нюмън и Лоури вече бяха подготвили снопчета тънки жички. Нанси Донован пое свободните им краища и ги включи в конзолите, подредени до масата. Доктор Нюмън внимателно започна да инсталира миниатюрните електроди. Единият от тях зае място на слепоочието, а другият — върху силвиевата вена. Върховете им от гъвкаво сребро изчезнаха под мозъчната кора. Нанси Донован включи монитора на енцефалографа, поставен непосредствено до апарата за ЕКГ.
В този момент в операционната влязоха японските гости — доктор Хагата и доктор Нагамото. Манърхайм доволно кимна с глава. Никак не го беше грижа дали ще имат лична полза от присъствието си тук, той просто обичаше да работи пред публика.
— Гледайте и слушайте — започна без церемонии той. — В дебелите книги са изписани куп глупости по въпроса дали по време на темпорална лоботомия трябва да се извади горната част на мозъчното полукълбо, или не. Повечето хирурзи се опасяват, че подобен акт може да увреди говорните функции на пациента. Експериментът е единственият начин да разберем дали е така…
Размаха електростимулатора в ръката си и изведнъж заприлича на диригент. Главата му кимна към доктор Ранад, който се наведе и отмести марлената завеса от лицето на пациентката.
— Лайза!
Момичето отвори очи. В тях се четеше недоумение и учудване.
— Лайза, искам да рецитираш нещо. Стихотворение, молитва… Каквото помниш най-добре.
Лайза се подчини с надеждата, че всичко това по-скоро ще приключи. Доктор Манърхайм я изчака да започне, после докосна повърхността на мозъка с тънкия стимулатор. Тя млъкна насред изречението. Знаеше какво иска да каже, но просто не можеше да го стори. В съзнанието й се появи ясно видение: някакъв мъж излиза и затваря вратата след себе си.
— Ето ви отговора — кимна Манърхайм. — От него следва, че изобщо не трябва да докосваме това полукълбо.
Японците едновременно кимнаха.
— Сега ще преминем върху най-интересната част — рече Манърхайм и взе в ръка единия от двата дълбочинни електрода, които беше поръчал от болницата Гибсън Мемориал. — Междувременно някой да се обади в рентгена. Искам снимка на тези електроди, за да видим после къде точно са били поставени.
Тънките като игли електроди бяха оборудвани със специално регистриращо устройство, но иначе действаха като всички други подобни стимулатори. Преди да бъдат стерилизирани, Манърхайм беше отбелязал разстояние, отстоящо точно на четири сантиметра от върха им. Сега измъкна малка рулетка и отмери същите четири сантиметра върху темпоралния лоб. После постави електрода под прав ъгъл на мозъка и леко го натисна. Спря едва когато маркировката се изравни с гладката сивкава повърхност. Мозъчната тъкан не оказваше почти никаква съпротива. Вторият електрод потъна на същата дълбочина, но на два сантиметра по-назад от първия. Двете тънки пръчици останаха да стърчат на около пет сантиметра от мозъчната кора.
Точно в този момент се появи и Кенет Робинс, старши лаборант в рентгенологията. Ако се беше забавил само с минута, Манърхайм положително щеше да хвърли нещо по него. Операционната беше оборудвана с всичко необходимо и след броени минути рентгеновите снимки бяха готови.
Манърхайм хвърли поглед на стенния часовник и отбеляза, че е време да ускори хода на събитията.
— Сега ще активираме дълбочинните електроди и ще видим дали можем да предизвикаме епилептични вълни. Опитът ми сочи, че ако успеем, шансовете на лобектомията да елиминира припадъците стават почти сто процента.
Лекарите се прегрупираха около операционната маса.
— Доктор Ранад, от вас искам да накарате пациентката да опише всичко, което усеща и мисли след стимулацията — разпореди се Манърхайм.
Анестезиологът кимна с глава и повдигна покритието от лицето на Лайза. Минута по-късно се изправи и даде знак, че е готов.
За Лайза стимулацията беше като експлозия на бомба, но без болка и звук. След период на напълно
