— В ангиографията ви очакват — уведоми го Хелън Уокър, последвала го безшумно в кабинета. Тя беше изключително грациозна 38-годишна чернокожа жена от Куинс, секретарка на Филипс вече от пет години. Разбираха се отлично и той дори не си позволяваше да мисли, че може да я загуби. Ефикасната й работа му спестяваше куп ежедневни грижи. Дори гардероба си дължеше на нея. Ако не беше настойчивата й покана да се срещнат пред „Блумингсдейлс“ в една съботна сутрин, той положително би продължил да носи торбестите дрехи, с които бе завършил образованието си и които му се струваха напълно нормални. Но след тази среща се роди един нов Филипс, чиито добре скроени костюми отлично подчертаваха стройната му атлетична фигура…
Захвърли снимките на писалището и те се разпиляха по плота, върху който цареше обичайното безредие. Писалището беше забранена зона за Хелън, която продължаваше да се учудва на начина, по който шефът й се ориентира сред бъркотията.
Изправена зад гърба му, тя започна да чете съобщенията, които беше получила в негово отсъствие. Доктор Рийс отново го беше търсил за скенера на пациента си. Повреденият рентгенов апарат в ангиографията беше поправен, от спешното бяха предупредили за пристигането на пациент с тежки черепни травми, който щеше да се нуждае от спешен скенер. Това бяха рутинни съобщения, маркиращи всеки нормален работен ден. Филипс я помоли да даде необходимите указания — нещо, която тя и без това щеше да стори. Хелън кимна и се върна зад бюрото си.
Той изчака затварянето на вратата, свали бялата манта и навлече престилка с оловно покритие, която използваше срещу облъчването при някои рентгенови процедури. Горната й част беше украсена с избеляла лепенка на Супермен, която никой от обслужващия персонал не беше успял да отстрани. Това беше стара закачка на колегите му от неврорентгенологията, но той не им се сърдеше, защото зад нея се криеше уважение и общо взето напълно лоялно отношение.
Преди да излезе, очите му потърсиха програмната дискета на Майкълс върху разхвърляното бюро. Сякаш още веднъж искаше да се увери, че изненадата на приятеля му е реалност. Не я видя и се върна да я потърси. Откри я под рентгеновите снимки на Манърхайм, тръгна към вратата, после отново се спря. Взе в ръце снимките на Лайза Марино заедно с дискетата и извика на Хелън да предупреди ангиографията, че след малко ще бъде при тях. После пристъпи към работната маса.
Свали оловната престилка и я преметна над облегалката на стола. Очите му със съмнение опипаха компютърния прототип, после се насочиха към оперативните снимки на Лайза. Мислено елиминира очертанията на електродите, които в момента не представляваха интерес. Искаше да получи заключението на компютъра относно самата краниотомия, но веднага си даде сметка, че в програмата липсва подобна процедура.
Щракна ключа на централния процесор, изчака светването на червената лампичка и внимателно вкара дискетата в процепа. Машината я глътна като гладно куче, в следващия миг печатащото устройство оживя и той се приведе над хартията.
ЗДРАСТИ, АЗ СЪМ ЧЕТЯЩО УСТРОЙСТВО „ЧЕРЕП 1“.
МОЛЯ, ВКАРАЙТЕ ИМЕТО НА ПАЦИЕНТА.
Филипс набра с два пръста името на Лайза Марино.
БЛАГОДАРЯ. МОЛЯ, ВКАРАЙТЕ ДИАГНОЗАТА.
Филипс изписа „кризи със загуба на съзнание“.
БЛАГОДАРЯ. СЕГА СЕ НУЖДАЯ ОТ ПЪЛНА КЛИНИЧНА КАРТИНА С ЛИЧНИТЕ ДАННИ ЗА ПАЦИЕНТА.
„21-годишна жена, епилепсия на темпоралния лоб, продължителност на оплакванията — една година“ — изписа Филипс.
БЛАГОДАРЯ. МОЛЯ ВКАРАЙТЕ ФИЛМЧЕТО В ЛАЗЕРНИЯ СКЕНЕР.
Филипс се премести към скенера. Металните ролки над отвора бавно се въртяха. Ръцете му сръчно обърнаха филмчето със светочувствителния слой надолу и машината лакомо го погълна. Печатащото устройство отново затрака и той се върна да прочете написаното.
БЛАГОДАРЯ. ИМАТЕ ВРЕМЕ ЗА ЧАША КАФЕ.
Филипс се усмихна. Чувството за хумор на Майкълс се проявяваше по неочакван, но приятен начин.
Печатащото устройство замлъкна, скенерът тихо забръмча. Филипс грабна оловната престилка от облегалката и излезе.
В Операционна 21 цареше пълна тишина. Манърхайм внимателно повдигна десния темпорален лоб от леглото му. Под него се появиха няколко тънки венички, които Нюмън сръчно преряза и запуши краищата им с миниатюрни тампони. Едва сега Манърхайм извади парчето мозък и внимателно го пусна в никелираната табличка, поднесена от Дарлин Купър. Кратка справка със стенния часовник го увери, че се движи по график. Доброто му настроение неусетно се завърна. Процедурата по отстраняването беше протекла за рекордно кратко време и той нямаше да закъснее за срещата но обед в кабинета си.
— Все още не сме приключили — промърмори той. В дясната си ръка стискаше форцепсите, а лявата повдигна металния цилиндър на засмукващото устройство. Обработи кухината на темпоралния лоб с безгранично внимание, тъй като тя трябваше да бъде абсолютно почистена от миниатюрните късчета съединителна тъкан. Едва след това премина към най-рискованата част от операцията — отстраняването на дълбочинните нуклеиди. Малката помпичка уверено се плъзгаше по дъното на кухината, внимателно заобикаляйки всички жизненоважни центрове.
В един момент отворът й беше запушен от едно по-голямо късче мозъчна тъкан, което със свистене изчезна нагоре по тръбичката.
— Охо — ухили се Манърхайм. — Уроците по музика започват…
Макар че подобен род забележки бяха обичайни за повечето хирурзи, тази предизвика бурен смях. Дори японските лекари се ухилиха зад зелените си маски.
Ранад изчака края на почистването и забави вентилацията. После повиши кръвното налягане на Лайза, тъй като Манърхайм преминаваше на последната проверка за кървене. Тя се проточи доста, след това хирургът вдигна глава и изпусна една доволна въздишка. Кухината на темпоралния лоб беше абсолютно суха. В ръката му се появи дълга и тънка игла, с чиято помощ започна да шие мозъчната ципа. Ранад започна да намалява упойката. Целта му беше да измъкне маркуча от трахеята на Лайза без да предизвика кашляне или напрягане, а това можеше да стане само чрез ловки манипулации с упойващите препарати. По време на този процес кръвното налягане на пациентката не биваше да се повишава дори с едно деление.
Зашиването на ципата вървеше бързо. Скоро Манърхайм направи последния шев, отдръпна се крачка назад и огледа творението си. Ципата покриваше равномерно мозъка. На мястото на извадената тъкан тя беше леко хлътнала и имаше по-тъмен цвят. Хирургът цъкна с език в знак на задоволство и започна да смъква ръкавиците си.
— Можете да затваряте — обяви той. — Но гледайте да не объркате нещо.
Направи знак на японците и се насочи към вратата.
Нюмън зае мястото му край главата на пациентката.
— Хайде, Лоури — погледна към младия стажант той. — Дай да видим дали можеш да ми помогнеш, или само ще пречиш…
Първата му работа беше да постави изрязаното от черепа капаче обратно на мястото му. Сякаш беше дете и обработваше една от тиквите-фенери, която щеше да разнася в Деня на Вси Светии. В ръката му се появиха назъбени форцепси, с които прихвана ръба на черепа и леко го повдигна нагоре. Другата му ръка
